Ключови фрази


1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 93

гр.София, 04.07.2022г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение, в открито съдебно заседание на 18.05. две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при секретаря Райна Стоименова, като изслуша докладвано от съдията Даниела Стоянова гр.дело № 3380/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. В., подадена чрез адв. Р. Н., против въззивно решение № 61 от 02.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 359/2020 г. на Апелативен съд – Велико Т.. С него е потвърдено решение № 494 от 27.10.2020 г., постановено по гр. д. № 881/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което са отхвърлени предявените искове: 1/ с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България за присъждане на Г. В. В. на обезщетение в размер на 50 100 лв. за неимуществени вреди, претърпени от обвинение в престъпления по чл. 339, ал. 1 НК и по чл. 252, ал. 2, пр. 1 и 2 вр. ал. 1 НК, по които ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане; 2/ с правно основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата в размер на 177 300, 85 лв. за периода от 15.06.2015 г. до датата на подаване на исковата молба.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния и на процесуалния закон и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете. В открито съдебно заседание касаторът не изпраща представител.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е подал писмен отговор със становище по нея. В открито съдебно заседание се представлява от прокурор Д., която оспорва жалбата.
С определение №114 от 17.02.2022г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато за проверка съответствието на правните разрешения на въззивния съд с постановките, приети в т.11 от ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, и по-конкретно : по правния въпрос „за приложението на т.11 от ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС в случаите, когато подсъдимият е бил оправдан за една от двете форми на изпълнителното деяние и за част от предмета на престъплението“.
В т.11 от ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС е разяснено по задължителен за съдилищата начин, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди; че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда; тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца съпоставени с тези, за които е оправдан; причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В тези случаи обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан.
Според настоящия състав т.11 от ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС е неприложима в случаите, когато подсъдимият е бил оправдан за една от двете форми на изпълнителното деяние и за част от предмета на престъплението. Съображенията са следните:
В действащия НК легално определение за престъплението е дадено в чл. 9, ал. 1, според която разпоредба „Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.“ Тази дефиниция има своеобразно уточнение в ал. 2 на чл. 9 НК, където е посочено, че „Не е престъпно деянието, което, макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна“. Тоест всяко престъпление има обективна и субективна страна. От обективна страна престъплението се явява деяние, което е общественоопасно, противоправно и наказуемо. Субективният елемент на престъплението е вината в различните и проявни форми.
С термина „изпълнително деяние“ в наказателното право се обозначава пълното и точно описание на фактическите признаци, които конкретно извършеното деяние трябва да съдържа, за да се осъществи съответното престъпление. Предвидените в закона форми на изпълнително деяние на основен престъпен състав са обективно и субективно свързани така, че се явяват елементи от изпълнението на едно престъпление, а не отделни престъпления. Така обект на престъплението по чл.339 НК / „Който придобие по какъвто и да е начин, държи или предаде другиму взривни вещества, огнестрелни, химически, биологични или ядрени оръжия, боеприпаси за огнестрелни оръжия или пиротехнически изделия…“/ са все едни и същи обществени отношения, свързани с установения режим на контрол върху дейностите с оръжия и боеприпаси, а и предметът на посегателство е един и същ – оръжия и боеприпаси. Касае се за едно престъпление, което може да бъде осъществено в различни форми и обем, а не до съвкупност от отделни престъпни деяния. Идентични са съображенията и във връзка с престъплението по чл.252НК. Поради това в случаите, когато подсъдимият е бил оправдан за една от двете /или повече/ форми на изпълнителното деяние и/или за част от предмета на престъплението/ не е налице частично оправдаване на подсъдимия за извършено престъпление, по смисъла на НК и на тълкувателното решение. Обвинението е за едно престъпление , но в две или повече форми на изпълнително деяние. „Оправдаването“ по отношение на една от формите или за част от предмета на престъплението има значение единствено за определяне тежестта на наказанието, но не е равнозначно на оправдаване по обвинение за отделно престъпление.
В подкрепа на горния извод е и приетото в Тълкувателно решение № 1 от 12.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1/2019 г., ОСНК на ВКС : „Предвидените в закона форми на изпълнително деяние на основния престъпен състав /подкуп/ са обективно и субективно свързани така, че се явяват елементи от изпълнението на едно престъпление, насочено към престъпно мотивиране на длъжностното лице да действа /бездейства по служба. Изводимо от правната природа на подкупа като единно престъпление е заключението, че той има един предмет. Това се отнася и към фактическите хипотези на различие в предложената, обещаната и дадената облага (например относно нейния вид и размер), тъй като възможните модификации на предмета на престъплението са все във връзка със създаденото и развиващото се корупционно отношение между дееца и длъжностното лице.“
В настоящия случай с присъда от 20.12.2012 г. по н.о.х.д. № 303/2011 г. на Окръжен съд – Шумен Георги В. В. е бил признат за виновен в това, че през периода 2000-2009 г. в [населено място] без съответно разрешение от свое име и като физическо лице е извършил по занятие подробно описани банкови сделки, за които се изисква такова разрешение съгласно чл. 1, ал. 4, т. 1 от ЗБ (отм.), като с дейността си причинил другиму значителни вреди, поради което на основание чл. 252, ал. 2, предл. 1 и 2 във вр. с ал. 1 и чл. 54 НК е бил осъден на 8 години лишаване от свобода, глоба в размер на 8000 лв. и конфискация на част от имуществото. Ищецът е оправдан по обвинението, че деянието е извършено при условията на продължавано престъпление, че е отпускал парични заеми на изброени в присъдата лица, както и че е получил значителни неправомерни доходи за сумата над 159 980 лв. до 305 790 лв. Със същата присъда Г. В. е осъден и за престъпление по чл. 339, ал. 1 НК – за държане на боеприпаси без надлежно разрешение, като на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението за придобиване на посочените боеприпаси и за държане на други изброени боеприпаси. Срещу ищеца са повдигнати и обвинения по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК; чл. 131, ал. 1, т. 8 и т. 10 във вр. с чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 20 НК; чл. 330, ал. 3 във вр. с ал. 2, т. 2 и т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 3 НК; чл. 131, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 3 НК, от които е оправдан само по обвинението по чл. 330, ал. 3 НК. По останалите обвинения е признат за виновен и му е наложено наказание „доживотен затвор без замяна“.
Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Съдът е приел, че по обвиненията по чл. 252, ал. 1 НК и чл. 339, ал. 1 НК ищецът е бил осъден и му е наложено наказание „лишаване от свобода“, поради което липсва основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ. Посочил е, че за съставомерността на деянието по чл. 252, ал. 1 НК е достатъчно последователното извършване на най-малко три банкови сделки без съответно разрешение, а за квалифицирания състав по ал. 2 – причинените вреди и получените неправомерни доходи да са значителни по размери дори само от тези сделки. С оглед това според въззивния състав редуцирането на лицата, получили заеми от ищеца, на размера на вредата и на получените от незаконна банкова дейност доходи, посочени в обвинителния акт, и оправдаването на подсъдимия за тези сделки (лица, вреди и доходи) с присъдата не означава, че ищецът е оправдан за част от обвинението по чл. 252, ал. 2 НК и че са приложими постановките на т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 на ВКС, ОСГК, за присъждане на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ при частично оправдаване. Сходни мотиви съдът е изложил по отношение на обвинението по чл. 339, ал. 1 НК, по което подсъдимият е бил оправдан само за една от формите на изпълнителното деяние – „придобиване“, само за част от боеприпасите и за периода на държане. Г. В. е бил оправдан единствено по обвинението по чл. 330, ал. 3 във вр. с ал. 2, т. 2 и т. 4 във вр. с ал. 1 НК, за което е бил обезщетен по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с влязло в сила решение на Ловешкия окръжен съд.
Предвид отговора на правния въпрос правилно е прието от въззивния съд, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като не е налице оправдаване по обвинение в извършване на престъпление, както и, че т.11 от ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС е неприложима в случаите, когато подсъдимият е бил оправдан за една от двете форми на изпълнителното деяние и за част от предмета на престъплението.
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и не страда от пороците, визирани в касационната жалба. Същото следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
Съобразно гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №61 от 02.06.2021г., постановено по в.гр.д.№ 359/2020 г. на Апелативен съд – Велико Т..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: