Р Е Ш Е Н И Е № 173/2016 г. гр.София, 04.04.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 2030 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С определение № 313 от 08.07.2016 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 800 от 26.01.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 8940/2014 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, IV „в” въззивен състав - в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Коя е приложимата норма за възстановяване на земеделски земи, които са били заменени по ЗТПС, но са били включени в регулация и застроени – чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ или чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ ?” Касаторката Л. Й. Д. чрез адвокат А. Т. от САК поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е необосновано, при постановяването му са допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, включително не е съобразено тълкуването на последния, дадено в практиката на ВКС. Моли решението на въззивния съд да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъде отхвърлен предявения срещу нея ревандикационен иск. Претендира разноските за трите инстанции. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от противната страна. Ответниците по касация Л. Г. Ц. – М., В. Н. Х. – Д., В. П. Т., Б. П. Д., В. П. Д., А. Б. А., Г. В. Ц., В. Т. Ц., Б. Т. Н., Й. Б. Ц., Р. Г. Ц., К. Б. Ц., Б. Н. Ц., Н. Г. Г. и Г. Г. Ц., чрез пълномощника им адвокат Я. В. от САК възразяват срещу наличието на поддържаните от касаторката отменителни основания по чл. 281 ГПК, като поддържат, че разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ е неприложима в случая, защото макар процесният имот да е застроен, то това не е извършено от собственика, с когото е извършена замяната по ЗТПС. Претендират разноски за защитата пред ВКС. Възразяват за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от противната страна. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция при условията на чл. 196 и сл. ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 1 от ПЗР ГПК, Софийски градски съд е отменил решение от 28.03.2014 г., постановено по гр.д.№ 34750/2012 г. по описа на Софийски районен съд, I-во ГО, 49 състав, като вместо това е осъдил Л. Й. Д. да предаде на основание чл. 108 ЗС на Л. Г. Ц. – М., В. Н. Х. – Д., В. П. Т., Б. П. Д., В. П. Д., А. Б. А., Г. В. Ц., В. Т. Ц., Б. Т. Н., Й. Б. Ц., Р. Г. Ц., К. Б. Ц., Б. Н. Ц., Н. Г. Г. и Г. Г. Ц. владението върху УПИ XIII-205 от кв. 14 по плана на [населено място], в.з. „М. Д.“ II Б част, местност разширението „Д.“ с площ от 1 094 кв. м. при граници УПИ XII-204, път, УПИ XIV-208 и УПИ VIII-206. По делото е установено, че ищците (сега – ответници по касация) са наследници на К. С. Ц., на които с решение № 6308 от 25.06.2003 г. на ОСЗГ „О. к.” е признато правото на възстановяване на собствеността върху ливада от 10,480 дка в строителните граници на [населено място], имот № 2578, к.л. 758 от КП-1950 г., като в реални граници е възстановена собствеността върху 7,527 дка, които по действащия план съставляват части от 15 парцела, включително процесният УПИ XIII-205 от кв. 14 по плана на [населено място], в.з. „М. Д.“ II Б част, местност „Р. - Д.“ с площ от 1 094 кв. м. при граници УПИ XII-204, път, УПИ XIV-208 и УПИ VIII-206. Въззивният съд е упражнил косвен контрол за валидността и материалната законосъобразност на реституционния акт по ЗСПЗЗ, в резултат от което е приел, че решение № 6308 от 25.06.2003 г. на ОСЗГ „О. к.” е постановено от териториално компетентен орган; подписано е от лицата, посочени в чл. 60а ППЗСПЗЗ; спазени са изискванията на чл. 13, ал. 5 и 6 от ППЗСПЗЗ, с което е завършена процедурата по възстановяване на собствеността по отношение на имот, идентичен с притежавания от наследодателката на ищците преди влизането в ТКЗС. Между страните е било безспорно обстоятелството, че процесният терен се владее от ответницата по иска (сега – касатор). Съобразено е обстоятелството, че след обобществяването имотът е включен в строителните граници на населеното място и е загубил своя земеделски характер, но е прието, че това не съставлява пречка за реституирането му. При безспорно извършено застрояване на имота към 1978 г., този извод е обоснован с отсъствието на законно строителство по смисъла на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ или проведено мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Обсъдено е и заявеното възражение за изтекла в полза на касаторката придобивна давност, основателността на което е отречена по съображения, че до постановяването на решение № 6308 от 25.06.2003 г. на ОСЗГ „О. к.” не е текла такава, а изтеклия след това до предявяването на исковата молба (30.09.2005 г.) срок не е достатъчен за придобиване на противопоставими права, които да обосноват отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС. По основанието за допускане на касационното обжалване: С определението, постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК е прието, че въпросът „Коя е приложимата норма за възстановяване на земеделски земи, които са били заменени по ЗТПС, но са били включени в регулация и застроени – чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ или чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ ?” е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана с Решение № 92 от 06.06.2013 г. по гр.д.№ 743/2012 г. на ВКС, І г.о. По реда на чл. 290 ГПК е разяснено, че разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ е частен случай на общото изключение на чл. 10б ЗСПЗЗ и се отнася към основанието за възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ – продадени или предоставени на трети лица земеделски земи. Ето защо за възстановяването на собствеността върху включени в регулация земеделски земи, които впоследствие са заменени по ЗТПС и са застроени преди влизане в сила на ЗСПЗЗ е приложима нормата на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ във връзка с чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, а не тази на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ. Съответно – в тази хипотеза не се изисква законност на застрояването като предпоставка за запазване правата на третите лица, при наличието на която да се изключва правото на възстановяване на собствеността на предишните собственици на застроения имот. Така даденото от ВКС тълкуване развива тезата, застъпена в Решение № 84 от 11.07.2011 г. по гр.д.№ 1767/2009 г., ВКС, І г.о. и изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. По основателността на касационната жалба: Съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК правилността на обжалваното решение се проверява в рамките на въведените с жалбата основания. Касаторката е заявила оплакване за допуснато процесуално нарушение, изразило се в липсата на обсъждане на събраните по делото доказателства, касаещи обстоятелствата, при които наследодателят й Й. П. е установил фактическа власт и е застроил имота. Оплакването е основателно. В нарушение на чл. 12 ГПК въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства за обстоятелствата, заявени от касаторката още в становището й при първоначалното разглеждане на делото от СРС, които са относими към възражението за материална незаконосъобразност на решение № 6308 от 25.06.2003 г. на ОСЗГ „О. купел” поради нарушение на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. На първо място категорично е установено, че територията, върху която е разположен процесния имот, е загубила статута на земеделска земя още през 1958 г. по силата на ПМС № 176 от 18.08.1958 г. за утвърждаване на частично изменение и допълнение на Общия градоустройствен план на [населено място] и околоградската зона за вилните зони (обн., Известия, бр.43 от 29.05.1959 г.). От представения по делото НА № 52 от 24.07.1964 г., том ХVІІ, д.№ 2699/1964 г., се установява, че С. И. К. е признат за собственик на 5 ниви с общи граници и площ 73,5 дка, предоставени му в замяна по ЗТПС с протокол от ТПС-комисия, [населено място], влязъл в сила на 30.05.1964 г. С договор от 03.07.1965 г., сключен в обикновена писмена форма между С. И. К. (като „продавач”) и бащата на касаторката (Й. Д. П. – „купувач”) е уговорена продажбата на част от предоставената по ЗТПС земя, понастоящем съставляваща процесния УПИ ХІІІ-205, като е удостоверено и незабавното предаване на фактическата власт на „купувача”. Към 1978 г. имотът е бил застроен, като със заключението на тройната СТЕ на ВЛ К., П. и К. е установен вида на застрояването (масивна стоманобетонна сграда със стоманобетонни основи, както и жилищна сграда с бетонни ивични основи и носещи тухлени стени със скатен покрив с керемиди) и момента на отразяването му в кадастрален план (през 1980 г.). Безспорно е, че строителството е незаконно (и понастоящем не е узаконено), както и че е извършено от бащата на касаторката и самата нея, а не от лицето, придобило имота по силата на замяната по ЗТПС. Така установените обстоятелства обосновават извод, че са се осъществили всички елементи от фактическия състав на първата от хипотезите по чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ (съобразно тълкуването, дадено с Решение № 92 от 06.06.2013 г. по гр.д.№ 743/2012 г. на ВКС, І г.о.) и са налице предпоставките за запазване действието на замяната. Пречка за това не съставлява фактът, че установеното строителство не е извършено от лицето, придобило имота по силата на замяната по ЗТПС. Това тълкуване на закона е възприето с Решение № 135 от 03.08.2012 г. по гр.д.№ 1200/2010 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 323 от 22.12.2011 г. по гр.д.№ 335/2011 г. на ВКС, II г.о. и изцяло се споделя от настоящия състав на съда. В хипотезата на застрояване на заменения по ЗТПС имот законът придава правна значимост на факта на извършеното в имота строителство, което води до промяна на неговото основно предназначение - от такова за земеделско ползване в такова за задоволяване на жилищни, курортни или здравни нужди. Обстоятелството дали строителството е осъществено от собственика по замяна или от друго лице, което не е притежавало вещни права върху имота и не е имало право да строи в чужд имот, касае техните вътрешни отношения и е ирелевантно за приложението на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Изложеното мотивира касационната инстанция да приеме, че реституционното решение № 6308 от 25.06.2003 г. на ОСЗГ „О. к.”, макар да е валидно, в частта му, в която е постановено възстановяване право на собственост за лицата по чл. 10 ЗСПЗЗ по отношение на процесния УПИ ХІІІ-205, се явява материално незаконосъобразно поради допуснато нарушение на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Като е формирал противоположен извод, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, което се е отразило на правилността на акта му. С оглед застрояването на имота е налице хипотеза по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ (пречка за възстановяване на собствеността без оглед законността на строителството, което придава на земята характеристиката на вещ с несамостоятелно значение), която изключва възможността теренът да бъде възстановен на предишните собственици. Предвид незаконосъобразността на решение № 6308 от 25.06.2003 г. на ОСЗГ „О. к.” в коментираната част, последното не е годно да легитимира ищците като собственици на процесния имот, поради което и с оглед разясненията по т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК предявеният от тях ревандикационен иск следва да бъде отхвърлен. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, този правен резултат следва да бъде постановен с настоящото решение съобразно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК. При условията на чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК ответниците по касация следва да заплатят на противната страна разноски за защита в производствата пред СРС, СГС и ВКС, които възлизат общо на сумата 2 280 лв., в която не се включват претендираните със списъка по чл. 80 ГПК разноски за адвокатски възнаграждения по гр.д.№ 34750/2012 г. на СРС, 49 състав, гр.д.№ 4397/2006 г. на СГС, ІІ „б” г.о. и гр.д.№ 8622/2005 г. на СРС, 27 състав, тъй като е доказано само договарянето, но не и заплащането им (в брой или чрез превод). С оглед изхода на спора ответниците по касация нямат право на разноски, а предвид действителната фактическа и правна сложност на спора заплатеното от касаторката адвокатско възнаграждение за защитата й пред ВКС (600 лв.) не следва да бъде намалявано поради прекомерност. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 800 от 26.01.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 8940/2014 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, IV „в” въззивен състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОТХВЪРЛЯ предявения от Л. Г. Ц. – М., В. Н. Х. – Д., В. П. Т., Б. П. Д., В. П. Д., А. Б. А., Г. В. Ц., В. Т. Ц., Б. Т. Н., Й. Б. Ц., Р. Г. Ц., К. Б. Ц., Б. Н. Ц., Н. Г. Г. и Г. Г. Ц. срещу Л. Й. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху УПИ XIII-205 от кв. 14 по плана на [населено място], в.з. „М. Д.“ II Б част, местност разширението „Д.“ с площ от 1 094 кв. м. при граници УПИ XII-204, път, УПИ XIV-208 и УПИ VIII-206. ОСЪЖДА Л. Г. Ц. – М., В. Н. Х. – Д., В. П. Т., Б. П. Д., В. П. Д., А. Б. А., Г. В. Ц., В. Т. Ц., Б. Т. Н., Й. Б. Ц., Р. Г. Ц., К. Б. Ц., Б. Н. Ц., Н. Г. Г. и Г. Г. Ц. ДА ЗАПЛАТЯТ на Л. Й. Д. сумата 2 280 (две хиляди двеста и осемдесет) лева – разноски по делото за всички инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: