Р Е Ш Е Н И Е № 48 гр. София, 17.06.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на дванадесети април, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№415 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД срещу решение №12172 от 22.10.2020 г. по в.гр.д.№6222/2019 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение от 15.08.2019 г. по гр.д.№10764/2016 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу В. Ц. К. и Д. Е. Х. искове по чл.430, ал.1 от ТЗ за солидарно заплащане на сумата от 50 000 лв., част от глобално претендираното главно парично вземане в размер на 216 763.84 лв. по договор за кредит-овърдрафт №697/28.01.2008 г., ведно със законната мораторна лихва от 01.09.2016 г., до окончателното й заплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно. Посочва се, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил наведените пред първата и поддържани пред въззивната инстанция доводи, че с подписването от кредитополучателя на договора за встъпване в дълг, в който са посочени договора за кредит, страните по него и размера и елементите на задължението, е налице признаване на вземането, респективно че е налице прекъсване на давността обвързващо и встъпилите в дълга ответници. Поддържа се, че са били налице всички предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл.116, б.„а“ от ЗЗД, поради което изводът на въззивния съд за изтекла погасителна давност е неправилен. Предвид изложеното се иска от касационния съд да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените искове, като присъди и юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. В съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител, поддържа касационната жалба. Ответниците по касация В. Ц. К. и Д. Е. Х. заявяват становище за неоснователност на жалбата. В съдебно заседание В. Ц. К., чрез процесуалния си представител поддържа представеният отговор на касационната жалба, а ответникът Д. Е. Х. не се представлява. С определение №24 от 13.01.2022 г. решението в посочената част е допуснато до касационно обжалване по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че спорни по делото са обстоятелствата дали със сключване на договора за встъпване в дълг от 09.09.2011 г. ответниците действително са учредили лично обезпечение като солидарни длъжници, наред с кредитополучателя по договор за кредит-овърдрафт №697/28.01.2008 г., да отговорят за точното изпълнение на възникналите до този момент правни задължения, вкл. и за връщане на усвоения кредит в размер на сумата от 360 000 лв. и дали по отношение на ответниците е изтекла общата 5-годишна погасителна давност. Счел е, че договорът за встъпване в дълг е действителен и е породил целените от страните правни последици, а именно поемащите дълга на кредитополучателя да отговарят солидарно /наред с него/ за погасяване на съществуващите към сключване на този договор /09.09.2011 г./ парични задължения, породени от процесния договор за кредит, като съобразно установеното от приетата от САС като компетентно изготвена и неоспорена от страните ССЕ след извършено разпределения на събрани в образувано срещу кредитополучателя изпълнително производство суми, остатъчната главница по процесния кредитен договор възлиза на сумата от 213 664.11 лв. Установил е от клаузата, уговорена в чл. 7.4. от процесния договор за встъпване в дълг, че преди сключване на този обезпечителен договор ответниците са учредили друго лично обезпечение - поръчителство, но е посочил, че договорът по чл.101 от ЗЗД не е без основание по смисъла на чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД /неправилно се твърди, че при липса на непосредствената цел на договора за постигане на правомерен резултат съглашението е нищожно поради липса на годен предмет/ и е породил целения от страните правен резултат. Очертавайки подробно различията в правната същност и юридическите последици между договора за поръчителство и договора за встъпването в дълг, е достигнал до извод, че с поемането на задължението по реда на чл.101 от ЗЗД, от страните по този абстрактен договор /в отношенията между новия длъжник и кредитора/ се цели настъпването на различни правни последици от тези, които са породени от учредяване на поръчителство /акцесорно по своята правна природа/ - учреденото от договора за поръчителство обезпечително правоотношение е било изменено с последващия договор за встъпване в дълг, като то вече не е породило акцесорно, а самостоятелно задължение за всеки един от солидарните длъжници и в този смисъл, процесният договор за поемане на дълг по реда на чл.101 от ЗЗД е действителна сделка, а целените от волеизявленията на страните по нея правни последици са постигнати. Приел е, че при поемането на чужд дълг по реда на чл.101 от ЗЗД възниква отделно обезпечително правоотношение със солидарния длъжник, но то не се отличава, ако друго не е уговорено между кредитора и встъпващия длъжник, по предметно съдържание от основното правоотношение, което обезпечава, като е допустимо да се учреди лично или вещно обезпечение както за бъдещо и условно вземане /арг. чл.138, ал.2, изр.2 от ЗЗД и чл.5, ал.1 от ЗОЗ/, така и на по-голямо основание и за вече изискуемо притезание. Изразил е становище, че в този случай всички солидарни длъжници, вкл. и встъпилите в чужд дълг следва да изпълнят незабавно - арг. чл.69, ал.1 от ЗЗД, като изпълнението на един от тях освобождава от отговорност останалите по отношение на кредитора и по тези правни съображения е достигнал до извод за неоснователност на правния довод на ответниците, че процесният договор за встъпване в дълг е нищожен поради невъзможен предмет. Изложил е съображения, че тъй като е допустимо да се встъпи в чужд, но вече изискуем дълг, поемателите отговарят солидарно за задължението, за което са учредили това лично обезпечение, но съобразно неговия вид, характер и предметно съдържание към момента на сключването на договора за встъпване в дълг, следователно новите длъжници са поели задължение, по отношение на което вече е започнала да тече уредената в чл.110 от ЗЗД обща 5-годишна погасителна давност и кредиторът и новите длъжници са притежавали субективна представа за това обстоятелство. Поради тези правни съображения е приел за неоснователно поддържаното от кредитора правно съждение, че „преди тази дата тримата ответници не са били солидарни длъжници по кредита и банката не е имала как да ангажира отговорността им за плащане на дълга в това им качество”. Счел е, че едва след възникване на солидарната отговорност на встъпващите, вече започналата да тече погасителна давност, може да бъде спирана и прекъсвана отделно за всеки един от солидарните длъжници - арг. чл.125, ал.1 от ЗЗД, но до този момент всички солидарни длъжници са в едно и също материално положение по отношение на дълга, за който отговарят - нещо повече, дори и банката да е била „обезпечила” за себе си по-дълга погасителна давност за поелите дълга солидарни длъжници /едва от момента на встъпването във вече изискуем дълг/, тази уговорка би била нищожна поради противоречие с предписанията на уредената в чл.113 от ЗЗД повелителна материалноправна норма. Намерил е за неоснователен и довода на банката, че за прекъсване на теклата погасителна давност поради признание от встъпилите в чуждия дълг солидарни длъжници, „обективирано“ именно в процесния договор. Посочил е, че за да е налице прекъсване на давността с признаване на вземането от длъжника по смисъла на чл.111, б.„а“ от ЗЗД, следва едва след пораждане на задължението той недвусмислено да заяви пред кредитора, че липсва спор относно възникването и съществуването на дълга, но не е възможно признанието на дълга да съвпада с момента на неговото пораждане – очевидно е, че все още не може да възникне спор относно неговото възникване и съществуване, за да се достигне до признаване на дълг, който тепърва възниква /в конкретния случай за встъпилите длъжници/. С оглед изложеното е достигнал до извод, че правопогасителното възражение на ответниците В. Ц. К. и Д. Е. Х. се явява основателно, а предявеното като частично главно парично притезание е покрито с изтекла погасителна давност - тя е започнала да тече на 28.07.2011 г., изтекла е на 28.07.2016 г., а осъдителният иск, с която тя е прекъсната, е предявен едва на 01.09.2016 г., т.е. около 1 месец след изтичане на общата 5-годишна погасителна давност. В решението не са обсъдени наведените от ищеца, поддържани и във въззивната жалба доводи, че с подписването от кредитополучателя на договора за встъпване в дълг, в който са посочени договора за кредит, страните по него и размера и елементите на задължението, е налице признаване на вземането, респективно че е налице прекъсване на давността обвързващо и встъпилите в дълга. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана константна съдебна практика на ВКС, обективирана в множество актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212 от 01.02.2012 г., по т.д.№1106/2010 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202 от 21.12.2013 г.по т.д.№866/2012 г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76 от 12.06. 2012 г. по т.д.№377/2011 г. на ВКС, ТК, II отделение и решение №581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№1019/2009 г. на ВКС, ГК, III отделение и мн.други/, с които се приема, че в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав споделя правното разрешение на въпроса, дадено с цитираните актове на ВКС, а допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, изразяващо се в необсъждането на наведените от ищеца, поддържани и във въззивната жалба доводи, че с подписването от кредитополучателя на договора за встъпване в дълг, в който са посочени договора за кредит, страните по него и размера и елементите на задължението, е налице признаване на вземането, респективно че е налице прекъсване на давността обвързващо и встъпилите в дълга, е рефлектирало върху правилността на въззивното решение и съставлява касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК. В този смисъл въззивното решение, в допуснатата до касационно обжалване част, е неправилно и следва да бъде отменено съгласно чл.293, ал.1 и ал.2 от ГПК, като доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, ВКС дължи произнасяне по съществото на спора. В случая, сключеният на 09.09.2011 г. договор за встъпване в дълг, подписан от кредитора ищец - „Банка ДСК“ ЕАД, кредитополучателя по договор за кредит-овърдрафт №697/28.01.2008 г. - „Кросс-5“ ООД и ответниците поематели, съдържа изрична установителна част, в която са посочени всички задължения на „Кросс-5“ ООД по договора за кредит към момента на подписване на договора за встъпване в дълг. Т.е. налице е изрично обективирано от кредитополучателя, насочено към кредитора и получено от последния, волеизявление от 09.09.2011 г., с което категорично и недвусмислено се заявява съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към кредитора, което волеизявление несъмнено представлява признаване на вземането, прекъсващо давността по смисъла на чл.116, б.„а“ от ЗЗД, направено след като погасителна давност е започнала да тече /на 28.07.2011 г., когато вземането е станало изискуемо/, но преди нейното изтичане. В този смисъл и тъй като при встъпването в дълг не се променя първоначалното правоотношение в неговите обективни признаци, а те се запазват в този обем и вид, в които са съществували към момента на поемането на дълга, като встъпващият в дълга поема задължението такова, каквото е било и за стария длъжник /в случая с прекъсната погасителна давност/, а от друга страна с подписването на договора за встъпване в дълг както кредиторът, така и новите длъжници са притежавали субективна представа, че старият длъжник прави изрично признаване на вземането, с което по отношение на това вземане давността е била прекъсната, следва единственият възможен извод, че към момента на предявяване на иска – 01.09.2016 г., започналата да тече след прекъсването на давността на 09.09.2011 г., нова петгодишната погасителна давност, не е била изтекла. Ето защо и с оглед обстоятелството, че поемащите дълга на кредитополучателя отговарят солидарно /наред с него/ за погасяване на съществуващите към сключване на този договор /09.09.2011 г./ парични задължения, породени от процесния договор за кредит, а съобразно приетата от въззивния съд ССЕ, след извършено разпределения на събрани в образувано срещу кредитополучателя изпълнително производство суми, остатъчната главница по процесния кредитен договор възлиза на сумата от 213 664.11 лв. /което вземане, както бе посочено, не е било погасено по давност към момента на исковата молба/, то предявените срещу В. Ц. К. и Д. Е. Х. искове по чл.430, ал.1 от ТЗ за солидарно заплащане /наред с В. Б. С., спрямо когото първоинстанционното осъдително решение е влязло в сила/ на сумата от 50 000 лв., част от глобално претендираното главно парично вземане в размер на 216 763.84 лв. по договор за кредит-овърдрафт №697/28.01.2008 г., ведно със законната мораторна лихва от 01.09.2016 г., до окончателното й заплащане, се явяват основателни. С оглед изхода на спора, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, с която „Банка ДСК“ ЕАД е осъдено да заплати на В. Ц. К. разноски за въззивната инстанция и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, осъждащо „Банка ДСК“ ЕАД да заплати разноски за първата инстанция в полза на В. Ц. К. и Д. Е. Х.. Ответниците В. Ц. К. и Д. Е. Х. следва да бъдат осъдени да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД направени разноски, както следва: сумата от 1000 лв., държавна такса пред въззивната инстанция и сумата от 1030 лв. държавна такса пред ВКС, както и сумата от 300 лв., юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение №12172 от 22.10.2020 г. по в.гр.д.№6222/2019 г. на САС в частта му, с която е потвърдено решение от 15.08.2019 г. по гр.д.№10764/2016 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу В. Ц. К. и Д. Е. Х. искове по чл.430, ал.1 от ТЗ за солидарно заплащане на сумата от 50 000 лв., част от глобално претендираното главно парично вземане в размер на 216 763.84 лв. по договор за кредит-овърдрафт №697/28.01.2008 г., ведно със законната мораторна лихва от 01.09.2016 г., до окончателното й заплащане и с която „Банка ДСК“ ЕАД е осъдено да заплати на В. Ц. К. и Д. Е. Х. разноски за първоинстанционното производство и в частта му, с която „Банка ДСК“ ЕАД е осъдено да заплати на В. Ц. К. разноски за въззивната инстанция, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА В. Ц. К., ЕГН [ЕГН] и Д. Е. Х., ЕГН [ЕГН] да заплатят солидарно /наред с В. Б. С., ЕГН [ЕГН], спрямо когото първоинстанционното осъдително решение от 15.08.2019 г. по гр.д.№10764/2016 г. на СГС е влязло в сила/ на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] на основание чл.430, ал.1 от ТЗ, сумата от 50 000 лв., част от глобално претендираното главно парично вземане в размер на 216 763.84 лв. по договор за кредит-овърдрафт №697/28.01.2008 г., ведно със законната мораторна лихва от 01.09.2016 г., до окончателното й заплащане. ОСЪЖДА В. Ц. К., ЕГН [ЕГН] и Д. Е. Х., ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], сумата от 1000 лв., държавна такса пред въззивната инстанция, сумата от 1030 лв., държавна такса пред ВКС и сумата от 300 лв., юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.