Р Е Ш Е Н И Е № 43 гр. София, 19 май 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Галина Захарова при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Генчев изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 2295 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящето производство е по глава тридесет и трета, част VІ от НПК, образувано по искане на осъдения П. И. Н. за възобновяване на в. н. о. х. д. № 370/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. В искането са отбелязани основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Развиват се пространни доводи за съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното съдийско убеждение, че подсъдимият Н. е участвал в извършване на престъплението. Направено е искане за отмяна на въззивното решение, с което присъдата е потвърдена и оправдаване на подсъдимия, а алтернативно - за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание защитникът (адв. Л.) поддържа искането на осъдения. Акцентира върху довода за нарушение на чл. 116 НПК. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди направеното искане, съображенията, развити устно в открито съдебно заседание, и извърши проверка в рамките на изтъкнатото основание за възобновяване, намира следното: С присъда № 367 от 29.10.2012 г. на Пловдивския районен съд по н. о. х. д. № 5001/2011 г. подсъдимите - М. В. М., П. И. Н. и Д. Т. Д. са признати за виновни в това, през периода от 13.09.2010 г. до 22.11.2010 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в съучастие помежду си, подсъдимите М. и Н. като извършители, а подсъдимият Д. като подбудител и помагач, чрез използване на техническо средство да са отнели чужди движими вещи в големи размери на обща стойност 60 422,60 лева от владението на И. Д. С., А. В. В., И. К. Ч., И. А. Стриков, В. В. Т., поради което и на основание чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 26, ал.1 НК, за подсъдимите М. и Н. и във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, а за подсъдимия Д. във вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК, са наложени наказания - на подсъдимия М. В. М. три години лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок пет години, на основание чл. 66, ал. 1 НК, на подсъдимия П. И. Н. четири години лишаване от свобода, на подсъдимия Д. Т. Д. три години лишаване от свобода. На основание чл. 25 вр. чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия Н. е наложено общо наказание по съвкупност от четири години лишаване от свобода (по присъдата и по н. о. х. д. № 1376/2012 г.). Пловдивският районен съд е осъдил тримата подсъдими солидарно да заплатят на гражданския ищец И. А. С. сумата от 11 141 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди. Определил е типа затворническо заведение и първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия Н. и на подсъдимия Д., приложил е съответно чл. 59 НК и чл. 25, ал. 2 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимите е възложил разноските по делото. С решение № 150 от 28.05.2013 г. по в. н. о. х. д. № 370/2013 г. на Пловдивския окръжен съд присъдата е потвърдена. Процесуално допустимото искане, което се позовава на съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, е ОСНОВАТЕЛНО. За да потвърди осъдителната присъда по отношение на подсъдимия Н. въззивният съд безрезервно се е присъединил към мотивите на първоинстанционния съд, посочвайки че те са правилни и подбирайки от тях няколкото изречения от оскъдната аргументация, които е инкорпорирал в своето решение. Във въззивната жалба и пледирайки по същество, защитникът изрично е оспорвал доказателствения анализ и съответно участието на подсъдимия Н. в престъпните деяния. Мотивите на Пловдивския окръжен съд дословно възпроизвеждат съображението и на първоинстанционния съд при анализа на доказателствата по отношение на подсъдимия, че неговата „съпричастност” към престъпленията се извежда от показанията на свидетелите, преразказали признанията на подсъдимия М., и на приложените справки от мобилните оператори за времето и мястото на провежданите с телефонния му номер разговори, като изчерпателно същите са изброени в мотивите към присъдата” (л. 10 от решението). В подкрепа на тезата си за „оговор” защитникът е формулирал и подробно е развивал доводите, че първоинстанционният съд не е могъл в противоречие с чл. 116 НПК да се позовава на извънпроцесуалното признание на другия подсъдим, възпроизведено чрез показанията на полицейските служители; че признанието на подсъдимия М. за участие на подсъдимия Н. не се подкрепя по безспорен начин от справките за мобилните оператори; че обясненията на подсъдимия М. от досъдебното производство могат да уличават подсъдимия Н. само за едно от включените пет деяния в продължаваното престъпление, за което е осъден. В този аспект мотивите на въззивния съд се изчерпва буквално със следното: „коментиран е от ПРС въпросът относно наличието на оговор по отношение на подсъдимия Н., като правилно е прието, че участието му в отделните престъпни посегателства се потвърждава отчасти от самия М. в досъдебното производство и изцяло от събраните справки от мобилни оператори” (л. 10 от решението). Изложените съображения не покриват изискванията по чл. 339, ал. 2 НПК за надлежно мотивиран отговор, който всякога следва да бъде конкретен, точен и ясен. Това е още по-наложително, когато по естеството си доводът е в състояние да окаже решаващо влияние върху съдебното решение за виновността или невинността на подсъдимия по повдигнатото обвинение. Поначало необсъждането на основни доводи на защитата лишава подсъдимия от правото му на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Подсъдимият Н. безусловно има правото да узнае по какви причини съдът е отхвърлил изтъкнатите доводи в негова защита. Това е така, защото освен другите задачи, които изпълняват, мотивите са предназначени да гарантират на страните, че съдът безпристрастно е разгледал тяхното дело и е основал вътрешното си убеждение на закона и на доказателствата, а не на произволни съображения. Мотивите на Пловдивския окръжен съд очевидно не са в състояние да създадат каквато и да било увереност, че въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение след като задълбочено е обсъждал доказателствените материали и сериозно е разсъждавал върху доводите на защитника. При положение, че самопризнанията на подсъдимия М. пред полицейските служители са извън процеса, Пловдивският окръжен съд е бил длъжен внимателно да изследва дали обясненията на подсъдимия М. от досъдебното производство са уличавали или не подсъдимия Н. и какви доказателствени факти са се съдържали „отчасти” в тези обяснения, въз основа на които се приема за установено съизвършителство във всяко от деянията, включени като елементи на продължаваното престъпление и прецизно да мотивира своето решение. Пловдивският окръжен съд бегло е отбелязал, че деянията се установяват от предпроцесното самопризнание на подсъдимия М., възпроизведено чрез свидетелските показания на полицейските служители (т. е. от същия информационен източник). Пропуснал е обаче да обсъди аргументите на защитника, че свидетелските показания са установявали само факта на възприетото от тях самопризнание на подсъдимия М. (чл. 117 НПК), а осъдителната присъда не може да се основава единствено на самопризнание – то всякога следва да бъде проверено и съответно подкрепено от други положителни доказателства. Разпоредбата на чл. 116 НПК е налагала на съда обстойно да проучи и ясно да посочи конкретните данни, които е извлякъл от справките на мобилните оператори. Вместо това се е задоволил да препрати към мотивите на присъдата, подминавайки отново с мълчание същностна част от въпроса, поставен от защитника - защо се приема за фактически установено, че някой от телефоните, открити в подсъдимия М. с карти, регистрирани на името на св. М., в действителност е бил използван именно от подсъдимия Н.. Процесуалният подход на въззивния съд го е довел и до напълно безкритично отношение към аргументите на първоинстанционния съд за проведени телефонни разговори на 28.11.2010 г. в района на [населено място], обвързвайки информацията с деяние от 28.10.2010 г. и със сведения, чиято достоверност не е могла да бъде проверена, тъй като са станали известни на св. Ч. „от познати” (т.нар.свидетелстване „по слух” – Решение № 774/56 г. по н. д. № 1336/56 г. на ВС на РБ). Липсата на мотиви в решението не позволява да се провери и довода на осъдения Н., че съдът е боравил с предположения в нарушение на чл. 303, ал. 1 НПК. По същата линия за допуснато съществено процесуално нарушение защитникът е направил възражението, което изтъква и в искането за възобновяване, че предпроцесните изявления на подсъдимия М. са били дадени в условията на натиск от присъствието на множество полицейски служители (те не са обяснения по смисъла на чл. 115 НПК, каквато формулировка съдът е използвал във въззивното решение). В този аспект защитникът се е позовавал на обясненията на подсъдимия М. в откритото съдебно заседание относно причината да направи изявления, уличаващи себе си и останалите двама подсъдими в извършване на престъпление. Въззивният съд декларативно е посочил, че свидетелите са давали показания по реда на НПК и под страх от наказателна отговорност. Преценката обаче, че четиримата полицейски служители достоверно са пресъздавали думите на подсъдимия М., който в деня на задържането бил разказал подробно за шест кражби (подсъдимите са осъдени по обвинение за пет деяния, елементи от продължавано престъпление) не покрива действителния смисъл на довода на защитника. Той е изисквал съдът внимателно да обсъди тази част от обясненията, да ги прецени в съчетание с останалите доказателствени материали и да изложи изчерпателни мотиви защо счита, че направените изявления преди повдигане на обвинение, възпроизведени посредством свидетелските показания, не са били получени чрез принудителни методи и са могли да бъдат използвани в наказателното производство, респективно липсва нарушение на справедливия процес по чл.6, т.1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (вж. решение от 17.12.1996 г. по делото С. с/у О. кралство). От мотивите не личи въззивният съд изобщо да е извършил собствен анализ и преценка на доказателствените материали, в частност на показанията на полицейските служители, поставени в основата на осъждането. Представени са общи съображения, че свидетелите са възпроизвеждали едни и същи обстоятелства, разказани им от подсъдимия М., в т. ч. „някои от местата, откъдето били извършени кражбите”. Такива мотиви не позволяват да се проследи пътят, по който съдът е вървял при изграждане на заключение за конкретната връзка на признанието на подсъдимия М. именно с деянията, включени в продължаваното престъпление, за което е било повдигнато обвинение. Не може да бъде достатъчно да се каже в мотивите, че самопризнанието се подкрепя от множество писмени доказателства и те са бъдат само изброени, нито че първоинстанционният съд обосновано е счел извършени деяния от тримата подсъдими. Съобразно възприетите фактически положения, че при всяко от деянията подсъдимият М. с помощта на техническо средство е взломявал ключалката, счупвал е контактния ключ, качвал се е в чуждия микробус и е потеглял към [населено място], а подсъдимият Н. е управлявал автомобила на подсъдимия М., Пловдивския окръжен съд е пропуснал да се аргументира защо споделя конкретната форма на съучастническа дейност на подсъдимия Н., отразена в диспозитива на присъдата, която е потвърдил с решението (въпрос със значение и за степента на наказателна отговорност на подсъдимия). Ето защо Върховният касационен съд намира, че въззивният съд не е изпълнил надлежно процесуалното си задължение по чл. 339, ал. 2 НПК да отговори на решаващите доводи на защитата чрез обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства в съответствие с изисквания на чл. 14 НПК и е допуснал съществено процесуално нарушение – основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК за възобновяване на делото. Въпреки че искане е направил единият от осъдените, налице е фактическа и правна неделимост между въпросите по същество, които обвързват и тримата осъдени, обвинени да са участвали общо във всички деяния от продължаваното престъпление. Нормалното развитие и правилно решаване на делото налага отмяна в цялост на въззивното решение и връщане за ново разглеждане. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 425 НПК Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА производството по в. н. о. х. д. № 370/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. ОТМЕНЯ решение № 150 от 28.05.2013 г. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд от съдебно заседание. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: