Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е     № 260   гр. София, 15 юни 2010г.     В   ИМЕТО   НА   НАРОДА                 Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори  април,  две хиляди и десета година, в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ :  ВЕРОНИКА  ИМОВА       ЧЛЕНОВЕ :   КРАСИМИР  ХАРАЛАМПИЕВ                                    КЕТИ  МАРКОВА     при  участието на секретаря  ИВАНКА  ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора  РУСКО  КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията  КЕТИ   МАРКОВА н. д. №  203/ 2010 година   Производство е за възобновяване, по чл. 419 и сл. НПК, образувано по искане на осъдения С. Х. Д., от гр. С., срещу влязлата в сила присъда № 389 от 20. 05. 2009г., на Районен съд- гр. С., 9 състав, постановена по НОХД № 20/ 2008г., потвърдена с въззивно решение № 137 от 4. 11. 2009г., на Окръжен съд- гр. С., наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 522/ 2009г., на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. В искането за възобновяване на наказателното дело са релевирани доводи за нарушение на материалния закон, в резултат на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 2 НПК. Поддържа се, че влязлата в сила присъда и частично изменящото я въззивно решение са постановени в нарушение на закона, предвид осъждането на молителя, без наличието на годни и несъмнени доказателства по делото за извършено от него престъпление. Заявява се искане е за отменяване на присъдата и решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Искането се поддържа в съдебно заседание пред настоящата инстанция от осъдения и неговия служебен защитник, назначен в производството, по съображенията в него, и тези, развити в лично представеното от осъденото лице писмено допълнение, и в писмените бележки на служебния защитник. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането за възобновяване на делото е неоснователно, поради което счита, че същото следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите в искането, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 425 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъдения С. Х. Д. за възобновяване на наказателното дело е допустимо- депозирано е в срока по чл. 421, ал. 3 НПК, от легитимирано лице, по смисъла на чл. 420, ал. 2 НПК. Разгледано по същество, е основателно. С първоинстанционната присъда Районният съд- гр. С., 9 състав, е признал подсъдимия С. Х. Д., от гр. С., за виновен в това, че на 27. 10. 2007г ., в гр. С., без надлежно разрешително, държал високорисково наркотично вещество- коноп (марихуана), с общо тегло 2, 090 гр., със съдържание на активен компонент- тетрахидроканабинол от 0, 4 до 1, 2 тегловни % , на обща стойност 12, 54 лв., поради което и на основание чл. 354а, ал. 3, предл. 2, т. 1, предл. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода, чието изпълнение е постановил при строг първоначален режим, и глоба в полза на държавата в размер на 5000 лв.. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. Цитираната първоинстанционна присъда е била изменена с посоченото по- горе въззивно решение на Окръжен съд- гр. С., наказателно отделение, само в частта за начина на изтърпяване на наказанието, и е потвърдена в останалата. След влизане в сила на присъдата, с определение от 17. 11. 2009г., постановено по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, РС- гр. С. се е разпоредил с веществените доказателства, който съдебен акт е потвърден с определение № 273 от 17. 12. 2009г., на ОС- гр. С.. Релевираният довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е основателен. На първо място, мотивите на първоинстанционната присъда не отговарят на императивните изисквания на чл. 305, ал. 3 НПК. Това е така, защото по въпросите, предмет на чл. 301, ал. 1, т. 2 и 3 НПК, а именно относно субективната страна на престъплението и вида и размера на наказанието, което следва да се наложи на подсъдимото лице, РС- гр. С. е изложил твърде лаконични и вътрешно противоречиви съображения, които не биха могли да се свържат с настоящия казус и конкретната личност на дееца. Съдът е обсъждал субективната страна на деяние, извършено от повече от едно лице, употребявайки множествено число- „подсъдимите”. Аналогично, няма как да се отнесе към процесния случай, с оглед и на приетата правна квалификация (по чл. 354а, ал. 3 НК), стремежът за облагодетелстване по престъпен начин, приет като причини, мотиви и условия за извършване на престъплението. Същото е положението в частта на мотивите за индивидуализацията на наказанието. Констатират се сериозни противоречия, които правят напълно неясни съображенията на съда за решението му да отмери наказанието на Д. конкретно на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 лв. От една страна е приел, че липсват смекчаващи обстоятелства, а отегчаващи съставляват миналите му осъждания, поради което наказанието му следва да се определи при превес на отегчаващите обстоятелства. От друга страна, му е определил наказание лишаване от свобода за срок от две години, и глоба от 5000 лв. Предвиденото в санкционната част на нормата от особената част на НК- чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК, е лишаване от свобода от една до шест години и глоба от 2000 до 10000 лв., от което следва, че наказанието лишаване от свобода е определено в размер, близък до минималния, а кумулативното- глоба- под средния. Конкретните приети размери на наказанията сочат на превес на смекчаващите обстоятелства, съобразно правилото на чл. 54, ал. 2 НК, но същевременно, и в пълно противоречие на това, съдът е обективирал воля да санкционира дееца при превес на отегчаващите. ВКС константно е приемал в практиката си, че всяко противоречие, създаващо неяснота по въпроса какво по вид и размер наказание следва да понесе конкретният подсъдим, и какви са основанията за това, обуславя отмяна на съответния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Посоченото процесуално нарушение, наред и с обсъдения по- горе порок на първоинстанционните мотиви, безусловно имащи характера на съществени, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, предвид накърненото право на молителя да узнае правните основания за осъждането си, включително и за точния вид и размер на наказанието си, сами по себе си предпоставят уважаването на искането за възобновяване на делото, отмяна на влязлата в сила присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на РС- гр. С., от стадия на съдебното заседание. Произнасяйки се като въззивна инстанция по жалбата на подсъдимия С, Сливенският окръжен съд също е постановил решение, лишено от мотиви, съответни на изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, което обуславя отмяната на постановения от него съдебен акт. Той не само не се е занимал и не е констатирал нарушенията, допуснати от районния съд, но не е дал отговор на нито един от доводите в жалбата на подсъдимия, който аргументирано е възразил срещу доказателствената дейност на първостепенния съд, основно- срещу доказателствената основа на приетите фактически положения. Задоволил се е повече от формално да заключи, че твърденията на защитата са неоснователни, а престъпното деяние- установено по безспорен и категоричен начин. Впрочем, ако беше изпълнил задълженията си да провери изцяло присъдата и да обсъди доводите на въззивния жалбоподател, окръжният съд сам би намерил сериозни нарушения при обсъждането и оценката на доказателствените източници и формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав по фактите. От вниманието и на двете инстанции са убягнали съществени обстоятелства, чието точно установяване и обсъждане би довело до приемането на фактически положения, съответни на доказателствената съвкупност, респ. до правилно решаване на въпросите за вината и отговорността на молителя. Така, съдилищата въобще не са обсъдили факта, че през цялото време докато се е намирал в кабинет 225 в РПУ- гр. С., осъденият е бил с белезници на ръцете, с оглед на което да преценят какви са били обективните му възможности да извършва онзи обем движения, необходим и достатъчен, за да успее да извади от джоба си пакетчето с марихуана и да го изхвърли в процепа между касата и стената на помещението, както е прието по делото. Липсват фактически констатации, а и доказателства, установяващи в каква позиция са били ръцете на дееца с поставените белезници- дали отпред, или откъм гърба, а това е от съществено значение за обсъдените по- горе възможности молителят да осъществи приетия от инстанциите по същество механизъм на престъплението. Още повече, в служебния кабинет, в който е бил оставен деецът до идването на дознател и поемни лица, непрекъснато са присъствали полицейски служители, а никой от тях не свидетелства да е забелязал процеса на освобождаването му от пакета, и то преди началото на процесуално- следствените действия обиск на лице и оглед на местопроизшествие. „Търкането” с лявото рамо в стената, за което говорят свидетелите Г, несъмнено е направило напълно видима за присъстващите дясната страна на задържания, включително десния джоб на якето му, от който е прието, че е изваден и изхвърлен инкриминираният обект. Ето защо, съдилищата по фактите е следвало да съберат и проверят доказателства, установяващи горното обстоятелство- ако действително деецът е извършил обсъжданите действия и в резултат е успял да изхвърли пакетчето с наркотичното вещество, на изясняване в процеса подлежи и причината те да останат незабелязани от охраняващите го полицаи. Констатираният от първоинстанционния съд факт, че деецът се е освободил от наркотика, въпреки че е бил с белезници на ръцете, във време, когато не е бил наблюдаван от полицейските служители, поставя и следващия въпрос: оставян ли е осъденият сам в служебното помещение, и ако не е, възможно ли е с оглед размерите му, разположението на отделните елементи на обзавеждането и точното местонахождение на всеки един от присъстващите лица, той да извърши цялата поредица от активни телодвижения, без да бъде забелязан от никого. Същият нито е обсъден, нито е изяснен, както от районния съд, така и при въззивната проверка на присъдата, и то при положение, че основните аргументи в жалбата на подсъдимия се отнасят именно до фактическата доказаност на обвинението. Освен това, прието е по делото, че още при отвеждането му в РПУ, свид. Марио К. Г. опипал от външната страна десния джоб на якето на подсъдимия, без да му извършва обиск, при което забелязал, че вътре има нещо. Това обстоятелство обаче самият Г изрично отрича в разпита си пред районния съд (Вж. протокол от с.з. на 25. 02. 2008г., л. 20, НОХД № 20/ 2008г., на РС- Сливен). Отрича го и осъденият Д. Тези съществени противоречия във формираната доказателствена съвкупност изобщо не са обсъдени, и в резултат са приети фактически положения, предпоставили изводите за вината и отговорността на дееца, лишени в тази си част от доказателствена основа. Инстанциите по фактите не са извършили следващите се процесуални действия за разкриване на обективната истина, формирайки вътрешното си убеждение не на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, проверени чрез способите, уредени с процесуалния закон, а на приоритетното и безкритично приемане на предложените с обвинителния акт факти. По този начин, преди да са установили релевантните фактически обстоятелства в тяхната пълнота, съдилищата са направили своите правни изводи, обективирани в проверяваните осъдителни съдебни актове. Същественото тук е, че по делото няма нито едно пряко доказателство за факта на държането от дееца на инкриминираното наркотично вещество, във времето и на мястото, съобразно повдигнатото обвинение. За да се постанови осъдителна присъда в такъв случай, е необходимо веригата от косвени доказателства да сочи на единствения логичен, несъмнен и категоричен извод за авторството на престъплението, и то по начин, изключващ всякакви други възможни версии, в какъвто смисъл са разрешенията на доктрината и съдебната практика. Подобен анализ на доказателствата, който да формира верига от косвени доказателства, установяващи убедително авторството на престъплението, в случая липсва. Предвид горните съображения, ВКС намери, че нарушенията на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18, и тези по чл. 107 НПК са съществени, което налага влязлата в сила осъдителна присъда и частично изменящото я въззивното решение да бъдат отменени по реда на възобновяването, а делото се върне на РС- гр. С., за ново разглеждане от друг състав на съда, от стадия на съдебното заседание, съобразно правомощията на настоящата инстанция по чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК. При новото разглеждане на делото, на основание чл. 426, вр. чл. 355, ал. 1, т. 3 НПК, следва да бъдат изпълнени като задължителни указанията на касационната инстанция за отстраняване на констатираните съществени нарушения на процесуалните правила, след което, съобразно установените фактически обстоятелства, законосъобразно да бъдат решени въпросите за вината и отговорността на молителя. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ВЪЗОБНОВЯВА НОХД № 20/ 2008г., по описа на Районен съд- гр. С., ОТМЕНЯВА влязлата в сила присъда № 389 от 20. 05. 2009г., постановена по същото дело, както и въззивно решение № 137 от 4. 11. 2009г., на Окръжен съд- гр. С., наказателно отделение, по ВНОХД № 522/ 2009г., и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.           ПРЕДСЕДАТЕЛ:         ЧЛЕНОВЕ: