10
Р Е Ш Е Н И Е № 97 София,10.07.2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | ТАТЯНА ВЪРБАНОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
 | БОНКА ЙОНКОВА |
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1534/2014г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място] и О. М. М. от същия град и касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 188 от 04.02.2014 г. по гр. д. № 2957/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Касаторите [фирма] и О. М. М. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното от Врачански окръжен съд решение от 06.07.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. за солидарното им осъждане да заплатят на [фирма], на основание чл. 45 ЗЗД (за физическото лице) и чл. 49 ЗЗД (за търговското дружество) сумата 7 886.60 лв. – обезщетение за вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение, изразяващо се в публична продан на собствения на ищеца лек автомобил.
Посочените касатори поддържат,че в обжалваната от тях част въззивният акт е недопустим поради недопустимост на търсената самостоятелна искова защита и поради разглеждането на непредявени искове, а също и че е неправилен, без да навеждат конкретни оплаквания за това.
К. [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от него срещу [фирма] и О. М. М. частични искове за сумата 37 864.49 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от прекратяването на договор от 04.06.2007 г., сключен между [фирма] и фирма „Аурисмед”, Н..
Посоченият касатор твърди неправилност на въззивния акт на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода за недоказаност на причинната връзка между предприетото от ответниците принудително изпълнение и прекратяването на сключения между него и норвежката фирма договор, както и за недоказаност на размера на настъпилите от това прекратяване вреди и пропуснати ползи. Счита, че решението недопустимо е базирано на неправомерно събрани доказателства, каквито представляват показанията на допуснатия при новото разглеждане на делото свидетел А. И., а отделно от това – че същите са преценени неправилно. Според касатора, съдът не е взел предвид представените от него писмени доказателства, установяващи причините за прекратяване на договора. За доказан от събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. и от заключението на счетоводната експертиза, касаторът-ищец преценява и размера на претърпените вреди и пропуснати ползи от прекратяването на процесния договор.
С определение № 142 от 20.03.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато, съответно: в обжалваната от [фирма] и О. М. М. част, с която са уважени предявените срещу тях субективно съединени искове за сумата 7 886.60 лв. – за проверка допустимостта на въззивния акт, с оглед приложимостта на специалния ред по чл. 245, ал. 3 ГПК за защита срещу последиците от незаконосъобразно принудително изпълнение, а в обжалваната от [фирма] част, с която са отхвърлени предявените от ищеца срещу [фирма] и О. М. М. частични искове за сумата 37 864.49 лв. – по въпроса за приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК в хипотезата на дадени на страната указания за отстраняване нередовността на исковата молба чрез привеждане на обстоятелствената й част в съответствие с петитума. По отношение на този въпрос е прието наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обжалваната от [фирма] част, с която са отхвърлени исковете за сумата 100 лв. (пропуснати ползи), касационната жалба е оставена без разглеждане на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Страните не заявяват становище по жалбата на насрещната по спора страна.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени претенциите за солидарно осъждане на [фирма] и О. М. М. да заплатят на [фирма] сумата 7 886.60 лв. – обезщетение за вреди от реализираното срещу него принудително изпълнение, изразяващо се в публична продан на собствения на ищеца лек автомобил, въззивният съд е приел, че в случая са осъществени предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника-физическо лице по реда на чл. 45 ЗЗД и на ответника-юридическо лице по реда на чл. 49 ЗЗД. Незаконосъобразността на принудителното изпълнение е обоснована с факта, че същото е предприето за вземане, което е било погасено още преди образуването на заповедно производство срещу ищеца и издаването на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и това е наложило впоследствие обезсилването на същата заповед и на издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Този извод е направен с оглед постигнатото между двете дружества споразумение от 16.03.2007 г., установяващо, че взаимоотношенията между тях по повод сключения договор за заем от 03.10.2005 г. са уредени окончателно, като връщането на заетата от ищеца сума е потвърдено категорично и от заключението на счетоводната експертиза. За доказани са приети и претърпените от ищеца вреди в резултат от принудителното изпълнение в претендирания в исковата молба размер 7 886.60 лв., която сума включва стойността на собствения на ищеца лек автомобил (7660 лв.), възложен на взискателя в изпълнителното производство и направените от него разноски за същото (286.60 лв.). Именно поради това, че физическото лице О. М. е знаело, че вземането по договора за заем от 03.10.2005г. е било погасено, съдът е счел за доказана вината му за причинената на ищеца вреда. Обстоятелството, обаче, че ответникът О. М. е действал не в лично качество, а в качеството си на управител на [фирма], е преценено като основание за ангажиране и на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното дружество по реда на чл. 49 ЗЗД.
С въззивния акт е отменено първоинстанционното решение и изцяло са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] и О. М. М. частични искове за сумата 37 864.49 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от прекратяването на договор от 04.06.2007 г., сключен между [фирма] и фирма „Аурисмед”, Н.. Според решаващия състав, доказателствата по делото не установяват, че неправомерното поведение на ответниците по образуването през 2009 г. на изпълнително дело срещу ищеца е единствената причина за прекратяване на сключения между него и „Аурисмед” – Н. договор за изработване на прототип по проект „Prodject Warning S.”, както е посочено в разменените между ищеца и неговия съконтрагент писма съответно от 06.06.2009 г. и от 18.06.2009 г. Въззивната инстанция е счела, че такъв извод не може да бъде направен от показанията на разпитаните по делото свидетели, а напротив – разпитаният във въззивното производство свидетел А. И. установява „замразяване” на проекта не по-късно от м. септември 2007 г., т. е. далеч преди започване на принудителното изпълнение срещу ищеца. Освен поради недоказаност на причинната връзка между противоправното поведение на ответниците и настъпването на твърдените от ищеца вреди, Софийски апелативен съд е приел като самостоятелно основание за отхвърляне на претенцията за вреди липсата на доказателства за ефективно настъпване на такива, тъй като в договора с норвежкото дружество не са уговорени конкретни възнаграждения, срок за изпълнение на прототипа и други съществени клаузи, позволяващи да бъде направен извод в тази насока.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение е процесуално допустимо, но е частично неправилно.
По касационната жалба на А. Техно” Е. и О. М. М.:
Неоснователно е твърдението на касаторите [фирма] и О. М. М., че в обжалваната от тях част въззивният акт е недопустим, тъй като защитата на ищеца срещу осъщественото срещу него незаконосъобразно принудително изпълнение е следвало да бъде реализирана чрез издаване на обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3 ГПК, а не по исков ред.
Действително, съдебната практика (както цитираната от двамата касатори, така и служебно известната на съда – определение № 85 от 09.02.2015 г. по ч. гр. д. № 7328/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. и определение № 141 от 23.02.2010 г. по ч. т. д. № 528/2009 г. на ІІ т. о.) непротиворечиво приема, че в хипотезата на приключило предварително изпълнение и отхвърлен впоследствие с влязло в сила решение иск връщането на получените от взискателя в изпълнителното производство суми или вещи се осъществява чрез издаването на обратен изпълнителен лист (чл. 245, ал. 3 ГПК, аналогичен на. чл. 241, ал. 3 ГПК-отм.), а не чрез предявяване на осъдителен иск от длъжника.
В настоящия случай, обаче, посочената практика е неприложима, доколкото не се касае за описаната хипотеза. Предмет на предявения иск е претенция за присъждане на обезщетение за вреди от приключило предварително изпълнение срещу длъжника въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, а не за връщане на възложената в полза на взискателя вещ. Този извод не се променя от факта, че част от вредата е съизмерена със стойността на възложения автомобил – 7 660 лв. Определящо за реда, по който длъжникът осъществява защита на правата си, е предметът на претенцията (обезщетяване на претърпените от принудителното изпълнение вреди), а не начинът, по който е формирано обезщетението. Още повече, че освен със стойността на възложената вещ, ищецът е съизмерил претърпените от него вреди и със заплатените в изпълнителното производство разноски.
Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че предявените субективно съединени искове за сумата 7 886.60 лв. не са недопустими, поради което постановеното по тях решение също не страда от такъв порок.
С оглед обстоятелството, че единственото релевирано от касаторите [фирма] и О. М. М. оплакване е свързано с допустимостта на въззивния акт и предвид обвързаността на касационната инстанция от изложеното в жалбата, същата следва да бъде оставена без уважение, т. е. в обжалваната от тези касатори част решението следва да бъде оставено в сила, без да се обсъжда правилността му, в т. ч. и пасивната материалноправна легитимация на ответника О. М. М..
По касационната жалба на [фирма]:
По отношение въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав приема следното:
От правната уредба на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване произтича принципната невъзможност пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства. Тази невъзможност, обаче, не е абсолютна, тъй като в чл. 266 ГПК са въведени и някои изключения от посоченото правило. Едно от тях е предвиденото в ал. 3 на същия член – за събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Условието за прилагане на това изключение е несъбирането на доказателството да се дължи единствено на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила, а не на пропуск на страната. Нарушението може да се изразява както в неоснователен отказ да бъдат допуснати поисканите от страната доказателства, така и в липса, непълнота или неточност на доклада по делото и дадените указания и/или в неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните. С оглед постановките по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК следва да се счита приложима и когато въззивният съд прецени (служебно или въз основа на дадени му от ВКС указания по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК), че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Същото следва да е разрешението и при констатирана от въззивния съд нередовност на исковата молба, изразяваща се в несъответствие между обстоятелствената част и петитума в хипотезата, когато, в резултат от отстраняване нередовността на исковата молба, се е стигнало до даване на правна квалификация на спорното право, различна от тази на първата инстанция. В този случай несъбирането на относимите към спора доказателства би се дължало не на пропуск на страните, а на допуснато от съда процесуално нарушение, доколкото негово служебно задължение е да следи за редовността на исковата молба (в т. ч. за съответствието между обстоятелствена част и петитум), като изпълнението на това задължение е предпоставка и за правилната правна квалификация на претенцията, а съответно и за правилното разпределение на доказателствената тежест между страните и произтичащите от нея указанията във връзка с доказателствата.
Изложените съображения налагат извода, че: В хипотезата на дадени на страната указания от въззивния съд за отстраняване нередовността на исковата молба чрез привеждане на обстоятелствената й част в съответствие с петитума, в резултат на отстраняването на която е дадена правна квалификация на предявения иск, различна от тази на първата инстанция, следва да се приложи разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК относно събирането на доказателства.
С оглед този отговор на въпроса, обусловил допускането на касационния контрол, въззивното решение в обжалваната от [фирма] негова част е неправилно.
Предявените от [фирма] срещу [фирма], [населено място] и О. М. М. са квалифицирани от първоинстанционния съд, съответно: срещу ответника О. М. М. – като иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, а срещу ответника [фирма] – като иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.
При новото разглеждане на делото от Софийски апелативен съд по реда на чл. 295 ГПК, с оглед изричните указания на Върховен касационен съд в решение № 112 от 25.07.2013 г. по т. д. № 395/2012г. на І т. о., с което първото въззивно решение е обезсилено, исковата молба е оставена без движение с указания до ищеца да отстрани нередовността й, изразяваща се в несъответствие между обстоятелствена част, сочеща на предявени искове по чл. 55 ЗЗД, и петитума по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД.
Въз основа на направеното от ищеца уточнение на исковата молба в молба вх. № 9743 от 05.09.2013 г., въззивният съд е квалифицирал предявените искове като такива по чл. 45 ЗЗД (срещу ответника-физическо лице) и по чл. 49 ЗЗД – срещу ответника-юридическо лице, т. е. вторият въззивен състав е възприел дадената от първата инстанция правна квалификация на претенциите.
С оглед на това обстоятелство и на отговора на релевантния за делото въпрос, допускането на поисканите от ответниците нови гласни доказателства (свидетеля А. Б. И.) следва да бъде преценено като нарушение на процесуалното правило на чл. 266, ал. 3 ГПК. Доколкото правният извод на съда за неоснователност на претенциите е изграден именно на базата на това доказателство, посоченото процесуално нарушение е довело и до неправилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част. Поради установеното от свидетеля А. И., че проектът „Prodject Warning S.”, предмет на договора от 04.06.2007г., сключен между [фирма] и фирма „Аурисмед”, Н. е бил „замразен” не по-късно от м. септември 2007 г., т. е. далеч преди започване на принудителното изпълнение срещу ищеца, въззивният съд е счел за недоказано твърдението, че единствената причина за прекратяването на този договор е предприетото от ответниците принудително изпълнение срещу ищцовото дружество. Несъобразяването на показанията на посочения свидетел, обаче, налага извод, различен от направения.
В чл. 5.1.4. от описания по-горе договор от 04.06.2007 г. страните са предвидили възможност за едностранното му прекратяване без предизвестие в няколко случая, един от които е ако „срещу другата страна бъдат насочени изпълнителни действия за непогасени задължения”. Видно от разменената между ищеца и неговия съконтрагент-норвежко дружество кореспонденция, последният се е възползвал от посочената клауза, като с писмо от 18.06.2009 г. е уведомил ищеца [фирма], че прекратява сключения между тях договор. С оглед на това и доколкото всички останали доказателства, в т. ч. и показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, не установяват друга причина за прекратяване на договора от 04.06.2007 г., логичният извод е, че единствената причина за прекратяването на същия са предприетите от [фирма] действия за принудително изпълнение срещу ищеца. Следователно, за доказана следва да се счете причинната връзка между поведението на ответното дружество и претърпените от ищеца вреди. Неправомерността на предприетите от ответника [фирма] действия за принудително изпълнение произтича от факта, безспорно установен от представеното споразумение от 16.03.2007 г. и от заключението на счетоводната експертиза, че вземането на ответното дружество към ищеца по договор за заем от 03.10.2005 г., предмет на изпълнението, е било погасено още преди издаване на заповедта за изпълнение и образуването на изпълнителното производство.
За доказани настоящият състав приема и претърпените от ищеца в резултат от неправомерното поведение на ответното дружество вреди. Същите се изразяват в направените от ищеца разходи във връзка с изпълнението на прекратения договор от 04.06.2007 г. и заявената въз основа на него поръчка от 05.06.2007 г. за изработване на процесния проект. Размерът на вредите е категорично установен от заключението на счетоводната експертиза и възлиза на сумата 37 864.49 лв. За тази сума именно се явява основателен и следва да бъде уважен предявеният от [фирма] срещу [фирма] частичен иск, като върху същата бъде присъдена и законната лихва за забава по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано от датата на исковата молба – 29.04.2010 г. – до окончателното й изплащане. За разликата до претендирания размер 40 000 лв., претенцията подлежи на отхвърляне като недоказана.
Изцяло неоснователен е, обаче, искът срещу ответника О. М. М.. Действията за принудително изпълнение срещу ищеца са предприети от посочения ответник не в лично качество, а в качеството му на управител и съответно законен представител на ответника [фирма]. Завеждането на дела от името на търговеца представлява действие на управление и е част от правомощията на управителя. Следователно, доколкото тези действия не са предмет на изрично възлагане, липсва основание за ангажиране отговорността на извършилото ги лице. Оттук и изводът, че ответникът О. М. М. не е пасивно материалноправно легитимиран по предявения срещу него иск за сумата 40 000 лв., претендирана като обезщетение за вреди от прекратяването на договора от 04.06.2007 г., сключен между [фирма] и фирма „Аурисмед”, Н.. Поради това, в тази му част, макар и не по изложените в него мотиви, въззивното решение е правилно като краен правен резултат и следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за присъдените разноски, като с оглед изричното искане на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на същия следва да бъдат присъдени разноски за уважената част от исковете в общ размер на 5 469 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 188 от 04.02.2014 г. по гр. д. № 2957/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] и О. М. М. от същия град иск за сумата 37 864.49 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от прекратяването на договор от 04.06.2007 г., сключен между [фирма] и фирма „Аурисмед”, Н., както и в частта за присъдените разноски, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. Д, ет. 3, ап. 84, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], [населено място] сумата 37 864.49 лв. (тридесет и седем хиляди осемстотин шестдесет и четири лева и четиридесет и девет стотинки), представляваща обезщетение за претърпени вреди от прекратяването на договор от 04.06.2007 г., сключен между [фирма] и фирма „Аурисмед”, Н., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.04.2010 г. до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 188 от 04.02.2014 г. по гр. д. № 2957/2013 г. на Софийски апелативен съд в останалата му част.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 5 469 (пет хиляди четиристотин шестдесет и девет) лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |