Р Е Ш Е Н И Е № 228 гр. София, 15.07.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 751/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия Т. Н. И. срещу решение № 172 от 27.02.2014 г. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 210/2013 г. по описа на същия съд. Със саморъчната касационна жалба на подсъдимия И. към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Изложени са твърдения за допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения, които довели до неправилното му осъждане за престъпление, което той не бил извършил. Касаторът се оплаква от проявеното към него негативно отношение на прокурора, което въззивният съд не отчел. Твърди, че при разглеждането на делото бил нарушен принципът на непосредствеността, тъй като съдът не се запознал лично и непосредствено с всички факти и обстоятелства, а се доверил на изготвения обвинителен акт. Жалбоподателят И. е оспорил като недостоверни показанията на пострадалия К., заключението на изслушаната техническа експертиза, както и проведените очни ставки, чието съдържание, според него, било променено по почин на първоинстанционния съд. Правото му на защита било ограничено с отказа на въззивния съд да уважи искането му за назначаване на тройна техническа експертиза. В останалата й част жалбата на подсъдимия И. съдържа самооценъчни твърдения за личността му, изложение на обстоятелства, свързани с отношенията му с починалата му съпруга, както и факти за незаконно притежавано от него огнестрелно оръжие, които доводи няма да бъдат обсъдени от касационната инстанция, тъй като не са свързани с предмета на настоящото производство. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателят И. и служебно назначеният му защитник адв. Г. поддържат касационната жалба и молят да бъде уважена. Гражданският ищец К. К., редовно призован, не се явява и не взема становище по жалбата на подсъдимия. Представителят на ВКС дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, а атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 217 от 08.10.2013 г., постановена по НОХД № 575/2013 г., Бургаският окръжен съд (БОС), НО, е признал подсъдимия Т. Н. И. за виновен в това, че в гр.Б., при условията на продължавано престъпление в периода 20.02.2012 г. – 26.02.2012 г., използвал данни от платежен инструмент – дебитна карта V. E. .............., издадена от „ПР. Б./БЪЛГАРИЯ/” АД, като осъществил десет транзакции чрез Интернет, представляващи плащания в сайт за хазартни игри „OF./M. Ad”, на обща стойност 605.19 лева, без съгласието на титуляра К. Б. К., поради което и на основание чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо заведение от открит тип и глоба в размер на 1 210.00 лева. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия Т. И. да заплати на гражданския ищец К. К. сумата в размер на 605 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди. В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски в размер на 220 лева, както и държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 50 лева, а на основание чл. 53, ал. 1, б. „а” от НК е била отнета в полза на държавата вещта, принадлежаща на виновния и послужила за извършване на престъплението, а именно – един брой преносим компютър м. „ Chilli green” № 7110-8262-7164 ведно с един брой захранващо устройство с кабел. По жалба на служебно назначения защитник на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 210/2013 г. по описа на Бургаския апелативен съд (БАС), като с решение № 172 от 27.02.2014 г. въззивният съд е изменил присъдата на БОС, като я е отменил в частта досежно приложението на чл. 53, ал. 1, б. „а” от НК, а в останалата част – я потвърдил. Решението на БАС е съобщено на подсъдимия И. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 06.03.2014 г., а касационната му жалба е била изпратена по пощата на 10.03.2014 г. (видно от пощенското клеймо на приложения плик), поради което ВКС намира, че е подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия Т. Н. И. е неоснователна. Първото оплакване на касатора е обусловено от недоволството му от „незаконосъобразното отношение” на изготвилия обвинителния акт и явявал се в съдебно заседание пред първата инстанция прокурор Д. Х.. Съображенията на подсъдимия в подкрепа на това възражение се основават преди всичко на описано от касатора в жалбата поведение на прокурора (напр., че му бил заявил предварително, че ще бъде осъден на две години лишаване от свобода), което не е намерило отражение в съдебните протоколи, нито пък може да бъде установено по друг начин. За настоящата инстанция е очевидно, че недоволството на жалбоподателя произтича от самия факт, че цитираният държавен обвинител е изготвил срещу него обвинителен акт, със съдържанието на който подсъдимият не се съгласява. В тази именно насока в жалбата се съдържат изявления за „неограничена власт” на прокурора и възможността му „да обвини всекиго”. В разглеждания случай представителят на Бургаската окръжна прокуратура е изготвил обвинителния акт срещу подсъдимия И. въз основа на събрани в хода на досъдебната фаза по надлежен ред доказателствени материали. Субективното несъгласие на подсъдимия с привличането му към наказателна отговорност по реда и начина, указан в закона, и при наличието на законовите основания за това не сочи на незаконосъобразност при осъществяване на поверената на прокурора процесуална функция. С конкретната си процесуална деятелност в рамките на досъдебното производство и на съдебната фаза прокурорът реализира възложените му от Конституцията на РБ и НПК правомощия, като изпълнението на служебните му задължения не представлява израз на лично мотивирана необективност, заинтересованост или предубеденост към съответния обвиняем, респ. подсъдим. Внимателният прочит на сезиращия ВКС документ дава възможност да се разграничат оплакванията, относими към процесното обвинение по чл. 249 от НК. Пространно развитите в жалбата съображения, свързани преди всичко с отричане авторството на деянието, за извършването на което подсъдимият е бил признат за виновен, могат да бъдат подведени под касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. При осъществения съдебен контрол настоящият състав на ВКС не констатира наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването на въззивното дело. Неоснователно е лансирана тезата, че апелативният съд е нарушил принципа на непосредственост, заложен в чл. 18 от НПК, съгласно който съдебният орган лично събира, проверява и оценява доказателствата. Според жалбоподателя, ако бе направил това, въззивният съд е щял да установи непрофесионалното поведение на прокурора. В хода на първоинстанционното съдебно производство БОС лично и непосредствено е събрал всички необходими за осъществяване предмета на доказване доказателствени материали, проверил ги е сам и след като ги е анализирал прецизно, е признал подсъдимия И. за виновен по предявеното му обвинение. Внимателно, в контекста на вярно интерпретираните данни от доказателствените източници, съдът е достигнал до извода, че единствено подсъдимият е обитавал етажа от къщата и е работил с компютъра, чрез който са били направени инкриминираните неправомерни транзакции с дебитната карта V. E. с титуляр св. К. К.. При въззивното разглеждане на делото втората инстанция цени събраните вече от първоинстанционния съд доказателства и само в случай на необходимост от провеждане на допълнително съдебно следствие, събира лично и непосредствено доказателствени материали пред себе си. Това се отнася за разпита на подсъдимия, повторния (или допълнителен) разпит на подсъдимия, разпита на нов свидетел или повторния (или допълнителен) разпит на допуснат и изслушан от първата инстанция свидетел, както и за повторния (или допълнителен) разпит на вещи лица или разпита им по новоназначена експертиза – чл. 327, ал. 2, 3 и 4 от НПК. В конкретния случай БАС не е намерил необходимост от допускане и събиране на доказателства, не е провел допълнително съдебно следствие, поради което не се е наложило да събира лично и непосредствено пред себе си доказателствени материали. ВКС отчете за неоснователно възражението на касатора И. за нарушаване на правото му на защита с отказа на въззивната инстанция да назначи по негово искане разширена тройна съдебно-техническа експертиза. Неправилно е разбирането, че решаващият орган следва всякога да уважава доказателствените искания на страните. Доказателствени материали се допускат по искане на страните или по служебна инициатива на съда, само когато са необходими за обективното, пълно и всестранно осъществяване на предмета на доказване по чл. 102 от НПК. В случая искането на жалбоподателя мотивирано е било отхвърлено от състава на БАС, тъй като е било преценено, че част от поставените въпроси към експертизата са изяснени, а останалите – са неотносими към спора. Не са били разкрити и обстоятелства за приложение на нормата на чл. 153 от НПК. Предвид законосъобразната в процесуален план доказателствена дейност на съдилищата по фактите, ВКС не констатира правото на защита на подсъдимия И. да е било нарушено в аспекта на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Настоящата инстанция не може да се солидаризира и със следващото възражение, залегнало в касационната жалба – за липса на всестранен и обективен доказателствен анализ на доказателствените материали, в частност на показанията на пострадалия К. и на заключението на техническата експертиза, които според касатора били неправилно кредитирани. Следва да се отбележи, че във въззивното решение действително е изложена пестелива аргументация по отношение на анализа на наличната по делото доказателствена съвкупност, включително и досежно конкретно цитираните по-горе доказателствени материали. Това се дължи, от една страна, на обстоятелството, че във въззивната жалба на защитника на подсъдимия не са били изложени конкретни възражения по този въпрос, които съдът изрично да обсъди. От друга страна, показанията на св. К. и заключението на техническата експертиза, наред с останалите доказателствени източници, са били изчерпателно и обстойно обсъдени в мотивите на първоинстанционния съдебен акт, били са внимателно проверени чрез съпоставката им с другите събрани по делото доказателства (показанията на свидетелите Ж. С. и И. В.), едва след което са били кредитирани. Във въззивното решение (л. 5) БАС ясно е обективирал съгласието си с всички фактически констатации на първоинстанционния съд, включително и по отношение на авторството на деянието, както и с обуславящия ги доказателствен анализ. Волята на въззивния съд в този смисъл достатъчно категорично се разкрива от дадената положителна оценка на доказателствената дейност на БОС, резултатите от която са били изцяло въприети от контролиращата инстанция. Твърденията на жалбоподателя за „промяна” от страна на първоинстанционния съд на изявленията, депозирани при проведената очна ставка между подсъдимия и св. К., се опровергават от съдържанието на съдебния протокол от 08.10.2013 г., който е единственото доказателствено средство за извършените съдебни действия. След като касационната инстанция не съзира процесуални нарушения в анализа и оценката на събраните по делото доказателства, конкретните изтъкнати от жалбоподателя И. данни от свидетелските показания и от експертното заключение, не следва да се обсъждат по същество. Това би означавало ВКС недопустимо да интервенира в правомощията на инстанциите по фактите и да се произнесе по фактическата необоснованост на съдебните актове, която не съставлява касационно основание. Щом констатациите и изводите на съдилищата по същество се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави е суверенно и не може да бъде накърнено от субективното несъгласие на страните с крайните изводи на съдилищата. ВКС също не разполага с процесуална възможност да промени или замести вътрешното убеждение на въззивния съд, който се явява последната инстанция, обвързана с правомощието да оценява самостоятелно доказателствените материали по делото. ВКС не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Възраженията на подсъдимия И. в тази насока се извеждат единствено от претенциите му за неправилно разрешаване на въпроса за авторството на престъплението, които ВКС прие за неоснователни. Настоящата инстанция се солидаризира със становището на БОС и БАС по въпроса за наказанията, които подсъдимият И. следва да понесе за извършеното от него престъпление – две години лишаване от свобода при ефективно изтърпяване и глоба в размер на 1 210 лева. Съдилищата са направили пълен преглед на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства и при съпоставянето им, са приели съществен превес на втората група. Определеното наказание лишаване от свобода е отмерено в минималния срок, предвиден в санкционната част на наказателната материалноправна норма, а размерът на глобата е изчислен по механизма, посочен в приложимата разпоредба на чл. 249, ал. 1 от НК, поради което не се констатира нарушение на чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. Единственият аргумент, с който ВКС не се съгласява, е отчитането на процесуалното поведение на подсъдимия (липсата на самокритичност към стореното), при преценката за необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Поведението на подсъдимия в процеса – отказът от участие в следствени действия, недаването на обяснения, лансирането на защитни тези, липсата на критично отношение и т.н. – са израз на правото на защита на подсъдимия и са гарантирани от процесуалния закон. Това са все факти, които по силата на закона не могат да се възвеждат в доказателства за виновността му, нито да отегчават наказателноправното му положение, тъй като в противен случай би се стигнало до противоречие с презумпцията за невиновност, прехвърляне на тежестта на доказване и отричане на правото на защита. Щом подсъдимият упражнява законоустановеното си право на лична защита, отричайки авторството на деянието, няма как от него да се изисква да подлага поведението си на самокритика. И при изключване на обсъжданото обстоятелство от кръга на отегчаващите, наложеното спрямо касатора наказание не се явява явно несправедливо. Това е така, заради завишената степен на обществена опасност на извършеното деяние предвид многократно направените транзакции, а от друга страна – заради сериозното подкопаване на взаимното доверие между роднини (макар и по сватовство), чиито нормални отношения изключват подозренията за злоупотреби. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 172 от 27.02.2014 г., постановено по ВНОХД № 210/2013 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/. 2/.