Р Е Ш Е Н И Е № 135/2019 г. гр. София, 03.02.2020 г. Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, второ отделение в открито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА При участието на секретаря Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр. дело № 980/2019 г. по описа на второ г.о. на ВКС Производство по чл. 290-293 ГПК. Д. Н. Т. в качеството ѝ на процесуален представител на Столична община и на СО – Район „Витоша“, от името на Столична община обжалва и иска да се отмени Решение № 2493 от 26.10.2018 г. по В.гр.д. № 255/2018 год. на АС – София, постановено в производство от чл. 124, ал.1 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно, постановено при съществени нарушения на материалния закон, довели до необоснованост на съдебният акт- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Касационно обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК след като е съобразено, че със задължителните разяснения на ТР № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС установяването на правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е в тежест на ищеца доколкото с този иск се цели непряка защита на спорно вещно право или на правно очакване за придобиването му като се иска установяване със сила на присъдено нещо, че ответникът не притежава право на собственост по въпроса за „задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие на активна материално - правна легитимация на ищцовата страна – владелец на спорния недвижим имот по предявен отрицателен установителен иск, ако същата установява правния интерес с правно очакване за придобиване на правото на собственост на оригинерно основание, доколкото със силата на пресъдено нещо ще се отрече правото на собственост, удостоверено с констативен АОбС и за значението на действалите във времето на давностния срок нормативни ограничения, касаещи ограниченията за придобиване на държавна респ. общинска собственост ?“ . Ответникът по касацията – Д. С. С., чрез адвокат С. И. Л. - САК, поддържа, че касационната жалба е неоснователна като обосновава теза за недопустимост на касационната жалба по съображения, че процесуалният представител на касатора няма надлежно учредена представителна власт и касационната жалба следвало да бъде оставена без разглеждане респ. се поддържат доводи, че не са налице основания касационната жалба да бъде уважена. Претендират се разноски . Състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия, след преценка на доводите в касационната жалба за допуснати нарушения на закона и като съобрази доводите на страните по спора в правомощията по чл. 290-293 ГПК , намира: С обжалваното решение, апелативният съд в правомощията си на въззивна инстанция е отменил Решение № 7701/17.11.2017 г. по гр.д. № 16760/2014 г. по описа на Софийски градски съд, и постановил решение, с което признава за установено по отношение на Д. С. С., че Столична община, не е собственик на реална част от 2 124 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***; на 81 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** и на 14 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастрална карта на [населено място] от 2010 г., които части са идентични с урегулиран поземлен имот № * – отреден за озеленяване, КОО и трафопост, в кв.27 по регулационния план от 2001 г. на местност В. з. „К.“, [населено място], кв. К., с площ 2219 кв.м., при граници на парцела: [улица], УПИ **, УПИ **, УПИ**, УПИ **, УПИ **, улица и алея. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд в правомощията си на въззивна инстанция приема, че с предявеният отрицателен установителен иск ищцата се „домогва“ да докаже, че ответникът не притежава правото на собственост върху процесния недвижим имот. По предявен отрицателен установителен иск ищецът не е длъжен да доказва правото си на собственост, а следва само да се позове на свое право като условие за допустимостта на процеса, обуславящо правния му интерес от провеждане на установителния иск. Прието е, че ответникът е заявил правото си на собственост на основание извършено в полза на държавата отчуждаване, позовавайки се на § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР ЗМСМА и АОбС № 2135/2014 г и твърдения,че имотът е станал общински, но ответникът - СО не е установил в процеса правно релевантните факти, на които да основе своите права върху процесния имот. Въззивният съд приема, че „за ищцата е налице правен интерес за предявяване на настоящия отрицателен установителен иск, базиращ се на факта, че въз основа на издадения АОбС № 2135/2014 г., се осуетява възможността ищцата да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка за процесния имот“. По изведения правен въпрос С ТР № 8/2012 год., прието 27.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС се приема , че правният интерес при установителните искове - положителен или отрицателен винаги произтича от конкретните обстоятелства, чрез които всяка от спорещите страни твърди, че се засяга правната и сфера. Търсената защита в случаите на предявен отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право се постига чрез отричане със сила на пресъдено нещо на твърдяното от страната - ответник право. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. Безусловно се приема, че с отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. В разясненията на посоченото тълкувателно решение са посочени тези две хипотези, първата от които покрива тезата на която Д. С., като ищец по делото, обосновава правния си интерес и едновременно с това установява материално-правната си легитимация на лице, чиято правна сфера се засяга от твърдяното притежаване на правото на собственост от страна на ответника. За наличие на правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иска, съдът следи служебно - арг. чл. 130 ГПК. Доколкото при установителните искове въпросът за конкретния правен интерес се покрива и с въпроса дали търсещия защита ищец е надлежната страна т.е. дали ищецът е материално-правно легитимиран по иска като носител на права или на фактическо състояние, което предполага съществуването или бъдещото възникване на защитимо субективно материално право, не трябва да създава съмнение, че отговорът на първият въпрос, положителен или отрицателен, винаги обуславя и отговора на втория въпрос, но и предполага преценка на доказателствата, ангажирани (събрани) в тази насока още в т.н. етап на „процес относно процеса“. По основателността на касационната жалба С оглед на изложените по-горе съображения за законовите предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск, когато е предприета защита на субективно материално право със заявен отрицателен установителен иск, в случая отричащ правото на собственост на ответната страна – СО, район Витоша и при данните по-делото, съобразявайки становищата на страните, настоящият състав на касационният съд намира касационната жалба за основателна. Заявявайки иска по чл. 124, ал. 1 ГПК ищцата Д. С. С. е поискала да бъде отречено със силата на пресъдено нещо, че Общината – СО, район Витоша няма право на собственост на недвижим имот - площ от 2124 кв.м. от ПИ с идентификатор ***; 81 кв.м. от ПИ с идентификатор *** и 14 кв.м. от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място] от 2010 година. За да обоснове правния си интерес от иска, същата твърди, че е придобила собствеността на спорния недвижим имот - дворно място от 2219 кв.м. на основание покупка и придобивна давност от 1984 година, съставляващо УПИ *, отреден за озеленяване, КОО и трафопост, в кв.27 по РП на [населено място] , м. К.. При данните по делото, спорът за допустимостта на иска, доколкото е постановен акт по съществото на спора и искът е уважен, е разрешен принципно с оглед на разясненията по цитираното тълкувателно решение, без обаче дадените разяснения да са приложени точно в смисъла на тълкувателния акт по отношение на възможността лицето - ищец, твърдейки, че има правен интерес от заявения иск т.е. да отрече със силата на пресъдено нещо правото на собственост (в случая) на страната-ответник, да не може да бъде надлежна страна, поради липса на твърдяното съществуващо противопоставимо субективно материално право или фактическо състояние, което може да доведе до възникване на конкуриращо право на собственост, с това на ответника по отношение на един и същ обект на правото на собственост. Според дадените задължителни разяснения по цитираното тълкувателно решение на ОСГК на ВКС правният интерес на ищеца е обусловен от твърдение за съществуването на защитимо материално право или фактическо състояние, даващо възможността за придобиване на такова право на оригинерно основание. В случая са налице твърденията на Д. С., че има конкуриращо право на собственост срещу това по легитимационния документ на ответника, придобито на основание придобивна давност. При така изразените позиции на спорящите страни не може да има съмнение, че заявеният отрицателен установителен иск е допустим. Ответната страна е оспорила заявения иск, с възражението (твърдение), че е собственик на спорният недвижим имот - имот пл. № * по стар кадастрален план, одържавен с АДС № 519/20.07.1949 година и при последваща делба, попада в границите на получен от СГНС имот с площ от 4 695 кв.м., докато имотът на Д. С. съставлява парцел **, попадащ върху имот пл. № * по стария план, и в последствие преминал в собственост на общината на основание § 7, ал. 3 , предл. 3 от ПЗР на ЗМСМА, както и с оглед на ангажирания като доказателства и легитимиращ правото и АОбС № 2135/2009 год. При постановяване на обжалваното съдебно решение, въззивният съд е приел, че не е доказан фактическия състав на придобиване на правото по силата на одържавяване през 1949 година и съответно по силата на закона - § 7, ал. 3 , предл. 3-то на ПЗР на ЗМСМА, базирайки изводите си на заключението на районния съд от изслушаната съдебно-техническа експертиза. Изложените в тази насока изводи са резултат от незадълбоченото изследване на доказателствата по делото за отнетите терени в местността през 1949 година и съответно одържавени, доколкото това важи за всички съседни парцели. От друга страна лисата на посочен в АДС предходен собственик дава основания да се разгледа възможността за приложение на чл. 6 ЗС( отм.) Поддържаната теза на СО, район Витоша, за придобивно основание на спорния недвижим имот е това на § 7, ал. 3 , т. 3 от ЗМСМА. По силата на § 7, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА в собственост на общините преминават незастроените парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици, като по делото не е изяснено същите да са придобити чрез отчуждително производство. За да се извърши преценка налице ли са били предпоставките на § 7, ал. 3 от ПЗР на ЗМСМА за трансформация на собствеността на държавата в общинска собственост съдът следва да изясни статута на процесните имоти, след което да характеризира тяхното предназначение съобразно § 7, ал. 3 от ПЗР на ЗМСМА. От друга страна е налице и разпоредбата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС (ДВ, бр. 96/1999 г.), с която аналогично се приема, че застроените и незастроени парцели и имоти частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането на този закон в сила подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините, като при спор съдът следва да съобрази за какво имотът е отреден. В описания в АОбС № 2135/2009 година за основание на правото на собственост е посочен чл. 2, ал. 1 т. 7 от ЗОбС, без предишен собственик на имота, а предназначението на имота, според РП на в.з. „Килиите‘, одобрен 2001 год. е „озеленяване, КОО и трафопост“. Разпоредбата на чл. 2, ал.1 т.4 от ЗОбС предполага възможността общините да придобиват право на собственост чрез сделка с вещно - транслативен ефект, придобивна давност или по друг, определен от закона начин. Тълкувайки текста следва, че под друг начин законодателят включва различни фактически състави извън сделките и давността. Т.е. в посочената категория следва да се имат предвид както случаите, когато правото на собственост произтича от нормата на закона или от административен акт. Съгласно редакцията на чл. 6 ЗС (ДВ, бр. 31/1990 г.) държавна, съответно общинска собственост са вещите, обявени от Конституцията и законите за изключителна тяхна собственост, както и вещите, които държавата или общините придобиват, а съгласно редакцията на този текст (ДВ, бр. 77/1991 г.) общинска собственост е имуществото предоставено със закон в собственост на общините или прехвърлено в собственост на общините, съгласно преходните разпоредби на същия закон. При спора между страните за това дали е в полза на Общината (респ. Държавата) е възникнало правото на собственост, без съмнение доказателствената тежест е за ответника, който твърди, че е носител на правото, предмета на спора, в рамките на заявения отрицателен установителен иск. Необосновано, с оглед на материалния закон -посочените правни норми, въззивният съд е приел, че не са доказани правопораждащите факти на правото, което се оспорва. В настоящият случай при установената липса на данни и доказателства за друго физическо лице или кооперация, която да е собственик или била собственик на спорния недвижим имот, извън твърденията на ищцата, базиращи се на основание частен договор без прехвърлителен ефект и давностно владение, на осн. чл. 6 ЗС (в редакцията от 1990 г.) във вр. с осн. §7, ал. 3, т. 1 ЗМСМА – същият имот е станал по силата на закона и е общинска собственост. Нито срещу държавата, нито срещу общината ищцовата страна няма права, придобити на оригинерно основание, нито има възможност за правни очаквания да се придобият такива права на посоченото основание при действащата разпоредба на чл. 86 ЗС. Дори въпреки легализираната с изменението на чл. 86 ЗС – ДВ бр.ЗЗ/96 г., възможността да се придобиват по давностно владение някои права, принадлежащи на Държавата или общините, предвид на наложения и все още действащ мораториум, ищцата не може да придобие правото на собственост на основание давностно владение. Изложените съображения налагат извод, че обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и, при липсата на процесуални нарушения налагащи връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, решено по същество. Обжалваното решение на въззивния съд е валидно постановено, процесуално допустимо, но по същество неправилно поради неправилно приложение на материалния закон (чл. 77 ЗС, чл. 6 (отм.) ЗС, чл. 3 ЗОбС). Актът за общинска собственост е официален свидетелстващ документ, който удостоверява, че извършените в него записвания действително са извършени въз основа на посочените в него предхождащи го актове и на посоченото в него основание. Столична община - район Витоша се легитимира като собственик на имота. Предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. По направеното искане за разноски от страна на касатора: Искането е основателно с оглед на крайния изход на делото по съществото на спора. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК като ответник по заявения иск, Общината има право на направените разноски за защита, включващи платени суми - ДТ и юрисконсултско възнаграждение, равно на възнаграждението, определено за адвокатска защита пред въззивния съд, или общо за сумата 4939 лв. (четири хиляди деветстотин тридесет и девет лева). По изложените съображения, състав на Върховния касационен съд - второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА Решение № 2493 от 26.10.2018 г. по В.гр.д. № 255/2018 год. на АС – София, постановено в производство от чл. 124, ал. 1 ГПК, с което апелативният съд в правомощията си на въззивна инстанция след отмяна на решението на първата инстанция, е постановил решение, с което признава за установено по отношение на Д. С. С., че Столична община,район Витоша гр.София не е собственик на реална част от 2 124 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***; на 81 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** и на 14 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастрална карта на [населено място] от 2010 г., които части са идентични с урегулиран поземлен имот № * – отреден за озеленяване, КОО и трафопост, в кв.27 по регулационния план от 2001 г. на местност В. з. „К.“, [населено място], кв. К., с площ 2219 кв.м., при граници на парцела: [улица], УПИ **, УПИ **, УПИ **, УПИ **, УПИ **, улица и алея и вместо него п о с т а н о в я в а: ОТХВЪРЛЯ иска на Д. С. С. от [населено място] ЕГН [ЕГН] с адрес жк.“Д. „ бл. 88 вх.Ж ет.3 ап.109 срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА-район ВИТОША ЕИК 0006963270633, г.София 1618, район Витоша ул. „Слънце“ № 2 за признаване за установено на основание на чл. 124, ал.1 ГПК , че Общината не е собственик на реална част от 2 124 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***; на 81 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** и на 14 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастрална карта на [населено място] от 2010 г., които части са идентични с урегулиран поземлен имот № * – отреден за озеленяване, КОО и трафопост, в кв.27 по регулационния план от 2001 г. на местност В. з. „К.“, [населено място], кв. К., с площ 2219 кв.м., при граници на парцела: [улица], УПИ **, УПИ **, УПИ **, УПИ **, УПИ **, улица и алея, като неоснователен. ОСЪЖДА Д. С. С. от [населено място] ЕГН [ЕГН] с адрес жк.“Д. „ бл. 88 вх.Ж ет.3 ап.109 да заплати на СТОЛИЧНА ОБЩИНА-район ВИТОША ЕИК 0006963270633, г.София 1618, район Витоша ул. „Слънце“ № 2 сумата от 4939 лв. ( четири хиляди деветстотин тридесет и девет лева), на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: