О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
гр. София, 21.03.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 250 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 вр. чл.396, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на министъра на туризма срещу определение № 4255 от 22.12.2016г. по ч.гр.д. № 6113/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което след отмяна на определение от 08.12.2016г. по ч.гр.д. № 8898/16г. на СГС, ТО, VI-16 състав е допуснато обезпечение на иска, предявен от [фирма], [населено място] против Република България, представлявана от министъра на туризма, за установяване на обстоятелството, че между страните по делото е налице валидно концесионно правоотношение, възникнало от сключен договор за концесия от 09.09.2002г. на обект морски плаж „Слънчев бряг – Север“ чрез спиране на изпълнението на предаването на обекта на концесията от концесионера на концедента, при гаранция в размер на 10 000 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, алтернативно – неправилно и необосновано. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на предявения иск, което е в компетентността на първоинстанционния Софийски градски съд, вместо да обезсили първоинстанционното определение като недопустимо и да върне делото на СГС до изясняване на въпроса за допустимостта на иска. Излага подробни съображения за недопустимост на предявения установителен иск поради липса на правен интерес и поддържа, че дори и въззивният съд да е имал правото да се произнесе за пръв път по допустимостта на иска, то постановеното от него определение е недопустимо, тъй като е постановено въпреки липсата на право на иск. Поддържа още, че обжалваното определение е неправилно поради незаконосъобразност на наложената обезпечителна мярка – спиране на изпълнението по предаването на обекта на концесията от концесионера на концедента. Твърди, че към момента на подаване на молбата за допускане на обезпечение спиране на изпълнението по предаване на обекта на концесията би могло единствено да бъде осъществено чрез отмяна на издадената вече заповед № Т-РД-16310 от 29.11.2016г. на министъра на туризма, чрез която същият упражнява правата си по чл.78, ал.1 ЗК вр. чл.101, ал.1 ППЗК. Сочи, че с оглед отказа на концесионера да извърши предаване на обекта, е съставен на основание чл.78, ал.3 КЗ приемо-предавателен протокол и от този момент правомощията по изземване на обекта на концесията преминават върху Областния управител на [населено място], който е сезиран с писмо изх. № Т-08-00-563 от 12.12.2016г. на Министерство на туризма да изпълни правомощията си по чл.78, ал.3, т.1 КЗ вр. чл.80, ал.1 ЗДС. Поради това поддържа, че няма правомощията да изпълни допуснатата обезпечителна мярка. Счита, че до издаването на заповедта на областния управител наложената обезпечителна мярка се явява нецелесъобразна, а след като такава заповед бъде издадена, тя подлежи на обжалване по административен ред, в което производство може да бъде поискано спиране на изпълнението, но наложената по реда на ГПК обезпечителна мярка не би могла да има приложение в административното производство. Поддържа, че дори и обезпечителната мярка да се приеме за адекватна, то с налагането й се постига запазване на фактическото състояние по договорното правоотношение и продължаване изпълнението на задълженията на жалбоподателя по него, поради което по този начин обезпечителната мярка замества решението по същество на спора, изведен от иска, каквато съществена роля тя не би могла да играе.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК с оглед произнасянето на въззивния съд по следните процесуалноправни въпроси:
1. Може ли първоинстанционният съд да се произнесе по искането за налагане на обезпечение, без да е решил въпроса за допустимостта на главния иск?
2. Може ли въззивният съд да се произнесе за пръв път по допустимостта на главния иск, за да реши налице ли е условие за допускане на обезпечителна мярка, без да има произнасяне по този въпрос от първоинстанционния съд?
Поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като нормата на чл.391, ал.1 ГПК е непълна и не е формирана практика на ВКС по чл.290 ГПК.
3. Налице ли е правен интерес от водене на установителен иск с предмет установяване на валидност на правоотношение, създадено между две страни по една облигационна връзка, която едностранно е била прекратена от едната страна? Поддържа, че въззивният съд се произнесъл по този въпрос в противоречие с решение № 127 от 29.10.2010г. по т.д. № 20/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 162 от 09.07.2012г. по гр.д. № 1260/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 207 от 24.07.2012г. по гр.д. № 914/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 225 от 26.05.2010г. по ч.гр.д. № 222/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 141 от 30.11.2009г. по т.д. № 369/2009г. на ВКС, ТК, I т.о.
4. Допустимо ли е налагане на обезпечителни мерки, при положение, че с тях се постига резултат, който следва да се постигне с влязло в сила съдебно решение при уважаване на предявения иск, който се обезпечава? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 720 от 30.10.2013г. по ч.т.д. № 3323/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 460 от 30.07.2009г. по ч.гр.д. № 408/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.. Сочи, че наложената обезпечителна мярка е неадекватна, тъй като съдът излиза извън кръга на своята правораздавателна компетентност, замествайки компетентния да изземе обекта на концесията административен орган, без да зачете разпоредбата на чл.80 ЗДС, установяваща изцяло административна процедура. Поради това поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 516 от 30.07.2013г. по ч.гр.д. № 3999/13г. на ВКС, ГК, IV г.о. и определение № 562 от 29.12.2009г. по ч.гр.д. № 443/2009г. на ВКС, ГК, II г.о.
Ответникът [фирма] оспорва частната жалба. Поддържа, че същата е недопустима, тъй като е насочена срещу акт, който не подлежи на касационен контрол. Поддържа още, че частната жалба е неоснователна, като излага твърдения за наличие на предпоставките за допускане на обезпечение на предявения иск. Твърди, че с оглед наличието на правен спор, предявеният иск се явява допустим, в какъвто смисъл са и изложените от въззивния съд съображения. Излага съображения за наличие на обезпечителна нужда, както и че допусната обезпечителна мярка е подходяща, тъй като с налагането й няма да бъдат причинени вреди на ответната страна, нито ще се засегне или ограничи съществено правната й сфера поради това, че изпълнението на договора ще продължи така, както е договорено, и ответникът ще получава дължимото му се възнаграждение. Поддържа, че не са налице нито общите, нито допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3 вр. чл.396, ал.2 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, тъй като от представените по делото доказателства – писмо изх. № Т-26-С-367/02.12.2016г. от Министерството на туризма се установява, че за молителя е налице правен интерес от установяване на съществуването на валидно концесионно правоотношение с оглед наличието на спор между страните относно обстоятелството, дали сключеният договор за концесия от 09.09.2002г. на обект морски плаж „Слънчев бряг – Север“ е прекратен. Приел е още, че поисканата обезпечителна мярка – спиране на изпълнението на предаването на обекта на концесията е съответна на естеството на предявения установителен иск, тъй като същата има за последица запазване на фактическото положение, съществувало към датата на възникване на правния спор между страните и гарантира неговата непроменяемост при евентуално уважаване на иска. С оглед липсата на доказателства относно вероятната основателност на иска, въззивният съд е приел, че обезпечение следва да бъде допуснато при внасяне на гаранция в размер на 10 000 лева, който е съобразен с обстоятелството, че обезпечителната мярка се допуска по предявен, а не по възнамеряван иск.
Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от частния жалбоподател първи два процесуалноправни въпроси не са релевантни, тъй като не отговарят на данните по делото. Те са предпоставени от твърдението, че първоинстанционният съд се е произнесъл по искането за допускане на обезпечение, без да е решил въпроса за допустимостта на иска, като това е направено за първи път от въззивния съд. В определението си първоинстанционният съд е обсъдил наличието на предвидените в чл.391 ГПК предпоставки, в това число е извършил преценка за допустимостта на предявения иск, приемайки, че изложените в исковата молба твърдения не обосновават правния интерес от иска и на ищеца следва да бъде предоставена възможност за обосноваването му, както и е преценил обезпечителната нужда и съответствието на посочена обезпечителна мярка с нея. С оглед на това първоинстанционният съд е заключил, че искането за допускане на обезпечение е неоснователно, тъй като на този етап не се установява искът да е процесуално допустим и поисканата обезпечителна мярка по никакъв начин не съответства на някаква необходимост да се обезпечат последиците на установително съдебно решение. С оглед тези мотиви на първоинстанционния съд и, извършвайки самостоятелна преценка за наличие на предпоставките на чл.391 ГПК, въззивният съд е изложил съображения относно допустимостта на предявения иск, чието обезпечаване се иска.
Третият процесуалноправен въпрос е формулиран общо и отговорът му е обусловен от конкретните твърдения на ищеца и от фактите по делото и изисква проверка на правилността на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно определение. В стадия за допускане на касационно обжалване ВКС не проверява дали обжалваното пред него въззивно определение е правилно, а селектира касационните жалби с оглед специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.
Четвъртият процесуалноправен въпрос, формулиран от частния жалбоподател, се отнася до дължимата от съда преценка дали поисканата обезпечителна мярка е подходяща, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос е формирана по реда на чл.274, ал.3 ГПК съдебна практика, която настоящият състав споделя – определение № 516 от 30.07.2013г. по ч.гр.д. № 3999/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 218 от 27.07.2009г. по ч.гр.д. № 255/2009г., ВКС, ГК, II г.о., определение № 460 от 30.07.2009г. по ч.гр.д. № 408/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.. Прието е, че исканата обезпечителна мярка трябва да бъде адекватна на субективното материално право, което ще се защитава; че тя трябва да е такава ограничителна мярка, чието налагане законодателят е предоставил на гражданския съд, а не на административни органи и чието изпълнение може да бъде наложено по пътя на приложение на процесуалните правила, визирани в ГПК. Смисълът на определяне на обезпечителната мярка е да се подпомогне изпълнението на решението по делото, а не чрез налагането й да се замества решението по делото, като се осъществи търсената с иска защита. Въззивният съд се е отклонил от тази практика, поради което следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение.
С оглед дадения в постоянната съдебна практика отговор на поставения въпрос е неправилен изводът на въззивния съд, че посочената от молителя обезпечителна мярка е подходяща. Предмет на предявения иск е установяване наличието на съществуващ и действащ договор за концесия от 09.09.2002г., сключен с ответника, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, за „Морски плаж „Слънчев бряг – Север“, а поисканата от ищеца и наложената от въззивния съд обезпечителна мярка е „спиране на изпълнението на предаването на обекта на концесията от концесионера на концедента“. В случая не е налице образувано изпълнително производство по реда на ГПК за предаване на обекта на концесията, а е отправена от концедента до концесионера по реда на чл.78 от Закона за концесията покана за предаването му с оглед прекратяване на договора за концесия с решение на МС. При липса на започнало принудително изпълнение не може да се приеме, че посочената обезпечителна мярка има характера на предвидената в чл.397, ал.1, т.3 ГПК мярка „спиране на изпълнението“, която може да бъде наложена от гражданския съд и да бъде изпълнена по предвидените в ГПК правила. В случай, че с оглед отправената от концедента покана концесионерът не предаде доброволно обекта, съгласно чл.78, ал.3 ЗК изземването му се извършва със заповед на съответния областен управител. Защитата срещу тази заповед се осъществява чрез обжалването й по административен ред, като спиране на изпълнението й не е в правомощията на гражданския, а на административния съд. С оглед изложеното настоящият състав намира, че посочената от молителя обезпечителна мярка не е подходяща и поради това искането за допускането й е неоснователно.
Поради това обжалваното определение следва да бъде отменено и направеното искане за допускане на обезпечение следва да бъде оставено без уважение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 4255 от 22.12.2016г. по ч.гр.д. № 6113/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното от [фирма],, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.4 искане за допускане на обезпечение на предявения против Република България, чрез министъра на туризма, [населено място], [улица] иск за признаване за установено, че е налице съществуващ и действащ договор за концесия от 09.09.2002г., сключен с Република България, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, за морски плаж „Слънчев бряг – Север“, общ. Н., обл. Б., чрез спиране на изпълнението на предаването на обекта на концесията.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|