Р Е Ш Е Н И Е
№ 85
Гр. София, 01 юли 2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП К. ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 262/21 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Д. С. Х., чрез служебния му защитник, адв. Д. Н. срещу въззивно решение № 9/19.02.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1/2021 г., по описа на Апелативен съд-гр. Велико Търново, наказателно отделение, в която е релевирано касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и се прави искане за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода и прилагане на института на условното осъждане, както и за редуциране на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Защитата счита, че при определяне на размера на санкцията не са отчетени в пълнота обстоятелствата в полза на подсъдимия, чисто съдебно минало, оказано съдействие на разследващите органи, направено самопризнание в хода на досъдебното производство, които е следвало да доведат до прилагане на текста на чл.55 от НК при реализиране на наказателната му отговорност.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Х. се представлява от служебно назначения защитник адв. Н., който поддържа касационната жалба по изложените съображения за явна несправедливост на наказанието и с направеното искане за определянето му при условията на чл.55 от НК, с приложението на чл.66, ал.1 от НК.
Подсъдимият Х., в последната си дума пред ВКС моли за постановяване на условна присъда, алтернативно – за намаляване на размера на определеното наказание.
Гражданският ищец М. Г., редовно уведомен не се явява пред ВКС и не се представлява. От упълномощения повереник адв. П. Д. е постъпило писмено становище, на осн. чл.351, ал.4 от НПК, с което се излагат доводи за неоснователност на искането на подсъдимия, инкорпорирано в жалбата. Сочи се, че наказанието е правилно отмерено, като са отчетени множеството отегчаващи обстоятелства и високата обществена опасност на деянието. Обезщетението за вреди се оценява като справедливо и съответно на тежестта на понесените от пострадалия болки и страдания. Прави се искане за присъждане на разноски пред ВКС.
Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия и за оставяне в сила на въззивното решение. Счита, че не са налице законови основания за прилагане на разпоредбата на чл.55 от НК и решаващите съдилища правилно са определили наказанието при условията на чл.58а, ал.1 от НК, като са отчели завишената степен на обществена опасност на извършеното деяние.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия А. доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 260004/20.11.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 74/2020 г. на Габровски окръжен съд, подсъдимият Д. С. Х. е признат за виновен относно това, че на 19.09.2019 г., около 18.30 часа в [населено място], [община], в двора на къща на [улица] отнел чужди движими вещи, пари в размер на 110.00 лв. от владението на собственика им, М. Г. Г. без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои като употребил за това сила и деянието е придружено с нанасяне на средна телесна повреда, изразяваща се в открито счупване на десния долен крайник, довело до трайно затруднение на движението му за период от седем до осем месеца, поради което и на осн. чл.199, ал.1, т.3, вр. чл.198, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години, което наказание съдът е постановил да изтърпи при първоначален общ режим, на осн. чл.57, ал.1,т.3 от ЗИНЗС. На осн.чл.59 ал.1 от НК, при изтърпяване на наказанието е зачетено предварителното задържане на подсъдимия, считано от 05.10.2020 г. до влизане на присъдата в сила.
Със същата присъда подсъдимият Х. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец М. Г. Г. сумата от 20 000 /двадесет хиляди/ лв., обезщетение за неимуществени вреди от извършеното деяние, както и сумата от 191,09 лв., обезщетение за имуществени вреди от деянието, ведно със законите последици, като е отхвърлил гражданския иск за имуществени вреди в останалата част до пълния предявен размер от 271,21 лв.
С присъдата окръжният съд е възложил в тежест на подсъдимия Х. разноските по делото в полза на държавното и частно обвинение, както и направените от гражданския ищец, на осн. чл.189, ал.3 от НПК, и съответните държавни такси върху уважените граждански искове.
С въззивно решение № 9/19.02.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1/2021 г., по описа на Апелативен съд-гр. Велико Търново присъдата на Габровския окръжен съд е изменена в частта относно размера на държавната такса върху уважените граждански искове, / която е намалена от 8050 лв. на 807,64 лв./ като е потвърдена в останалата част.
Касационната жалба на защитата на подсъдимия е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна.
Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е поддържано с доводи за неправилна оценка на обстоятелствата от значение за наказателната му отговорност, като се сочи, че съдилищата по фактите не са оценили правилно броя и тежестта на смекчаващите обстоятелства, което от своя страна е довело до неправилно приложение на разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК при определяне на съответното наказание, а не на текста на чл.58а, ал.4, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК.
ВКС намира, че оплакването на подсъдимия е неоснователно и не почива на обективна основа.
Съдебното производство по делото е проведено под формата на съкратено съдебно следствие, при условията на чл.371, т.2 от НПК, след като подсъдимият е признал фактите по обвинението, съответно съдът е намерил, че са налице условията по чл.372, ал. 3 от НПК относно процесуалната годност на действията по разследването като предпоставка за одобряване съгласието на подсъдимия и на осн. чл.372, ал.4 от НПК е постановил, че направеното самопризнание се подкрепя от събраните доказателства и присъдата по делото ще се основава на инкриминираните от обвинението факти, без същите да бъдат подлагани на доказателствена проверка.
Императивна последица от определението на съда по чл.372, ал.4 от НПК, съгл. разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК е, че наказанието се определя при условията на чл.58а от НК.
В рамките на приложимия законов текст, решаващите съдилища са осъществили индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия на базата на вярна оценка на обстоятелствата по делото от значение за неговата вина. На първо място, правилно са определени обстоятелствата в полза на дееца, които смекчават наказателната му отговорност. В тази категория обстоятелства съдилищата по фактите са включили съдимостта на подсъдимия, в частност липсата на предходни осъждания, младата му възраст към датата на деянието, подсъдимият е бил на възраст от 21 години, три години след навършване на пълнолетие, недоброто му социално положение, без трудови доходи и изразеното съжаление за извършване на деянието, обективирано в обясненията му пред окръжния съд.
ВКС намира, че смекчаващите обстоятелства, относими към извършеното от Х. деяние са изчерпателно установени, като липсват неотчетени факти в негова полза. Възражението на защитата от жалбата, че в тази категория обстоятелства следва да се приобщи и направеното от подсъдимия самопризнание от фазата на досъдебното производство е неоснователно. Независимо, че след привличането му като обвиняем Х. е депозирал сравнително подробни обяснения по обвинението, в тях не се съдържа признание за извършване на инкриминираното деяние, а защитна версия за причината относно полученото телесно увреждане от пострадалия, което според Х. се дължи на самостоятелно падане по стълбите. Подсъдимият не съобщава и за противозаконно отнемане на парични средства от пострадалото лице, като заявява, че Г. доброволно му е върнал сумата от 30 лв., която Х. му е предоставил в заем преди една година. Цитираните обяснения правилно не са били оценени като обстоятелство в полза на подсъдимия, тъй като се явяват напълно ирелевантни спрямо доказаността на обвинението. Задължителната съдебната практика, обективирана в ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС недвусмислено е изяснила случаите, в които самопризнанието на дееца в производство по чл.371, т.2 от НПК може да бъде оценено като смекчаващ отговорността му факт – когато е от съществено значение за хода на разследването и установяването на обективната истина по делото. Процесното признание на подсъдимия за нанесен удар в областта на гърба на пострадалия е без връзка с инкриминираната престъпна дейност, която е за грабеж на парична сума, придружен със средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долен крайник в областта на подбедрицата на пострадалия, чрез удар с ритник и не допринася с нищо за обективността на разследването.
Направените в съдебно заседание „самопризнания по глава 27 от НПК“ нямат самостоятелна стойност извън диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК, доколкото представляват задължително условие за провеждането на съдебното производство по този процесуален ред, който предвижда облекчен санкционен режим за подсъдимите лица, поради което не могат да се отчитат двукратно в полза на дееца. Правно значение като доказателствено средство в този вид диференцирана процедура имат обясненията / в т.ч. и самопризнанията/на обвиняемия от досъдебното производство, поради което в случаите, в които е отчетен техен съществен принос за установяването на обективната истина по делото, същите се ценят като смекчаващ отговорността на подсъдимия факт. Поради липсата на аналогична оценка на обясненията на подсъдимия от досъдебното производство, правилно контролирания въззивен съд не ги е приобщил в категорията на смекчаващите обстоятелства и не ги е отчел в негова полза.
Обективната оценка на тази категория обстоятелства, които са в полза на подсъдимия е предпоставила и правилния извод на съда, че същите не се отличават с многобройност, за да се приложи разпоредбата на чл.58а, ал.4, вр.чл.55 от НК по отношение на процесното деяние. Отделно, съдът е посочил, че не е налице и втората изискуема предпоставка на привилегированата разпоредба на чл.55 от НК, най-ниското предвидено в закона наказание да е несъразмерно тежко спрямо извършеното престъпление, поради което и наказателната отговорност на подсъдимия правилно е реализирана при условията на чл.58а, ал.1 от НК.
При определяне на съответната санкция, правилно решаващите съдилища са оценили обществената опасност на деянието като завишена, с оглед механизма на извършването му, чрез причиняване на средна телесна повреда на психически непълноценно лице, в неговия дом, в резултат на която той е изпаднал в безпомощно състояние, /без възможност да се придвижва сам, поради тежестта на увреждането и силните болки, с които е било придружено/в което останал продължително време, поради невъзможността му да сигнализира за помощ.
При тези фактически данни относно вида и характера на касаещите вината на подсъдимия обстоятелства правилно наказанието на подсъдимия Х. е било определено при условията на чл.58, ал.1 от НК, като индивидуализацията му е осъществена при отчетен лек превес на смекчаващите обстоятелства. Размерът на санкцията е определен на шест години лишаване от свобода, като след редукцията по ал.1 с една трета е фиксиран на четири години лишаване от свобода.
ВКС намира, че наложеното наказание на подсъдимия Х. е правилно отмерено и е справедливо индивидуализирано, като е изцяло съобразено с тежестта на деянието и личната обществена опасност на подсъдимия. Контролираните съдилища са намерили верния баланс между младата възраст и чистото съдебно минало на подсъдимия и тежестта на извършеното посегателство, като размерът на наказанието е изцяло съобразен с целите по чл.36 от НК и възможността за ефективното им постигане. В рамките на чл.58а, ал.1 от НК допустимото намаляване на наложеното на Х. наказание може да бъде осъществено до минимума от пет години лишаване от свобода, /преди редукцията с една трета/ което не кореспондира с цялостната оценка на тежестта на извършената престъпна дейност и с наличните смекчаващи обстоятелства, които не се отличават с категоричен превес, за да обусловят определяне на наказание в рамките на специалния законов минимум, което да се редуцира с една трета. С оглед изложеното, допълнително редуциране на наказанието лишаване от свобода се явява неоправдано снизходително и несъответно на обществената опасност на осъщественото посегателство, поради което направеното с жалбата на подсъдимия искане не може да бъде удовлетворено и същата следва да се остави без уважение.
В гражданската част въззивното решение като правилно и законосъобразно също следва да се остави в сила, поради липса на основания за промяна на присъденото обезщетение за вреди / с касационната жалба се атакува решението само в частта относно неимуществените вреди / чрез намаляването му по размер, съгласно искането от жалбата. Въззивният съд е изложил подробни и мотивирани съображения относно неоснователността на отправено към него аналогично искане, съдържащо се във въззивната жалба, които ВКС напълно споделя. Съгласно установените по делото факти, полученото от пострадалия Г. счупване е било тежко, придружено с продължителни и интензивни болки, които не са отшумели по време на цялото провеждано лечение, в рамките на седем, осем месеца. Отделно, пострадалият е развил и придружаващо счупването заболяване, диабет, което е в причинна връзка с това увреждане - заболяване с постоянен характер, без възможност да бъде излекувано напълно. Правилно е отчетено, че за репариране на вредите от причиненото телесно увреждане, съобразно неговата тежест и трайни неблагоприятни последици за здравето на пострадалия Г., обезщетение от 20 000 лв. се явява съответно и справедливо и не са налице предпоставки за намаляването му по размер.
По изложените съображения жалбата на подсъдимия Х., чрез служебния защитник срещу въззивното решение в наказателната и гражданска части е неоснователна и следва да се остави без уважение, като се остави в сила атакуваното въззивно решение.
Искането на повереника на гражданския ищец за присъждане на разноски пред ВКС е основателно и следва да се уважи до посочения в представения към писменото възражение договор за правна помощ размер от 150.00 лв., като се възложи в тежест на подсъдимия, който бъде осъден на осн. чл.189, ал.3 от НПК да заплати направените от гражданския ищец разноски за упълномощаване на повереник.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 9/19.02.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1/2021 г., по описа на Апелативен съд-гр. Велико Търново.
На осн. чл.189, ал.3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимият Д. С. Х. да заплати в полза на гражданския ищец М. Г. сумата от 150.00 лв., представляваща разноски пред ВКС за упълномощаване на повереник.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: