О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 278 София, 21.06.2022 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 296 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „С.И.Г.“ ООД, гр. Сливен, чрез пълномощника му адвокат Н. А.,, против решение № 88 от 25.06.2021 г., постановено по гр. д. № 604 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Видин, с което е потвърдено решение № 341 от 8.07.2020 г. по гр. д. № 3164/2019 г. на Районен съд – Видин за отхвърляне на предявения от „С.И.Г.“ ООД, гр. Сливен против С. Г. А., М. Л. И. и Н. Ц. Н. иск за делба на нива с идентификатор *** и нива с идентификатор *** в землището на [населено място]. С. Г. А., М. Л. И. и Н. Ц. Н. не са подали писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че дружеството-настоящ касатор е закупило процесните ниви с договор по нотариален акт № 114, том XIII, дело № 1083 от 2012 г. на нотариус Н. А. от З. А. Т. и И. Б. А.. Въз основа на писмените доказателства по приложеното гр. д. № 947/2013 г. на Районен съд – Видин е установил, че нивите са били собственост на Г. Т. П., починал 1966 г. и наследен от сина си А. Г. Т. и преживялата съпруга А. А. П.. А. Г. Т. е починал през 1971 г. А. А. П. е починала на 17.04.2007 г. и е наследена от посочените в удостоверение за наследници № 098/19.04.2013 г. на кметство Я. лица, сред които са ответниците, но не и праводателите на ищцовото дружество. Собствеността върху нивите е възстановена с решение № 00022 от 21.01.1998 г. на наследниците на Г. Т. П.. С влязло в сила решение по гр. д. № 947/2013 г. на Районен съд – Видин (гр. д. № 127/2015 г. на Окръжен съд – Видин) е уважен предявения от С. Г. А. и М. Л. И. против „С.И.Г.“ ООД, гр. Сливен иск по чл. 108 ЗС по отношение на процесните имоти и е отхвърлен иска, предявен от Н. Ц. Н.. При така възприетите факти въззивният съд е приел за неоснователен довода във въззивната жалба на дружеството, че районният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало, като служебно е приел, че нотариален акт № 114, том XIII, дело № 1083 от 2012 г. на нотариус Н. А. не е произвел вещно-транслативен ефект, тъй като липсата на вещно-прехвърлителния ефект се установява от писмените доказателства по приобщеното дело и влязлото в сила решение по ревандикационния иск, решаващо със сила на присъдено нещо въпросът за собствеността. Счел е, че позоваването от страна на „С.И.Г.“ ООД, гр. Сливен на придобивна давност е преклудирано, тъй като не е заявено в исковата молба. За неоснователно е приел и оплакването, че делбата е следвало да се допусне между дружеството и С. А. и М. И., тъй като доказателствата по делото и влязлото в сила решение установяват липса на съсобственост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „С.И.Г.“ ООД, гр. Сливен се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя следните въпроси: 1) законосъобразно ли е въззивно съдебно решение, потвърдило първоинстанционно решение, в което съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК се е произнесъл въз основа на обстоятелства, на които страните не са се позовали; 2) ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебно решение; 3) длъжен ли е съдът съгласно чл. 266 и чл. 235 ГПК в решението си да обсъди, като посочи защо приема за основателни или ги отхвърля, направените доводи и възражения на страните. Първият въпрос е обоснован с довода на касатора, че съдът е отхвърлил иска за делба, като се е позовал на невъведени от страните факти (за липса на вещно-транслативен ефект на нотариалния акт, с който се легитимира дружеството), доколкото ответниците по делбата не са подали отговор на исковата молба и не са направили такова възражение. По този въпрос липсва противоречие с решение № 99 от 27.10.2020 г. по гр. д. № 4691/2019 г., І гр. о. на ВКС и решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г., ІІ гр. о., на които се позовава дружеството. Тълкуването и по двете решения е, че в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес е произнасяне на съда по действителност на договор без никоя от страните да е навела довод или възражения в тази насока, докато в настоящия случай съдът не се е произнасял по действителността на договора за покупко-продажба, с който се легитимира ищеца. Въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС. В решение № 20/7.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., І г. о. е дадено тълкуване, че по искове за собственост не може да се постанови решение при признание на иска, като са изложени следните съображения: „Съгласно чл.77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт - чл. 18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти - частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота - чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство - чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т. н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т. е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост - например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др.“ След като съдът не може да признае съществуване на вещно право въз основа на признание на иска, а е длъжен да изследва осъществен ли е уреден в закона фактически състав за придобиване на вещното право, то на още по-малко основание може да зачете притежаване на вещно право само поради неоспорването му от ответника. Вторият въпрос е обоснован с твърдението на касатора, че в диспозитива на влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС ответниците по настоящото дело са признати за съсобственици, като са им определени и квотите в съсобствеността, а изводите на въззивния съд за липса на съсобственост се основават на мотивите на това решение. С оглед посочената обосновка въпросът се явява неотносим. Макар и с не особено прецизен изказ, въззивният съд е направил извод, че влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС е разрешило спора за притежаваните от С. А. и М. И. права като наследници на А. А. П., а извода за липса на вещно-транслативен ефект на договора, на който се позовава касатора, е направен въз основа на писмените доказателства (вкл. по приложеното дело по иска по чл. 108), установяващи, че А. А. П. към момента на реституцията е единствен наследник на Г. Т. П., а праводателите на дружеството не са нейни наследници. Третият въпрос е обоснован с твърденията, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите във въззивната жалба за нарушение на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК, служебно е констатирал липсата на вещно-прехвърнлителен ефект на договора за покупко-продажба без да уведоми за това дружеството, не е разгледал възражението за придобивна давност и не е допуснал поисканите в тази връзка доказателства, като не е преценил, че ищецът няма никаква друга възможност да се защити срещу неправилното първоинстанционно решение. С оглед посочената обосновка въпросът е неотносим към данните по делото. Въззивният съд е изложил съображения по всеки от посочените доводи, а обстоятелството, че е намерил първите два от тях за неоснователни, а позоваването на давност за преклудирано не може да обоснове противоречие с практиката на ВКС по поставения трети въпрос. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 88 от 25.06.2021 г., постановено по гр. д. № 604 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Видин. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: