Р Е Ш Е Н И Е № 70 гр. София, 28 април 2021 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 227 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. К. К., депозирана чрез защитник, срещу въззивно решение на Апелативния Специализиран наказателен съд № 260008 от 30.11.2020, по ВНОХД № 362/20, с което е потвърдена присъда на Специализирания наказателен съд от 25.02.2020, по НОХД № 3320/17, както и са присъдени в полза на частния обвинител М. О. Ч. направените от него разноски пред въззивната инстанция. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен това, че на 9.07.2004 г, на бензиностанция, в района на пътя от [населено място] към [населено място], в съучастие като съизвършител с К. И. К. и Д. Е. Г., с цел да принуди М. О. Ч. да поеме имуществено задължение, в размер на 3 200 лв, го е заплашил с насилие/ тежка телесна повреда, изразяваща се в причиняване на детеродна неспособност / и с убийство, като деянието е извършено от въоръжено лице, от повече от две лица и е придружено с причиняване на тежка телесна повреда на пострадалия, изразяваща се в загуба на слезката, с оглед на което и на основание чл. 213 а, ал. 3, т. 1, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 6 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години. Със същата присъда е реализирана наказателната отговорност на подсъдимия Д. Е. Г., осъден на десет месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години. С жалбата на подсъдимия К. се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Делото е решено при наличието на съществени процесуални нарушения, допуснати на досъдебното производство, а въззивният съд е приел, че те не са от правно значение, тъй като касаят обвиненията, по които е постановено прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност. При формиране на вътрешното убеждение съдът се е позовал на доказателства и доказателствени средства, които касаят прекратените обвинения, което е недопустимо. Не е взето предвид обстоятелството, че свидетелите, пострадали от престъпленията, предмет на обвинителния акт / по прекратените обвинения/, са злоупотребили с парични средства, отклонени от бензиностанцията, на която са работили, което има значение при преценката за достоверност на техните показания. Изводите на съда относно действията на подсъдимия К. и неговия син К. К. / починал преди да му бъде повдигнато обвинение/ почиват на ненадеждна доказателствена основа. Вътрешното убеждение по релевантните факти е формирано в отклонение от процесуалните правила, а становището на съда за авторството на деянието в лицето на жалбоподателя, е основано на неверен прочит на доказателствените материали. Въззивният съд е игнорирал показанията на св. Ж. от месец юни 2018 г, както и показанията на св. П., дадени от нея на досъдебната фаза пред съдия. Не е съобразено това, че постигнатото споразумение между подсъдимия и св. Ж., е с нотариална заверка на подписите. Не е обсъдено представеното в съдебната фаза споразумение между жалбоподателя и св. М. Т.. Не са съобразени показанията на св. Ж., заявил, че не е възприел оръжие у подсъдимия. Извън вниманието на съда е останало, че единствено показанията на свидетелите, за които подсъдимият е имал подозрение, че са го ощетили, са последователни и еднопосочни, а другите гласни доказателствени източници ги опровергават. Не е отчетено обстоятелството, че показанията на пострадалите са изключително подробни, въпреки че, от деянието до момента на разпита им пред съда, е изтекъл период от 16 години. Оставено е без уважение доказателствено искане на подсъдимия за разпит на свидетели, посочени от него. Не е отграничено участието на всеки от извършителите в побоя, нанесен на св. Ч., както и не е надлежно доказателствено обезпечен изводът, че жалбоподателят е нанасял удари на посочения свидетел. Допуснато е нарушение на материалния закон, тъй като приетата от съда правна квалификация не е съответна на установените релевантни факти. Наложеното наказание е явно несправедливо, независимо от приложението на чл. 55 НК. С жалбата се иска оправдаване на подсъдимия или смекчаване на наказателно-правното му положение. По делото е постъпило писмено възражение от частния обвинител, депозирано чрез неговия повереник, с което се изразява становище за неоснователност на жалбата и се сочи, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. В съдебно заседание на ВКС защитата на подсъдимия К. пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият К. не участва лично в касационното производство. Повереникът на частния обвинител Ч. пледира за оставяне на обжалваното решение в сила. Частният обвинител Ч. не участва лично в касационното производство. Защитата на подсъдимия Д. Е. Г. изразява становище, че следва да бъде обърнато внимание на допуснатите съществени процесуални нарушения, релевирани от защитата на подсъдимия К.. Подсъдимият Г. се присъединява към съображенията на своя защитник. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Настоящата инстанция намира, че не дължи отговор на довода за наличието на съществени процесуални нарушения, допуснати на фазата на досъдебното производство, касаещи обвинителния акт. Това е така, защото този въпрос е обсъден в хода на проведеното разпоредително заседание, а процесуалният закон / чл. 248, ал. 3 НПК / не допуска повторното му обсъждане от контролната инстанция: въззивна или касационна. В същото време, релевираното оплакване не се отнася до хипотезата на съществени процесуални нарушения, свързани с допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства, при която хипотеза е допустим касационен контрол, на основание чл. 351, ал. 2 НПК. Ето защо, наведеното пред настоящата инстанция оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения от фазата на досъдебното производство, относими към обвинителния акт, се явява недопустимо и ката такова по него не се дължи отговор по същество. На следващо място, не може да бъде споделен довода, че при анализа на доказателствата и доказателствените средства е допуснато нарушение на процесуалните изисквания, обусловило порок във формираното вътрешно убеждение по релевантните факти. Въззивният съд е изпълнил задължението си да направи собствена оценка на доказателствената съвкупност, като е изложил съображения в тази насока, които се споделят от настоящата инстанция. Вярно са интерпретирани показанията на св. М. Ч., св. П. А. и св. Й. В., които са подробни, последователни и еднопосочни при описване на инкриминираните събития и правилно е прието, че се отличават с правдивост и обективност. Вярно е, че разпитите им пред съда са проведени на 29.06.2018 г / обвинителният акт е внесен в съда на 14.11.2017 г /, значително по-късно от датата на деянието, но въпреки това, показанията им, подробни и последователни още от фазата на досъдебното производство, са останали непроменени и пред съда. Верен е изводът, че заявеното от св. М. Ч. и другите пострадали / по прекратените обвинения / се отличава с висока степен на достоверност, което дава основание техните твърдения да бъдат ползвани при формиране на доказателствените изводи. Неоснователно се възразява срещу възможността на съда да се позовава на показанията на св. А. и св. В., пострадали по прекратените обвинения. Това е така, защото независимо от съдбата на обвинението, свидетелските показания запазват своята процесуална валидност и могат да се ползват, ако допринасят за изясняване на делото от фактическа страна. В случая, тези показания имат отношение към предмета на доказване, а и са обсъдени само в аспекта на посегателството спрямо св. М. Ч., какъвто процесуален подход не влиза в противоречие с изискванията на НПК. Хронологично, на инкриминираната дата, първи е извикан св. А. и е принуден да подпише „самопризнание“, че е „откраднал" пари и дължи връщенето им. Втори е св. В., възприел състоянието на св. А., по чието лице и тяло е имало видими следи от насилие, и също е принуден да поеме имуществено задължение. Трети по поредност е св. М. Ч., а спрямо него са извършени аналогични действия. Обстоятелството, че всеки от пострадалите е описал сходни прояви на насилие и заплашване, довели до принудително поемане на имуществено задължение, сочи на достоверност на заявеното от свидетелите и правилно е интерпретирано от съда в такава насока. На следващо място, в подкрепа на показанията на цитираните свидетели е казаното от св. М., възприел неправомерните действия на извършителите спрямо св. А.. Св. М. е познат на подсъдимия Г. и на починалия К. К., поради което правилно неговите показания са оценени като маркер за достоверност на заявеното от св. А.. Вярно са интерпретирани показанията на св. Ж. и св. Т., за които е установено, че са признали своите задължения към работодателя, скрепени с писмени споразумения за издължаване на отклонените парични средства. Изяснено е, че това се е случило доброволно и спрямо тези лица насилие не е упражнено. Техните показания обаче не опровергават версията на пострадалите, тъй като не може да бъде игнорирано обстоятелството, че спрямо цитираните свидетели не е извършено престъпно посегателство, а по отношение на пострадалите, такова е осъществено. Неоснователно е възражението, че св. Ж. е опровергал твърдението на пострадалите за наличие на оръжие у подсъдимия.Този свидетел е заявил, че не си спомня да е виждал бащата или сина К. да носят оръжие, но си е послужил с израза „ По-скоро, не“, което сочи на предположение, а то няма доказателствена стойност. По делото са събрани гласни доказателства, изводими от показанията на пострадалите, че на инкриминираната дата подсъдимият К. е бил въоръжен. В същия смисъл са показанията на св. А. Ч., брат на св. М. Ч., възприел носеното от подсъдимия оръжие, когато е превозил брат си на работа. Следователно, изводът на съда, че жалбоподателят е разполагал с оръжие на инкриминираната дата, е изведен, въз основа на вярна интерпретация на гласни доказателствени средства, а възражението срещу този извод не може да бъде споделено. На следващо място, обсъдени са показанията на св. П., установила в качеството си на счетоводител липса на парични средства. Обстоятелството, че материални ценности са отклонявани неправомерно, е изяснено, въз основа на показанията на св. Ж. и св. Т., направили признание в тази насока. Следва обаче да се отбележи, че цитираните свидетели не са заявили с категоричност, че пострадалите също са участвали в осъществената злоупотреба. От друга страна, съмнението на подсъдимия, че е ощетен от действията на свои служители, не му дава право да ги принуждава да си „признаят“ и да му подпишат документ, че ще се издължат, тъй като такова поведение е неправомерно и съдържа признаците на престъпление. Правилно е становището на съда, че съмнението за злоупотреби представлява мотив да бъде извършено престъплението, но този мотив е неуважителен и не може да се цени като смекчаващо обстоятелство, тъй като е имало правомерен способ за финансова компенсация на причинените щети, какъвто е подаване на сигнал до компетентните органи, а такъв сигнал не е подаден. На следващо място, съдът е уважил искане на подсъдимия и е допуснал до разпит като свидетели посочени от него лица, а именно: св. С., св. Д. и св. А.. Техните показания са обсъдени съобразно действителното им съдържание, като е отчетено, че изброените свидетели не са очевидци на случилото се, а са получили информацията от бащата и сина К., представили пред тях своята версия на събитията. Тази версия обаче е доказателствено опровергана от стройната система на свидетелски показания, депозирани от св. М. Ч. и другите пострадали, поради което липсва основание да бъдат преразгледани доказателствените изводи на съда. На следващо място, не е допуснато процесуално нарушение, изводимо от отказа на съда да изслуша и други свидетели по искане на подсъдимия, поискани за установяване на обстоятелствата, свързани със злоупотребата на парични средства, и изясняване поведението на пострадалите след инкриминираното деяние. Правилно е становището на съда, че изясняването на изброените обстоятелства не би допринесло за правилното решаване на делото, тъй като за обстоятелството, че е имало злоупотреба с пари, са събрани достатъчно доказателства, а останалите обстоятелства са ирелевантни за изхода на делото. На следващо място, при описване на инкриминираните действия и участието на съизвършителите в съвместно извършеното престъпление, е взето предвид, че се касае за съучастие под формата на съизвършителство. При тази хипотеза е без правно значение дали всеки от извършителите е извършил пълния обем от действия, с които е извършено престъплението, а е достатъчно да бъде установено, че всеки от тях е участвал в изпълнителното деяние на престъплението, както е в настоящия случай. Ето защо, изводите на съда относно авторството на деянието в лицето на подсъдимия К. и неговото участие в престъплението, за което е осъден, са верни и почиват на надеждна доказателствена основа, а оплакването на защитата в тази насока не може да бъде споделено. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Не е налице и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Верен е изводът, че подсъдимият е извършил квалифициран случай на изнудване, а именно: престъпление по чл. 213 а, ал. 3, т. 1, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 6 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, каквато е приетата по делото правна квалификация. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателя за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които, в случая, не са налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е обсъдил съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и правилно е приел, че прекомерната продължителност на воденото наказателно производство, надхвърляща „разумния“ срок, е „изключително“ смекчаващо обстоятелство по смисъла на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. За извършеното престъпление по чл. 213 а, ал. 3 НК, минималното, предвидено в закона, наказание е пет години „лишаване от свобода“, като е възможно съдът да наложи и „конфискация“ до една втора от имуществото на дееца. Първата инстанция е определила наказание една година „лишаване от свобода“ и го е отложила, на основание чл. 66 НК, за минималния изпитателен срок от три години, като е счела, че не следва да налага алтернативното наказание „конфискация“. Въззивната инстанция е споделила становището на първоинстанционния съд, като е оставила без уважение протеста, съдържащ искане за увеличаване на наказанието. Настоящата инстанция намира, че наказанието на жалбоподателя е определено в съответствие с изискванията за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, а евенуалното му по-нататъшно смекчаване би било проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия, в контекста на завишената степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от наличието на множество квалифициращи обстоятелства в рамките на правната квалификация, предмет на осъждането. Ето защо, ВКС намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а искането за смекчаване на наказанието не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Апелативния Специализиран наказателен съд № 260008 от 30.11.2020 г, по ВНОХД № 363/20. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: