О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 637 гр. София, 21.11.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 1517 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Ловно рибарско сдружение „Гребенец”, представлявано от адв. Д. Д., срещу определение № 208 от 03.04.2018г. по гр.д. № 182/2018г. по описа на СлОС, с което е потвърдено разпореждане № 572 от 27.02.2018г. по гр.д. № 5502/2017г. на СлРС за прекратяване на производството по делото.
Частният жалбоподател поддържа, че предмет на делото е установителен иск, с който иска да се установи със сила на пресъдено нещо, че между страните съществува облигационна връзка по договор за предоставяне на стопанисването на дивеча на ловните сдружения по чл.30 от Закона за лова и опазване на дивеча /ЗЛОД/ от 28.06.2010г. и сключеното към него допълнително споразумение по чл.29, ал.10 ЗЛОД. Твърди, че съгласно трайноустановената практика правният интерес от установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК винаги е налице, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно, а за наличието на такава несигурност е достатъчно титулярът на правоотношението да е направил „разумна субективна преценка”. Счита, че когато противната страна оспорва съществуването на облигационната връзка с ищеца, какъвто е настоящият случай, несигурността в правното положение на ищеца е действителна. Поддържа, че решение № 127 от 29.10.2010г. по т.д. № 20/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., на което се е позовал първоинстанционният съд, е постановено при различни факти и е неотносимо към преценката за допустимост на предявения иск. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде разпоредено продължаване на съдопроизводствените действия по иска. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 35 от 01.09.2015г. по т.д. № 407/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. по следния процесуалноправен въпрос: „Допустим ли е установителен иск, с който се иска установяване съществуването на облигационна връзка между страни по договор?“
Ответникът Държавно горско стопанство – Сливен – ТП на „Югоизточно държавно предприятие” ДП [населено място], представляван от юрисконсулт Д. А., оспова частната касационна жалба. Твърди, че между страните е налице валидно сключен договор за предоставяне на стопанисването на дивеча на ловните сдружения по чл.30 ЗЛОД от 28.06.2010г., към който е сключено допълнително споразумение от 21.06.2016г., и в съответствие с разпоредбите на ЗЛОД и ППЗЛОД Ловна дружинка „Сливен 1” е присъединена към редиците на ЛРС „Гребенец”, ведно с ловно стопанския й район с обща площ 2868,1 хектара. Поддържа, че с писмо с вх. № ЛС – 00-25/2/09.08.2017г. от директора на ЮИДП Сливен, изпратено относно писмо с изх. № 94-1463/02.08.2017г. на министъра на земеделието, храните и горите във връзка с постъпила жалба от А. С. и група ловци, е указано на директора на ТП ДГС Сливен да възстанови действието на сключения с ЛРС Сливен договор преди сключване на допълнителното споразумение от 21.06.2016г. при спазване на изискванията на ЗЛОД и ППЗЛОД. Поради това счита, че директорът на ТП ДГС Сливен е в режим на обвързана компетентност при изпълнение на задълженията си по възстановяване на правното положение между страните преди сключеното на 21.06.2016г. допълнително споразумение и не разполага с алтернатива или право на свободна преценка за действие, а спазва стриктно предписания му определен начин.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въззивният съд, за да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по делото, е приел, че в петитума е формулирано искане да бъде признато за установено, че допълнителното споразумение по чл.29, ал.10 ЗЛОД не е прекратено. Посочил е, че ответникът като равнопоставен субект в облигационното правоотношение едностранно се е отказал от допълнителната договорка към договора от 28.06.2010г., постигната с допълнителното споразумение от 21.06.2016г., и писмено е уведомил за това другата страна – ищцовото сдружение. Приел е, че това изявление има характера на разваляне на допълнителното споразумение и то не подлежи на съдебен контрол, като са без значение мотивите на отказалата се страна, тъй като съдът не може да проверява в това производство нито тяхната законосъобразност, а още по-малко - тяхната целесъобразност. Изложил е съображения, че ефектът на развалянето е настъпил незабавно, независимо от волята на насрещната страна, поради което е недопустимо предяваването на иск, с който да се иска неговата отмяна, а съдът може само да констатира извършването на действието и настъпването на резултата, но не е в неговата дискреция да преценява основателността на извършването му или да замества волята на страната по договора със своята, налагайки му продължаване на договорната връзка както по основното, така и по допълнителното съглашение. Посочил е, че ищецът може да брани правата си единствено чрез осъдителен иск, като в хода на производството може да докаже, че договорната връзка не е прекратена и да иска изпълнение, но няма интерес от предявяване само на установителен иск, без да търси защита на конкретно накърнено свое право. Приел е още, че гражданският съд не е компетентен и в обсега на правораздавателната му компетентност, очертан с исковата молба, не влиза обсъждане по същество на уговорката, създадена с допълнителното споразумение, нейната законосъобразност, наличието или липсата на условия за сключването й и основателността на причините за развалянето й от страна на ответника.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав намира, че поставеният процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посоченото от частния жалбоподател решение № 35 от 01.09.2015г. по т.д. № 407/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което е прието, че с иск по чл.124, ал.1 ГПК може да се установи съществуването или несъществуването на едно право или на едно правоотношение, заплашено от нарушаване, т.е. когато правото е несигурно. Прието е, че именно защото ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не определена правна връзка, т.е. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение, той има правен интерес от предявяване на установителен иск, с решението по който тази несигурност в правото ще бъде отстранена. Прието е за несъмнено, че когато противната страна оспорва правото на ищеца или когато си присвоява едно право спрямо последния, несигурността в правното положение на ищцовата страна е действителна, като единствено при открита за ищеца възможност да предяви осъдителен иск, правният интерес от предявяване на установетелния иск отсъства.
С оглед отговора на поставения процесуалноправен въпрос, който настоящият състав споделя, обжалваното въззивно определение е неправилно.
В исковата си молба ищецът излага твърдения, че между страните е било сключено на 21.06.2016г. допълнително споразумение по чл.29, ал.1 ЗЛОД към договор за предоставяне на стопанисването на дивеча на ловните сдружения по чл.30 ЗЛОД от 28.06.2010г., съгласно който, считано от датата на подписването му, ДГС Сливен регистрира присъединяването на „Ловна дружина Слвен 1” към ЛРС Гребенец, ведно с ловно стопанския район, който й принадлежи, с обща площ 2868,1 хектара. Твърди, че споразумението е сключено при изпълнение на всички законови изисквания за това с оглед взето решение на събрание на „Ловна дружина Сливен 1” за прекратяване на членството в ЛРД Сливен и присъединяването й към ЛРС Гребенец. Твърди, че след повече от година от сключването на това споразумение с писмо изх. № ЛС-22-100 от 11-08.2017г. директорът на ДГС Сливен е посочил, че счита допълнителното споразумение за недействително и приема за установено, че ищцовото сдружение не е носител на правото да регистрира „ЛРД Сливен 1”. Ищецът обосновава съображения за неоснователност на изложените в това писмо мотиви. Сочи, че вследствие посочените действия предоставеният „График за групов лов на дива свиня и яребица на ЛРС „Гребенец” за м. октомври 2017г. не се утвърждава по причина, че процесното споразумение е прекратено и по този начин сдружението е лишено от съответната ловна площ и от парични приходи, което формира правния му интерес от предявяване на установетелен иск. Поради това е направено искане за постановяване на решение, с което бъде признато за установено, че сключеното между страните допълнително споразумение по чл.29, ал.1 ЗЛОД не е прекратено.
С оглед изложените в исковата молба твърдения, въпреки непрецизно формулирания петитум, следва да се приеме, че е предявен иск за установяване съществуване на правоотношение между страните по сключено допълнително споразумение от 21.06.2016г. към договор за предоставяне на стопанисването на дивеча на ловните сдружения по чл.30 ЗЛОД от 28.06.2010г.. Преценката за наличие на правен интерес за ищеца от предявения установителен иск следва да бъде направена съобразно твърденията в исковата молба, според които ответникът оспорва съществуването на това правоотношение, отправайки до ищеца изявление за неговата недействителност. С оглед така твърдените обстоятелства следва да се приеме, че с действията си ответникът отрича съществуването на правоотношението, предмет на предявения иск, с което внася неяснота в отношенията между страните. Предвид предмета на правоотношението по допълнителното споразумение, за ищеца не е налице възможност да постигне защита на оспореното му право да регистрира присъединяването на „ЛРД Сливен 1”, ведно с ловно стопанския район, който й принадлежи, чрез предявяване на осъдителен иск за реално изпълнение на споразумението. От друга страна, евентуален иск за обезщетяване на вредите от неизпълнение на сключеното допълнително споразумение, оспорено от ответника, не би разрешил със сила на пресъдено нещо спора относно съществуването на допълнителното споразумение и не би внесъл яснота в отношенията между страните. По тези съображения настоящият състав приема, че изложените в исковата молба твърдения обосновават правен инерес за ищеца от установяване на оспореното правоотношение по исков ред.
Решение № 127 от 29.10.2010г. по т.д. № 20/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., на което се е позовал първоинстанционният съд, е постановено при различна фактическа обстановка и по въпрос относно допустимостта на установителен иск с предмет установяване на валидност на правоотношение, създадено между две страни по една облигационна връзка, която едностранно е била прекратена от едната страна, докато по настоящото дело оспорването на процесното правоотношение от страна на ответника е обосновано с твърдение за неговата недействителност, а не с твърдение за едностранното му прекратяване от тази страна.
По изложените съображения обжалваното определение, както и потвърдено с него разпореждане на първоинстанционния съд, следва да бъдат отменени и делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 208 от 03.04.2018г. по гр.д. № 182/2018г. по описа на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане № 572 от 27.02.2018г. по гр.д. № 5502/2017г. на Сливенски районен съд за прекратяване на производството по делото.
ВРЪЩА делото на Сливенски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|