7 Р Е Ш Е Н И Е №.33 гр.София,30.04.2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря Валентина Илиева и прокурора……………… като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1915 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Ж., представлявана от адв. Е. Т., срещу въззивно решение №45/05.03.2019 г., постановено по възз.гр.д. №39/2019 г. на Окръжен съд - Добрич, с което като е потвърдено решение №1132/04.12.2018 г. по гр.д. № 4497/2017 г. на Районен съд – Добрич, са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу „АРАС 2009” ЕООД – [населено място] искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е незаконосъобразно и необосновано, поради което се иска отмяната му. Ответната страна по жалбата – „АРАС 2009” ЕООД, представлявано от адв.К. К., в подадения писмен отговор и в писмена защита поддържа становище за неоснователност на жалбата. С определение № 787/19.11.2019 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса - неявяването на работа, поради предприети с участие на работника незабавни следствени действия (разпит, освидетелстване и др.), по повод негова жалба до компетентен държавен орган за извършено престъпление против личността му, представлява ли виновно неизпълнение на трудовите задължения, или е обективна невъзможност за неизпълнението им. В установената практика на ВКС (решение № 203/24.06.2015 г. по гр.д. № 6889/2014 г., ІV г. о. на ВКС и др.) се приема, че обект на дисциплинарно нарушение могат да бъдат само задължения на работника или служителя по трудовото му правоотношение със съответния работодател. Има и случаи на обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Тогава има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Причините, които са породили тази невъзможност трябва да бъдат непреодолими за и от страните. В цитираното решение е разгледана хипотеза, при която работник не се е явил на работа, поради задържане по взета срещу него мярка за неотклонение по НПК във връзка с извършвано наказателно разследване. Прието е, че в този случай той обективно не може да изпълнява трудовите си задължения, поради което неявяването му на работа не съставлява виновно неизпълнение на трудови задължения и не обуславя налагането на наказание „дисциплинарно уволнение”. Според настоящия състав, аналогична на разглежданата хипотеза е и тази, при която работникът или служителят не се явява на работа, поради започнало разследване за извършено престъпление против личността му и компетентен държавен орган е предприел спрямо пострадалото лице незабавни разследващи действия - разпит, освидетелстване, оглед и др. Извършването на такива неотложни действия, налагащи личното участие на работника или служителя, е законово средство за събиране на доказателства в наказателното производство, когато забавянето крие риск от унищожаване или повреждане на следите за разкриване на евентуално извършено престъпление. Преценката за неотложния характер на действията е в компетентността на разследващия орган, поради което за времето на провеждането им лицето е в обективна невъзможност да изпълнява трудовите си задължения и неявяването му на работа не съставлява виновно неизпълнение на трудовите задължения. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: Въззивният съд е приел за установено, че по силата сключен трудов договор № 885/11.08.2017 г. ищцата е заемала длъжността „пакетировач” в ответното дружество, като за периода 14.08.2017 г. - 31.12.2018 г. се е съгласила да бъде командирована в [населено място], Федерална република Германия, със задача - сортиране и пакетиране на плодове в складовата база на дружеството. Със заповед № 694/10.10.2017 г. й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и трудовото й правоотношение е прекратено (заповед №695/2017 г.) за допуснати нарушения на трудовата дисциплина, описани в двете заповеди така: самоволно без предупреждение и отправено писмено предизвестие е напуснала квартирата, в която е била настанена при командироването си и не се е явила на работа в два последователни работни дни на 18.09.2017 г. и 19.09.2017 г. - нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 и чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ; подала е жалба до полицията в [населено място], в която умишлено е съобщила невярна информация и е отправила обвинения срещу управителя на дружеството - нарушение по чл. 187, ал. 1, т.8 и чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че за второто посочено в заповедта нарушение от ищцата не са искани обяснения по реда на чл.193, ал.1 КТ, поради което то не е разглеждано. Отбелязано е, че непоискването на обяснения за някои от дисциплинарните нарушения, посочени в заповедта за уволнение, не представлява основание за приложението на чл. 193, ал. 2 КТ по отношение спора за законност на наказанието за нарушенията, за които са поискани обяснения. При това положение, спорът по делото се е свел до въпроса дали е извършено първото посочено в заповедта нарушение – неявяване на работа в два последователни дни - 18.09. и 19.09.2017 г. Съдът е приел, че по отношение на това нарушение дисциплинарната процедура, уредена в чл.193 – чл.195 КТ е спазена, действията на работника са неправомерни и уволнението е законосъобразно. Изяснено е в тази връзка, че в прокуратурата в [населено място] е било образувано наказателно производство по жалба на Р. Ж., че на 15.09.2017 г. е била изнасилена от управителя на дружеството – работодател „А. 2009” ЕООД – лицето Х. Х.. Сигналът е подаден на 18.09.2017 г., около 02.44 часа по телефона от сестрата на ищцата. Извършен е първоначален разпит и преглед от лекар на Ж., като тя е прекарала нощта в полицията. През деня на 18.09.2017 г. ищцата е задържана в полицейското управление за провеждане на повторен разпит с преводач. Разпитът е приключил в 14.48 ч. На 19.09.2017 г. работодателят е изпратил писмо до Ж. и е изискал в 3-дневен срок, но не по-късно от 29.09.2017 г., да даде писмени обяснения за неявяването си на работа „от 18.09.2017 г.”. Писмото е изпратено на адреса в България, посочен в трудовия договор и е получено на 21.09.2017 г. от свидетелката П. Г. - майка на Ж., която твърди, че предвид развилите се събития и за да не тревожи допълнително дъщеря си, не я е уведомила. На 22.09.2017 г. ищцата се прибрала в България. Заповедите за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” и прекратяване на трудовия договор са изпратени с писмо с обратна разписка до същия адрес и са получени на 13.10.2017 г. В разписката не се съдържат данни кое е лицето, подписано като получател. Приетата по делото експертиза е дала заключение, че подписът не принадлежи на Р.Ж.. Със съобщение, получено на 01.12.2017 г. от майката на ищцата, на Ж. са връчени преписи от подадената от работодателя искова молба по гр.д.№ 4134/ 2017г. на ДРС и приложенията към същата, сред които и заповедите за налагане на дисциплинарно наказание и прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът е приел, че дисциплинарното наказание е наложено и трудовото правоотношение е прекратено на 13.10.2017 г. - заповедите са изпратени с писмо с обратна разписка до адреса на ищцата, посочен в трудовия й договор и са връчени на лице, пребиваващо на този адрес. Обстоятелството, че е положен подпис на получател, без отразяване на данни за него не опорочава връчването, доколкото по делото е установено, че съдържанието на пратката е достигнало до знанието на Ж.. Посочено е още, че с връчването на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение” трудовото правоотношение е прекратено, а нарочната втора заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ има само констативен характер. По законосъобразността на наложеното наказание въззивният съд е приел, че самоволното отклоняване на работника от работа (за дните 18.09. и 19.09 2017 г.) и от мястото на настаняване по време на командировката е установено по делото. Допуснатото е виновно неизпълнение на трудовите задължения от страна на работника, което съставлява дисциплинарно нарушение по чл.190, ал.1, т.2 КТ, за което може да бъде ангажирана дисциплинарна отговорност. Възражението на ищцата, че е била в обективна невъзможност да се яви на работа за посочените в заповедта дни, поради провежданите по същото време незабавни следствени действия в полицията и прокуратурата, е счетено за неоснователно. Съдът е изложил допълнителни съображения, че Ж. не е подала и молба за отпуск, нито е уведомила или удостоверила пред работодателя си, че отсъствието й от работа е във връзка с провеждани действия на правозащитните органи по повод подадената от нея жалба. Въззивната инстанция се е позовала на разпоредбата на чл. 157, ал. 1, т. 4 КТ, съгласно която работодателят е длъжен да освободи работника, когато той е призован в съд или други органи като страна или свидетел. Прието е, че ищцата е следвало да заяви отпуск от посочения вид и само, ако такъв не й е бил разрешен от работодателя, отклоняването от работа за два последователни работни дни не би съставлявало виновно неизпълнение на трудовите й задължения. Работодателят не е бил уведомен за намерението на ищцата да отсъства от работа, респ. не й е създал пречки за явяване пред правозащитни органи. Поради това, отклонението й от изпълнението на трудовите задължения е самоволно и по причини, които могат да й се вменят във вина. Извършеното е тежко нарушение на трудовата дисциплина и обуславя наложеното най-тежко дисциплинарно наказание. С тези решаващи изводи е прието, че предявените от работника искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ са неоснователни и са отхвърлени. При дадения отговор на правния въпрос, обусловил допускането на касационното обжалване, неправилно въззивният съд е приел, че след като ищцата е била задържана в полицейското управление в [населено място] на 18.09.2017 г. за извършване на неотложни действия – разпити като свидетел (пострадало от сексуално насилие лице) и медицинско освидетелстване, изискващи личното й участие за събиране на доказателства в производство за разкриване на евентуално извършено престъпление против личността й, то неявяването й на работа за този ден съставлява виновно неизпълнение на трудовите задължения. В случая, съобразно изложеното по-горе, се касае за обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, която се дължи на непреодолими за и от страните по правоотношението причини. Небосновано е и приетото от въззивния съд, че ищцата е следвало да подаде молба за отпуск по чл. 157, ал. 1, т. 4 КТ - неотложният характер на предприетите действия от страна на разследващите изключва възможността да се вмени подобно задължение на работника, а и в случая Ж. не е била „ призована” в съд или друг орган, а разследването за извършено спрямо нея престъпление е започнало веднага по подадения сигнал. В оспорената заповед за уволнение, при индивидуализацията на дисциплинарното нарушение по чл.190, ал.1, т.2 КТ, то е конкретизирано като съставомерно за изрично посочените дни – 18.09. и 19.09.2017 г. и Ж. е дисциплинарно уволнена за неявяването си в тези два последователни работни дни. Поведението на работничката в последващите дни (след 19.09.2017 г.) е извън предмета на уволнителната заповед и на проведената дисциплинарна процедура. Поисканите от работодателя обяснения по чл.193, ал.1 КТ също касаят неявяването на работничката на въпросните дати - писмото е изготвено и изпратено на 19.09.2017 г. и обяснения са поискани за неявяването на Ж. „от 18.09.2017 г.”. Дори да се приеме, че обясненията за поискани и за периода след 19.09.2017 г., то това обстоятелство е ирелевантно за спора, предвид конкретизацията на нарушението по чл.190, ал.1, т.2 КТ в заповедта за уволнение – наказанието, както се посочи, е наложено за неявяване на работничката в дните 18.09. и 19.09.2017 г. При това положение, фактическият състав на посоченото дисциплинарно нарушение не е осъществен – не е налице виновно отсъствие на Ж. в два последователни работни дни, тъй като отсъствието й от работа на 18.09.2017 г. е по обективни причини, за които дисциплинарната й отговорност не може да се ангажира. Що се касае за другите нарушения, посочени в уволнителната заповед – „самоволно без предупреждение и отправено писмено предизвестие” напускане на квартирата, в която Ж. е била настанена; и подаване на жалба до полицията в [населено място], в която тя „умишлено е съобщила невярна информация и е отправила обвинения срещу управителя на дружеството - нарушение по чл. 187, ал. 1, т.8 и чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ” – за тях процедурата по чл.193, ал.1 КТ не е спазена от работодателя. Въззивният съд неправилно е посочил, че само за второто нарушение не е спазена дисциплинарната процедура и в тази част не е разглеждал спора по същество. Писмени обяснения от работничката не са искани и за двете визирани нарушения - видно от писмото на работодателя (л.113 от първоинстанционното дело) обясненията са поискани само за отсъствието й от работа на 18.09.2017 г., но не и за друго неизпълнение на задължения по трудовия договор. Отделен е въпросът, че „напускането на квартирата” от страна на Ж. е свързано с подадения сигнал и потърсената защита от органите на полицията, поради което поведението й не би могло да се квалифицира нито като „самоволно”, нито като дисциплинарно нарушение в конкретния случай. Ето защо, при тази безспорно установена фактическа обстановка неправилно въззивният съд е приел, че дисциплинарното уволнение е законно. Посоченото основание за материална незаконосъобразност налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Съобразно изложеното за незаконността на уволнението, трябва да се уважи предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението на ищцата от длъжността „пакетировач”. Приетата по делото и неоспорена съдебно-икономическа експертиза (л.196 от първоинстанционното дело) е дала заключение, че последното брутно трудово възнаграждение, получено от Ж. за месеца, предхождащ уволнението (м.08.2017 г.), в който е работила през всичките работни дни, е в размер на 2 675.20 лв., а обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за 6-месечния срок на оставане без работа (след приетото в с.з. от 20.11.2018 г. увеличение на иска), възлиза на сумата 16 051.20 лв. От направената констатация в о.с.з. по трудовата книжка на ищцата и представеното заверено копие от книжката, се установява липсата на вписване на друго трудово правоотношение. Поради това, предявеният иск по чл.344, ал.1, т.3 КТ е основателен, доказан и следва да се уважи в предявения и установен със заключението на експертизата размер. Съобразно изхода на спора, ответникът трябва да бъде осъден да плати държавна такса в размер на 722.04 лв. Ищцата не е направила искане за присъждане на разноски (нито има доказателства за направени разходи), поради което заплащане на такива не й се дължи. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №45/05.03.2019 г., постановено по възз.гр.д. №39/2019 г. по описа на Окръжен съд – Добрич и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ дисциплинарното уволнение на Р. Г. Ж. с ЕГН - [ЕГН], от ..., [улица], [община], извършено със заповед № 694/10.10.2017 г. и № 695/2017 г. на управителя на „АРАС 2009” ЕООД – [населено място], с ЕИК 203121393. ОСЪЖДА „АРАС 2009” ЕООД – гр.Варна, с ЕИК 203121393, да заплати на Р. Г. Ж., с ЕГН - [ЕГН], на основание чл. 225, ал. 1 КТ сумата 16 051.20 лв. - обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 13.10.2017 г. – 13.04.2018 г., заедно със законната лихва от 08.12.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. ОСЪЖДА „АРАС 2009” ЕООД – гр.Варна, с ЕИК 203121393, да заплати по сметката на ВКС на РБ държавна такса за производството в размер на 722.04 лева. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.