8 Р Е Ш Е Н И Е № 163 гр.София, 01.07.2016 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Ванюша Стоилова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 411/2016 г. по описа на ІV-то гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от П.., чрез прокурор Д. К. от Апелативна прокуратура – П., срещу въззивно решение № 206/16.11.2015 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 473/2015 г. ., в частта, с която П.. е осъдена да заплати обезщетение в размер на 20000 лв. на Н. И. О. за претърпени неимуществени вреди, резултат от незаконно повдигнато обвинение по нохд № 517:2012 г. на Велинградския районен съд, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно с лихва върху главницата, считано от 17.05.2013 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски Касационното обжалване е допуснато с определение № 219/29.02.2016 г. по материалноправния въпрос как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, поради противоречие между решението на съда и указанията в Постановление № 4/23.12.1968 г. на П. РБ, че справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. В цитираното Постановлението примерно са изброени и част от обективните обстоятелства, значими при телесните увреждания и при причиняване на смърт, като е изяснено, че от значение са и всички други относими обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид и да обсъди. По исковете с правно осн. чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдебната практика е установила, че други такива обстоятелства са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането (напр. решение № 115/05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 593/2011 г. IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г. на III г.о.о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. г. на ВКС по гр.д. № 1179/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр.д. № 697/2010 г. на III г.о. на ВКС, решение № 422/22.12.2015 г. по гр.д. № 2407/2015 г. на IV г.о. на ВКС, Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. По касационните оплаквания: Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД), допуснати съществени процесуални нарушения – на чл. 172 ГПК и при обсъждане на съдебната експертиза, както и необоснованост в изводите на въззивния съд. Ответникът по касация Н. И. О., чрез адвокат Й. А. от АК П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна. Въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния съд, е установил, че Н. И. О., с постановление по ДП № ЗМ/876/2011 г., по описа на РПУ В., бил привлечен, в качеството на обвиняем, за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК, във връзка с чл. 20, ал. 2 НК за това, че на 30.12.2010 г., в [населено място], в съучастие, като извършител с А. И. В., в качеството му на длъжностно лице – старши лесничей в Държавно горско стопанство „Р.“ – [населено място], в кръга на службата си, е съставил официален документ – констативен протокол за освидетелстване на сечища, в който удостоверил неверни обстоятелства относно налични неотсечени маркирани стебла в отдел 183, подотдел „е“ на Държавно горско стопанство „Р.“ – [населено място], като посочил, че такива не са налични, вместо да отрази реално наличието на маркирани, стоящи на корен, дървета в отдела, с цел да бъде използван този документ като доказателство за тези обстоятелства. Наложена му била мярка за неотклонение „подписка“. Първостепенният съд постановил оправдателна присъда на 05.03.2013 г., потвърдена с решение № 84/17.05.2013 г. от ОС Пазарджик. Съдът приел за установено още, че в резултат на неоснователното обвинение, здравословното състояние на О. се е влошило. Според въззивната инстанция той бил достигнал значителна професионална реализация и бил личност, ползваща се с авторитет, който бил накърнен вследствие наказателното преследване. Съдът приел, че О. е претърпял неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с неоснователното обвинение в извършване на престъпление, което обуславя отговорността на П.. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Тя дължи обезщетение, като размерът на същото, по справедливост, съдът определил на 20 000 лв. За да направи този извод, съдът взел предвид характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение – нетежко по см. чл. 93, т. 7 НК; продължителността на наказателното производство – общо 10 месеца, което е в рамките на разумния срок; постановените две оправдателни присъди; взетата най-лека мярка за неотклонение – „подписка“; реално претърпените вреди от О. – влошаване на здравословното състояние, притеснения и неудобства, накърняване на авторитета и достойнството; зрялата му възраст и професионалната реализация. Решението е постановено при нарушение на чл. 52 ЗЗД. В противоречие с дадения по-горе отговор, съдът не е съобразил всички конкретно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към обезщетението – наличие и на други обстоятелства, наред с обвинението в извършване на престъпление, без да са породени от него, които същото са накърнили чувствата и достойнството на пострадалия;, формираната съдебната практика при аналогични случаи; икономическите условия, покупателни възможности и стандарт на живот в страната към датата на постановяване на въззивното решение. Основателни са и оплакванията в касационната жалба за нарушение на чл. 172 ГПК, тъй като съдът не е отчел евентуалната заинтересованост на свидетеля Е. О. – съпруга на ищеца. Съдът не е съобразил, че за деянието, за което на О. е било повдигнато обвинение, преди това, е бил уволнен дисциплинарно и през исковия период е бил безработен, като част от негативните изживявания на ищеца са резултат и на тези негативни за него като личност, съпруг и професионалист, обстоятелства. Въззивната инстанция не е извършила самостоятелен анализ на нито едно от доказателствата по делото, безкритично е възприела заключенията на съдебномедицинските експертизи в нарушение на чл. 157 ГПК, не е преценила обясненията на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, както и всички доказателства в съвкупност, с което е допуснала нарушение на чл. 12 ГПК. Установено е от експерта психатър д-р В. К. Д., че за периода първо тримесечие на 2013 г. – средата на 2014 г., О. е страдал от два тежки епизода на депресивно разстройство, без психоматични симптоми. Вещото лице е дало заключение, че депресивните епизоди са отключени от воденото наказателно преследване, като в съдебно заседание е обяснил, че то е стресова ситуация, а именно стреса и напрежението са причинители на депресия. Въззивният съд е следвало да прецени доколко по безспорен начин е установена пряка причинноследствена връзка между депресията на О. и наказателното преследване, доколко върху това му състояние се е отразило дисциплинарното уволнение и притеснението, че издръжката на семейството е върху плещите единствено на съпругата му. По делото са представени също съдебно-медицински експертизи, изготвени от д-р С. С. и д-р Д. С. С. - Шишиньова, д-р И. Г. Л., се установява, че Н. О. страда от няколко хронични заболявания, възникнали преди да започне наказателното преследване – захарен диабет, артериална хипертония, радикулит и увреждане на междупрешленни дискове. По време на наказателния процес е вложен метаболитния контрол на диабета, довел до по-агресивно лечение, включително и с инсулин. Вещите лице са обяснили, че стресът влияе на стойностите, както на артериалната хирпертония, така и на кръвната захар, влошава състоянието на целия организъм. Не е ясно според съда описаните здравословни проблеми – всички или части от тях, предизвикани ли са от наказателното преследване, съответно, ако не са – повлияни ли са от него. Въззивният съд, в мотивите си е възпроизвел дословно твръденията на страните в исковата молба, отговора към нея, съдържанието на въззивната жалба, отговора по нея, решението на първата инстанция, какви докзателства са приети. Не е ясно какви са фактическите заключения на въззивния съд, при анализа на кои доказателства е достигнал до тях, съответно какви са правните му съображения. Дори в хипотезата на чл. 272 ГПК, която не е налице в случая, въззивният препраща към обосновката на първоинстанционния съд досежно приети от самата въззивната инстанция фактически и/или правни заключения. В този случай, втората инстанция не действа като контролно-отменителна (дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му), а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано и спорът - разрешен по същество. По делото е установено, че наказателното преследване е продължило общо 10 месеца, което е в рамките на разумния срок. Наложена е най-леката мярка за неотклонение „подписка“, като няма данни за разгласа сред обществото за воденото срещу Н. О. наказателно производство. Не се установава, че наказателното преследване е единствената стресова ситуация, причинила депресивните състояния на О. по време на наказателното производство. В същото време, съдът приема, че незаконното обвинение следва да се отчете като един от отключващите фактори за това състояние, както и като причина, повлияла негативно върху регулирането на нивото на кръвната му захар, хипертонията, сърцето. Върховният касационен съд многократно, по реда на чл. 290 ГПК е изяснявал, че справедливостта не допуска обезщетение за установено заболяване, ако то не е в пряка причинноследствена връзка с обвинението, но следва да се отчита, ако се е повлияло от причинения във връзка с наказателното преследване стрес. От съвкупния анализ на експертизите и показанията на свидетелите, включително на Е. О., ценени при условията на чл. 172 ГПК, но като резултат на непосредствени впечатления, непротиворечиви и подкрепени от останалите доказателства, се установява, че О. е претърпял чувство на несигурност и страх от изхода на производството - изолирал, спрял да контактува с приятели, не споделял; бил нервен, чувствал се унизен, виновен пред семейството и колегите си. Част от тези негативни изживявания се дължат и на дисцилинарното уволнение за същото деяние, което уволнение не е резултат от започналото наказателно производство. О. бил притеснен за финансовото обезпечаване на семейството. В същото време, свидетелите сочат, че обективно, в отношенията на колегите към О. не е настъпила негативна промяна, резултат от повдигнатото обвинение – според свидетеля Рабчин по-голямата част от състава на Горското стопанство са подкрепяли О. и са вярвали в невинността му. Следва да се вземе предвид, че и двете съдебни инстанции са оправдали О., както и малкия брой процесуалноследствени действия с участието на пострадалия, както и приключването на делото в съдебната фаза с малък брой съдебни заседания. При така установеното, налага се правният извод за осъществен фактически състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съставът на Върховния касационнен съд намира, че справедливото овъзмездяване на О. за незаконното обвинение за извършване на нетежко престъпление, с обща продължителност по-малко от една година, без постановяване на осъдителна присъда от съд, при наложена най-лека мярка за неотклонение, но при повлияване върху здравословното състояние на пострадалия и с оглед неговата личност, начин на живот и среда, включително съдебната практика по аналогични случаи, е в размер на 3000 лв. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от обществено-икономическите условия в страната към 17.05.2013 г., като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. По изложените съображения, решението в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 3000 лв., ведно със законната лихва, считано от 117.05.2013 г. и съдебноделоводните разноски, следва да се отмени и по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК се постанови ново, с което искът се отхвърли за разликата до присъдените 20 000 лв., ведно с компенсаторната лихва. Н. О. има право на съдебноделоводни разноски, съразмерно уважената част от исковете. Предмет на първоинстанционното и въззивно производство са исковете на О. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. и имуществени вреди - 550 лв. На осн. чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ ответникът дължи заплащане на сторените от ищеца разноски за възнаграждение на един адвокат съразмерно уважената част и възстановява всички други заплатени от него съдебноделоводни разноски, включително – държавни такси. Ето защо и съобразно постановения резултат – искът за имуществени вреди е уважен изцяло с влязло в сила решение, а този за неимуществени вреди – в размер на 3000 лв. от настоящата инстанция, на О. се дължи сума от 1243 лв. заплатени суми за такси и вещи в двете инстанции и 372 лв. заплатен адвокатски хонорар съразмерно уважената част от исковете. Предмет на касационно обжалване е само въззивното решение, с което искът за неимуществени вреди е уважен в размер на 20 000лв., ведно с лихвата и разноските. На осн. чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ и с оглед постановения резултат, П... следва да заплати на О. 150 лв. – заплатен адвокатски хонорар съразмерно уважената част от спорния размер на иска. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, Р Е Ш И: ОСТАВА В СИЛА въззивно решение № 206/16.11.2015 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 473/2015 г., в частта, с която П.. е осъдена да заплати на Н. И. О. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, резултат от незаконно повдигнато обвинение по нохд № 517/2012 г. на Велинградския районен съд в размер на 3000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 17.05.2013 г. до окончателното издължаване. ОТМЕНЯ въззивно решение № 206/16.11.2015 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 473/2015 г., в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, резултат от незаконно повдигнато обвинение по нохд № 517/2012 г. на Велинградския районен съд, е уважен за разликата над 3000 лв. до 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 17.05.2013 г., както и в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВИ: ОТХВЪРЛЯ ИСКА на Н. И. О. против П.... по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение по нохд № 517/2012 г. на Велинградския районен съд, за разликата над 3000 лв. до 20000 лв, ведно със законната лихва върху отхвърлената част, считано от 17.05.2013 г. ОСЪЖДА П... да заплати на Н. И. О., на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ сумата в размер на 1765 лв., сторени по делото разноски. В останалата част решението е влязло в сила. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: