Р Е Ш Е Н И Е № 249 гр. София, 22 януари 2020 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесети и девети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Атанас Гебрев, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 905 по описа за 2019г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подаден протест от прокурор от Софийска апелативна прокуратура срещу решение № 262/19.06.2019г. по ВНОХД № 51/2019г. на Софийски апелативен съд, н.о., 7-ми състав. Прокурорът от апелативната инстанция е останал недоволен от потвърждаването на издадената от съда от първата инстанция оправдателна присъда. Позовава се на две касационни основания за подаване на протеста – нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди, че въззивният състав неправилно е приел липса на съставомерно поведение на подс.Б. поради недоказаност на ролята на дееца като данъчно задължено лице. Прокурорът заявява в касационния протест, че съществуват поредица от преки и косвени доказателства, които в съвкупността си доказвали, че подс.Б. бил данъчно задължено лице и в подкрепа на твърдението си посочва показанията на св.Д. П. и св.Г. П.. Първият в показания на досъдебното производство и депозирани пред съдия от първоинстанционния съд категорично бил установил, че цялата съставомерна дейност е била планирана, организирана и непосредствено осъществена от подсъдимия. Съдът от въззивната инстанция не бил изследвал обстоятелството, че показанията на тези свидетели се подкрепяли от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, както и от показания на други свидетели. Прокурорът оспорва заключението на въззивната инстанция, че поради влошени взаимоотношения между Б. и П. показанията на последния не бива да се кредитират. На следващо място се възразява срещу отказ на въззивната инстанция да бъдат повторно разпитани двамата посочени свидетели и да бъде изслушана повторно цитираната експертиза, като по този начин държавното обвинение било лишено от възможност да посочва и събира доказателства в процеса, а самият съдебен състав не е изпълнил задължението си по чл.14 от НПК да изследва всички въпроси, относими към предмета на доказване. Иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция не поддържа подадения касационен протест. Посочва, че производството е протекло по съответната процедура по чл.371, т.1 от НПК , като подсъдимият изцяло се е съгласил с представените от прокурора доказателства, а също така се е съгласил и да не се проверяват, както и да се събират други. Според прокурора от ВКП, след като това предвижда присъдата да се основава на тези доказателства, прокурорът при повдигане на обвинението е бил длъжен да съобрази, че искането му за осъждане следва да се подкрепя от тях. От събраните по този начин доказателства се виждало, че същите нямат съпричастност към повдигнатото обвинение и изводите в тази връзка и насока на съда са били правилни. Прокурорът пледира, като посочва, че при постановяване на въззивното решение съдът не е допуснал нарушения, които да изискват отмяната му. Моли да се остави атакуваното с протест решение в сила. Подс.Б., редовно призован, се явява лично, представлява се от защитник, който оспорва подадения протест. Твърди, че не е допуснато нарушение на материалния закон, по отношение на твърдението за допуснати процесуални нарушения посочва, че те се отнасят до формирането на вътрешното убеждение при оценката на доказателствата, което не съставлява касационно основание. Защитникът посочва, че въззивната инстанция е обсъдила всички налични по делото доказателства, един от посочените в протеста свидетели бил починал, а пък другият е разпитан пред съдия. Поради това счита, че не са налице основания за ревизиране на присъдата. Оспорва показанията на св.П., който бил такъв на прокуратурата и се явявал свидетел по множество дела. Моли да се остави в сила решението на въззивния съд. Подсъдимият Б. няма какво да добави в лична защита, при последната си дума заявява, че разчита на справедливостта на съда. . Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 222/25.10.2018г., по НОХД № 1731/2018г., на СГС,н.о., 6-ти състав, подсъдимият Б. е бил признат за невинен и съответно оправдан по обвинение за извършено престъпление по чл.255, ал.3, вр.ал.1, т.2,т.6 и т.7 , вр.чл.26, ал.1 от НК. По протест на прокурор от първоинстанционната прокуратура с атакуваното въззивно решение съставът на САС е оставил в сила оправдателната присъда. Касационният протест е подаден от надлежно легитимиран прокурор и в срок, като след разглеждането му по същество касационният състав намира, че той е неоснователен. На първо място съдът счита, че фактите по делото са правилно установени (в противовес на твърденията на прокурорите при предходните инстанции) и проведеното въззивно производство е протекло при спазване на процесуалните правила. Както справедливо отбелязва прокурорът при настоящата инстанция, производството е протекло при условията на чл.371, т.1 от НПК и подсъдимият се е съгласил при постановяване на присъдата да се ползват събраните от досъдебното гласни и писмени доказателства, при това в техния пълен обем. В чл.246, ал.1 от НПК е намерило императивното изискване и съответно задължение на прокурора, след като се е убедил, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда, едва тогава да изготви съответния обвинителен акт. С основание са отхвърлени претенциите на представителите на държавното обвинение за разпити на част от разпитаните вече свидетели, както и за разпит на лице на име М., посочена в обвинителния акт. Държавното обвинение е внесло обвинителен акт, тъй като е било убедено, че обвинителната му теза е състоятелна и доказателствата са достатъчни за разкриване на обективната истина. В такъв случай не е бил необходим нов разпит на тези лица, след като нормата на чл.371, т.1 от НПК е създадена именно с цел процесуална икономия, а самият прокурор не конкретизира за какви нови обстоятелства извън тези, разкрити при разпитите на досъдебното производство биха свидетелствали посочените лица. А следва да се има предвид, че обвинителния акт в неговата обстоятелствена част се основава именно на тази доказателствена база и никаква друга, т.е., не могат да се установяват нови обвинителни тези, с изключение разбира се при условията на чл.287 от НПК. Последната норма обаче може да намери приложение при само пълноценно съдебно следствие, когато се разкриват обстоятелства при оспорване на доказателствата, предложени от обвинението. Липсата на оспорване е от съществено значение за протичане на съдебното следствие при условията на чл.371, т.1 от НПК, сравнимо с обичайното развитие на процеса, след като деецът се е съгласил по същество с обвинителните доказателства - с тяхното представяне и въвеждане в процеса и това е предвидено в закона, не е допустимо да се въвеждат евентуално нови обстоятелства, които биха променили или утежнили неговото наказателноправно положение. На второ място няма съмнение, че въз основа на събраните по този процесуален ред доказателства съдилищата от предходните две инстанции са направили извод, че обвинителната теза не се подкрепя от безспорни доказателства. Този извод не е самоцелен и не почива на превратно или изопачено тълкуване на доказателствената маса, а на задълбочена преценка на достоверността на показанията на св.П., както и на косвеното свидетелстване на св.Г. П.. Още първостепенният съд е прецизирал своя анализ на доказателствата, поставяйки във фокуса на разсъжденията си основополагащ правен принцип – „in dubio pro reo“. Изложените в тази връзка съображения, във връзка с анализа на противоречивото процесуално поведение при различното свидетелстване на св.П., не са нелогични, а напротив- съответстват както на правната, така и на житейската логика. Влошените взаимоотношения между подсъдимия и обвиняващия го свидетел не са от естество да придават по-голяма достоверност и истинност на показанията на П.. Възприемането на този факт не съставлява невярно интерпретиране на доказателствения материал, а позоваването на него, за да се приеме липса на безспорни доказателства за авторство, е напълно закономерно и законосъобразно. Наличието на повече от една възможност, при напълно основателно съмнение в достоверността на основния свидетел на обвинение, е достатъчно основание за оправдаването на дееца и подобни изводи не са извън контекста на изложеното по-горе. Въззивната инстанция с основание е възприела и поддържа съображенията на първостепенния съд, подлагайки показанията на основните двама свидетели на обвинението на допълнителен, собствен анализ. Активната роля именно на св.П. при продажбата на дружествени дялове на дружеството „Е. т.“ Е. е оценена подобаващо при отсъствие на доказателства за такава роля на подс.Б.. В подобен смисъл са и изводите, направени при доказателствения анализ на показанията на свидетелите Д. Г. и Ю. В., както и на упълномощеното лице С. Н.. В нито един аспект тези показания не уличават в съпричастност към действия, елемент от престъпния състав на чл.255 от НК, а напротив, опровергават обвинителната теза, както основателно е отбелязал съдът от втората инстанция. На подробен и последователен анализ са подложени и доказателствата във връзка със сделка с гръцкото дружество „М. джетойл“ АД, включително показанията на свидетелите Х. и К. от една страна и на С. и И. – от друга. Тези показания не си противоречат впрочем, а обстоятелството, че последните двама свидетели са и служители в дружества на подс.Б. не може да послужи за еднозначен извод в подкрепа на обвинителната теза, след като самите свидетели изключват с показанията една подобна хипотеза. В случая дори не е необходимо позоваване на наличието на предположение за обосноваване на авторство, тъй като има пряко свидетелстване за обратен факт. Показанията на св. Д. И., един типичен комисионер, не само че страдат от липса на конкретност и не възпроизвеждат обективно случили се и възприети факти, а имат характера на лична оценка за ролята на подс.Б.. Съмненията обаче във фактическо ръководене на дружеството, чиято дейност е довела до осъществяване на състав по чл.255 от НК обаче не са достатъчни, тъй като е необходимо в процеса да са въведени неоспорими и достатъчно доказателства. Съмненията и предположенията, освен че не са допустими за изграждане на обвинителна теза, не могат да установят ролята на подс.Б. като автор на повдигнатото му обвинение. Позоваването на показанията на св.Л. Г. е в съзвучие с цялостните изводи, тези показания подкрепят защитната теза – че лицето, което е ръководело дейност на инкриминираното дружество не е подс.Б. , а св.Д. Г.. Показанията на следващата група свидетели – Ж. И., П. М., И. И., Б. Г. и Х. Х. също не подкрепя обвинителната теза, а част от тях - И., Г. и Х., установяват авторство не на друг, а на главното действащо лице и заемащо централно място в обвинителната теза - св.Д. П.. Тези обстоятелства със сигурност не са от естество да подкрепят достоверността на неговите показания, а точно обратното, внасят разрушаващо съмнение в тях. В заключение може да се твърди с увереност, че нито едно доказателство по делото не е пропуснато, всяко едно е било анализирано с необходимата добросъвестност и прецизност, а е очевидно, че и всяко едно от тях е било предоставено именно от държавното обвинение. В този смисъл упрекът за нарушено право на защита от страна на прокурора чрез недопускане на искани от него доказателства се явява напълно неоснователен. Вече се отбеляза, че повторни разпити не са допуснати от първостепенния съд, но както справедливо и въззивната инстанция е отбелязала, посочените свидетели са многократно разпитани, а обвинителната теза е била изградена именно въз основа на тях, като те са послужили за основата на обстоятелствената част на обвинителния акт. Прокурорът е бил задължен от закона да прецени, че събраните доказателства са достатъчно, за да обоснове обвинителната си теза, даже нещо повече, законът изисква прокурорът да се убеди в това и тогава да състави обвинителния акт. Няма основание да се приеме, че прокурорът не е бил убеден в своята теза и в тази връзка е напълно неоправдано желанието му за повторен разпит на тези свидетели, без да посочи какви различни обстоятелства търси да установи от вече депозираните свидетелски показания. Касационният състав не намери основание да се възприеме нарушено право на прокурора при установяване на обвинителните обстоятелства. Инстанциите по същество са обсъдили наличните доказателства и са взели отношение по приложение на материалния закон в съответствие с разрешението на ТР № 4/16г. на ОСНК. След като не е установена по несъмнен начин връзката на подс.Б. с дейността на дружеството, което представлява данъчно задълженото юридическо лице, не е установено и негово виновно поведение, така, както изисква законът – по несъмнен и категоричен начин. Закономерно е възприет изводът, че не е установено по безспорен начин подс.Б. да осъществил от обективна и субективна страна престъплението, в което е обвинен. При изчерпани доказателствени способи за установяване на противното в съответствие с процесуалния закон деецът е бил оправдан, като касационният състав не намери основание за ревизия на подобен процесуален изход. Поради това касационната инстанция прие, че материалният закон е приложен правилно и не са допуснати претендираните процесуални нарушения с постановяване на оправдателната присъда и потвърдителното въззивно решение. Предвид заявеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваното въззивно решение, като то следва да се остави в сила. Отчитайки изложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 262/19.06.2019г. по ВНОХД № 51/2019г. на Софийски апелативен съд, н.о., 7-ми състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.