4 Р Е Ш Е Н И Е № 212 СОФИЯ, 13.09.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на 10 май 2011 година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 70/2010 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Д. Ч., Г. Д. К., Д. А. К., Л. Г. К. и Е. А. К. чрез техния пълномощник адв. О. С., против решение № 870 от 16.03.2009 г. по в.гр.д. № 770/08 г. на Благоевградския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите считат, че неправилно въззивният съд е приел, че с издаването на нотариален акт за собственост на процесните имоти на името на общия наследодател Т. К. е прекъсната придобивната давност, започнала да тече през 1934 г. в полза на неговия син Д. К., откъдето е направен неправилен краен извод, че към момента на внасяне на земите в ТКЗС последният не е бил техен собственик. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от М. Д. К.. Този жалбоподател също поддържа доводи за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Ответниците по касация Г. П. П., З. Д. К. и Т. Д. К. не са взели становище по касационните жалби. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационните жалби доводи, приема следното: С обжалваното въззивно решение, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, е отменено решение № 45 от 18.03.2004 г. по гр.д. № 123/03 г. на Районен съд Сандански и е постановено друго по същество на спора, с което е признато за установено по отношение на Р. Д. Ч., З. Д. К., Г. Д. К., М. Д. К., Т. Д. К., Д. А. К., Е. А. К. и Л. Г. К., че Т. Д. К., б.ж. на [населено място], общ. С., поч. на 28.11.1964 г., е бил собственик към момента на внасянето им в ТКЗС през 1957 г. на следните земеделски земи, находящи се в землището на [населено място]: нива от 4.020 дка в м. ”Малка бара” при съседи: фондово, Х. Б., И. Ш. и Т. А.; нива от 12 дка в м. ”Малка бара” при съседи: Д. М., С. И., свободен парцел, С. В. и негодно; нива от 3 дка в м. ” Голяма бара” при съседи: Д. Н., С. В., Д. Х. и П. Д.. От фактическа страна по делото е установено, че общият на страните наследодател Т. Д. К. е бил оземлен с процесните три ниви, както и с още една нива от 21 дка в м.” Чичов баир” през 1927 г. по реда на Закона за селскостопанското настаняване на бежанците чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите / обн. ДВ бр. 213/ 18.12.1926 г./. На 22.12.1937 г. същият бил снабден с нотариален акт за собственост на предоставените му по този закон земеделски земи. През 1957 г. Т. К. внесъл в ТКЗС нивата от 21 дка в м.”Чичов дол”, а нивите в м. ”Малка бара” съответно от 12 дка и от 4 дка и нивата от 3 дка в м.”Голяма бара” са били внесени от неговия син Д. Т. К.. Тезата на жалоподателите е, че от 1934 г. техният наследодател Д. К. е владял процесните имоти като собствени и към момента на внасянето им в ТКЗС е придобил правото на собственост върху тях по давност. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че нааследодателят на жалбоподателите Д. Т. К. не е придобил по давност към момента на коопериране на процесните имоти правото на собственост върху тях, тъй към 20.04.1957 г., когато са били внеси в ТКЗС, не е изтекъл предвидения в закона 20 - годишен давностен срок. Изводът е обоснован с това, че с издадения 22.12.1937 г. на името на неговия баща Т. Д. К. нотариален акт за собственост върху имотите по реда на Закона за селскостопанско настаняване на бежанците от 1926 г., придобивната давност е била прекъсната и за да придобие по давност тези имоти, Д. К. е следвало да упражнява владение в продължение на 20 години, считано от тази дата. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса дали със снабдяването на оземленото лице с нотариален акт по реда на ЗССНБ от 1926 г. за предоставените му имоти се прекъсва придобивната давност в полза на трети лица. В по- общ план въпросът се свежда до основанията за прекъсване на придобивната давност. В решение № 1124 от 19.07.2002 г. по гр.д. № 1208/02 г. на ВКС, І.г.о., на което са се позовали касаторите, е прието, че съгласно чл. 84 ЗС придобивната давност се прекъсва само на основанията, посочени изчерпателно в чл. 116 ЗЗД - с признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство, с предприемане на действия за принудително изпълнение. В същия смисъл е и решение № 26 от 10.02.2009 г. по гр.д. № 5911/07 г. на ВКС, І. г.о. , в което е посочено, че оспорванията, съответно претенциите на други лица, ако не е налице хипотезата на чл. 116, б. ”б” ЗЗД или оспорващият сам не е установил владение за срок, по- дълъг от 6 месеца, нямат за последица прекъсване на придобивната давност. Настоящият състав изцяло споделя практиката, изразена в цитираните две решения. Основанията за прекъсване на погасителната давност, приложими съгласно чл. 84 ЗС и към придобивната давност, са изчерпателно посочени в закона и не могат да се тълкуват разширително. Снабдяването на оземленото лице с нотариален акт за собственост на предоставените му по реда на ЗССНБ недвижими имоти, не може да се отнесе към нито една от хипотезите на чл. 81 ЗС или чл. 116 ЗЗД. Издаденият документ за собственост на името на дадено лице сам по себе си не води нито до преустановяване на фактическата власт на владелеца върху вещта, нито изключва намерението му да владее за себе си. По аргумент от чл. 116, б. “а” ЗЗД меродавно за прекъсване на придобивната давност е признанието на владелеца, а не собственика на вещта. Снабдяването на собственика с нотариален акт не е способ за защита на правото му на собственост. Сам по себе си нотариалният акт не може да отблъсне владението, което друго лице упражнява върху вещта, дори когато е бил доведен до знанието му. Независимо от направеното от въззивния съд неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 84 ЗС във връзка с чл. 116 ЗЗД, въззивното решение е правилно като краен резултат. Действително съгласно чл. 3 от ЗССНБ земите и жилищата, където са настанени бежанците, стават тяхна собственост от момента на настаняването им, а не от издаването на нотариален акт за собственост или от изплащане на тяхната стойност. В съответствие обаче с целта на закона, за същите земи е бил установен специален ограничителен режим при прехвърляне на правото на собственост и при наследяване/ чл. 60 ЗССНБ, чл. 14 от Наредба- закон за облекчаване на бежанците, настанени по закона за селскостопанско настаняване на бежанците- ДВ бр. 201/ 14.09.1931 г./ , а с § 8 от Указа за изменение и допълнение на Наредбата - закон за облекчение на бежанците, настанени по закона за селскостопанско настаняване на бежанците, обн. в ДВ бр. 177 от 30.07.1948 г., с който е приет нов чл. 18 б, същите изрично са били изключени от действието на придобивната давност. Съгласно новосъздадената разпоредба, всички имоти, които са били отредени или дадени на бежанци, но се владеят от трети лица без юридическо основание, безразлично колко време са владени от тях, подлежат на изземване от министъра на финансите. Установяването на фактическа власт върху недвижимия имот със съгласието или без противопоставянето на собственика, не представлява юридическо основание. С оглед на това като е приел, макар и по други съображения, че наследодателят на жалбоподателите към момента на внасяне на процесните имоти в ТКЗС през 1957 г. не е бил техен собственик, а същите са били собственост на общия на страните наследодател Т. К., въззивният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 870 от 16.03.2009 г. по в.гр.д. № 770/08 г. на Благоевградския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :