5 Р Е Ш Е Н И Е № 417 гр. София, 19.12.2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и тринадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 61 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. , със седалище и адрес на управление в [населено място], представляван от генералния директор П. П., чрез процесуалния му представител адв. В. Г., против въззивното решение № 5262 от 4 юли 2012 г., постановено по в.гр.д. № 2045 по описа на Софийския градски съд за 2012 г., с което е отменено решение № 6686507 от 15 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 439 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г. за отхвърляне иска на Ц. Т. Л. против касатора за заплащане на обезщетение по реда на чл. 222, ал. 3 КТ за сумата над 10208 лева, и вместо него касаторът е осъден да заплати на Л. сумата от 20416 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска и разноски, а в останалата част за осъждане на касатора да заплати на Л. сумата от 10208 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска, първоинстанционното решение е потвърдено. Касационното обжалване е допуснато с определение № 987 от 24 юли 2013 г. поради значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото на въпроса обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ дължи ли се на лице, което е получило обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба по реда на чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ (отм.), ако за лицето при освобождаването му от кадрова военна служба са били налице основанията по чл. 6 от Закона за пенсиите (отм.). С решението си въззивният съд приема, че са налице основанията на закона за възникване правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като в КТ е предвидено право на обезщетение за работника или служителя при придобиване право на пенсия, и ищецът е пенсиониран, а обезщетението по чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ (отм.) възниква при прекратяване на правоотношение по изпълнение на кадрова военна служба – двете обезщетения се дължат на различно правно основание. По правния въпрос съставът на четвърто гражданско отделение на ВКС приема следното: Както ВКС приема в обвързващата си съдебна практика (например решение № 720 по гр.д. № 191/2010 г., ІV г.о.), предпоставките за придобиване правото на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ са две – прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание, и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а критерий за придобиване право на увеличения размер на обезщетението (обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца) е придобиването на последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател. Следва да се допълни, че това плащане не обезщетява претърпяна от работника или служителя вреда през времето на трудовия му стаж при работодателя, а представлява възмездяване на лоялността на работника или служителя към работодателя, проявявана в дълъг период от време. Обезщетението по чл. 237, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (отм.) се получава от кадровите военнослужещи при освобождаването им от кадрова военна служба. Това еднократно парично обезщетение се дължи както в случаите, когато договорът за кадрова военна служба се прекратява по взаимно съгласие на страните (чл. 128, т. 1 ЗОВСРБ – отм.), така и при навършването на пределна възраст от кадровия военнослужещ (т. 3 на същия текст). При определяне на размера на дължимото еднократно парично обезщетение законът създава специално правило за изчисляването на размера в случаите, когато военнослужещият е освободен поради пенсиониране – чл. 238, ал. 2 ЗОВСРБ (отм.), но дължимостта на обезщетението не е обвързана с пенсионирането на лицето. Обезщетението по специалния закон се дължи не като парично изразена благодарност от страна на работодателя за продължителната служба, а като компенсация за изпитаните от военнослужещия рискове, ограничения и неудобства при изпълнението на кадровата военна служба. Съгласно чл. 6 от Закона за пенсиите (отм.), военнослужещите при уволнение добиват право на пенсия при двадесет години трудов стаж, от които две трети са действително изслужени на кадрова военна служба, независимо от възрастта им. Това правило определя предпоставките, при които се поражда правото на пенсия на военнослужещия въобще. Обстоятелството, че военнослужещият при освобождаването си от кадрова военна служба по взаимно съгласие на страните по договора има двадесет години трудов стаж, от които поне две трети са действително изслужени на кадрова военна служба, не означава, че всяко освобождаване от кадрова военна служба при наличието на двадесет години трудов стаж, от които две трети действително изслужени на кадрова военна служба, следва да се квалифицира като освобождаване при условията на чл. 128, т. 3 ЗОВСРБ (отм.). В случаите, когато лицето, получило обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба по реда на чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ (отм.), не е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо, че са били налице условията на чл. 6 ЗП (отм.), и след това е работило при един и същи работодател през последните десет години от трудовия му стаж, работодателят дължи заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като двете обезщетения се дължат на различно основание и при различни законови предпоставки. При тези съображения следва да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос е правилно. Касационната жалба е неоснователна. От доказателствата по делото не може да се заключи, че ищецът е упражнил правото си на пенсия при условията на чл. 6 ЗП (отм.), поради което полученото обезщетение по чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ (отм.) е такова за пенсиониране, и е налице пречка за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като обезщетение при пенсиониране е вече платено. Довод в тази насока не може да се черпи от разпореждането за отпускане на пенсия – посоченото в него основание е по чл. 69, ал. 1 и 2 КСО, защото не се установява освобождаването от кадрова военна служба на ищеца да е станало по повод неговото пенсиониране. Неоснователно се твърди от касатора, че обезщетение не се дължи, тъй като след съответната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, поискано от страна на ищеца поради пенсионирането му, между страните е сключен нов трудов договор. Законът в чл. 222, ал. 3 КТ не определя от кого и на какво основание трудовото правоотношение се прекратява, стига към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО. Обезщетението се дължи във всички случаи на прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсионирането на работника или служителя, а увеличеният му размер (брутно трудово възнаграждение за срок от шест месеца) – само в случай, че трудовият стаж е по работа при същия работодател през последните десет години. Водещия критерий при последната хипотеза е трудов стаж при един и същи работодател. Ведно с безспорното достигане на съответната възраст от страна на ищеца и наличието на съответния осигурителен стаж за пенсиониране, фактът на поискано от него прекратяване на трудовото правоотношение заради пенсионирането му води до заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, като без значение е дали след това прекратяване между страните е възникнала нова трудовоправна връзка, подчиняваща се на различни изисквания. Обстоятелството, че между страните в продължение на времето са възникнали няколко правоотношения по престиране на труд, не е пречка за заплащане на съответното обезщетение, защото за увеличения размер на обезщетението е необходимо в десетгодишния период трудовият стаж да е осъществен при един и същи работодател. Не може да се налага на работника или служителя да иска прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсиониране преди изтичането на този десетгодишен период, за да бъде дължимо от страна на работодателя само обезщетение в размер на двумесечното му брутно трудово възнаграждение. При налично прекратяване на трудовото правоотношение преди изтичането на десетгодишния срок в процесния случай ищецът не е поискал заплащането на основния размер на обезщетението, поемайки риска работодателят да не поиска сключването на нов трудов договор, във времетраенето на който да изтече десетгодишния период на трудов стаж при този работодател. Ответникът в касационното производство претендира присъждане на сторените разноски, които са в размер на 1100 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 5262 от 4 юли 2012 г., постановено по в.гр.д. № 2045 по описа на Софийския градски съд за 2012 г. ОСЪЖДА А. , БУЛСТАТ[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], район С., Л. , представлявано от генералния директор П. П., да заплати на Ц. Т. Л., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. , адв. Е. Д., сумата от 1100,00 (хиляда и сто) лева разноски за касационното производство. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: