Р Е Ш Е Н И Е № 280 гр. София, 18.01.2019 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЕЛЕНА АВДЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1162/2018 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл.423 ал.1 от НПК по искане на осъдения Г. Г. Б. чрез защитника му – адв.Т. за възобновяване на НОХД № 20244/13 г. по описа на Софийски районен съд, отмяна на постановената по него присъда от 20.10.2014 г. и връщане на делото за ново разглеждане. В искането за възобновяване на осъденият Б. е посочено, че производството в съдебната фаза е протекло задочно и за него е узнал едва при задържането му по издадена Европейска заповед за арест. В съдебно заседание на касационната инстанция искателят Б., редовно призован, се явява лично и с упълномощения си защитник адв.Т., като и двамата поддържат искането за възобновяване на наказателното дело. Представителят на ВКП дава заключение, че осъденият сам се е поставил в невъзможност да бъде редовно призован, за да участва в съдебната фаза на процеса, поради което намира искането за неоснователно и предлага да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: Искането на осъдения Б. за възобновяване на наказателното дело по реда на глава тридесет и трета от НПК е допустимо съгласно разпоредбата на чл.423 ал.1 от НПК, тъй като същото е постъпило в шестмесечния срок от узнаване за влязлата в сила присъда – искането за възобновяване е подадено на 22.10.2018 г., видно от щемпела на Софийския районен съд, а с оглед отсъствието на друга информация относно времето на узнаване от страна на осъдения за влизането в сила на осъдителния съдебен акт, ВКС прие за начало на визирания в чл.423 ал.1 от НПК период датата, на която същият е бил задържан от компетентните органи на ФРГ, гр. Мюнхен по изпълнение на ЕЗА – 06.06.2018 г. По същество искането на осъдения Г. Б. за възобновяване на НОХД № 20244/13 г. по описа на СРС, НО, 109 състав на основание чл.423 ал.1 от НПК е неоснователно. Съдебното производство по НОХД № 20244/2013 г. по описа на Софийския РС е било образувано по внесен от СРП обвинителен акт по обвинението на Г. Г. Б. за престъпление по чл.183 ал.1 от НК. С присъда от 20.10.2014 г. първоинстанционният съд е признал искателя за виновен в това, че в периода от месец март 2011 г. до месец юли 2012 г. в [населено място], след като с влязло в сила на 29.03.2011 г. решение № 81-77 по гр.д. № 392/2011 г. е бил осъден да издържа своя низходяща (дъщеря си Д. Г. Б.), като изплаща месечна издръжка в размер на 150 лв. чрез М. В. Ц. – нейна майка и законен представител, съзнателно не е изпълнил това свое задължение в размер на 17 /седемнадесет/ месечни вноски в размер на 2 550 /две хиляди петстотин и петдесет/ лева, поради което и на основание чл.183 ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание „пробация” с пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 3 /три/ години, с периодичност два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 3 /три/ години. С цитираната присъда СРС признал искателя Б. за виновен и в това, че през същия период в [населено място], след като с влязло в сила на 29.03.2011 г. решение № 81-77 по гр.д. № 392/2011 г. е бил осъден да издържа своя низходяща (дъщеря си Г. Г. Б.), като изплаща месечна издръжка в размер на 100 лв. чрез М. В. Ц. – нейна майка и законен представител, съзнателно не е изпълнил това свое задължение в размер на 17 /седемнадесет/ месечни вноски в размер на 1 700 /хиляда и седемстотин/ лева, поради което и на основание чл.183 ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание „пробация” с пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 3 /три/ години, с периодичност два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 3 /три/ години. На основание чл.23 ал.1 от НК съдът наложил на искателя Б. едно общо, най-тежко наказание, а именно „пробация” с пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 3 /три/ години, с периодичност два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 3 /три/ години. В негова тежест били възложени и разноските по делото. По протест на прокурор от СРП било образувано ВНОХД № 1387/2015 г. по описа на СГС, НО, 12-ти въззивен състав, който с решение № 24 от 07.01.2016 г. потвърдил изцяло присъдата на СРС, в резултат на което тя влязла в законна сила от същата дата. Макар съдебната фаза на процеса изцяло да е протекла в отсъствието на искателя Б., в настоящия случай не са налице предпоставките на чл.423 ал.1 от НПК за възобновяване на наказателното производство. Съгласно цитираната разпоредба искането на задочно осъдения за възобновяване се уважава, освен в случаите, когато след предявяване на обвинението в досъдебното производство се е укрил, поради което процедурата по чл.247б ал.1 от НПК не е могла да бъде изпълнена, или след като е изпълнена, не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина. В обсъждания казус осъждането на искателя в негово отсъствие се дължи единствено на собственото му недобросъвестно поведение, което недвусмислено може да бъде окачествено като „укриване”– напуснал е обитавания от него адрес в [населено място], [улица], ет.*, ап.* без да уведоми надлежния орган, след като е знаел за предявеното срещу него обвинение в хода на досъдебното производство и е бил уведомен за процесуалните му задължения, произтичащи от качеството му на обвиняемо лице. Горният извод следва от събраните по делото доказателства, които установяват следното: Наказателното производство е било образувано срещу искателя Б. по реда на чл.212 ал.1 от НПК с постановление на прокурор от СРП от 17.07.2012 г. за престъпление по чл.183 ал.1 от НК. С постановление от 19.09.2013 г., предявено на искателя на 08.10.2013 г. /л.282-283 от д.п./ същият е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл.183 ал.1 от НК, като на същата дата е бил разпитан в това му качество в присъствието на упълномощения му защитник – адв.П. от САК. За това процесуално-следствено действие бил съставен протокол /л.284 от д.п./, в който било отразено обстоятелството, че обвиняемият и защитникът му са се запознали с материалите по делото и не желаят допълнително да им бъде предявявано. Саморъчно поставените подписи от Б. върху всяка страница от тези документи установяват личното му участие в посочените процесуални действия. След внасяне на делото с обвинителен акт в съда, същото било насрочено за 26.03.2014 г., за която дата на осъдения била изпратена призовка на известния по делото адрес – [населено място], [улица], ет.*, ап.* с приложен препис от обвинителния акт и указания за задължението му да се яви лично. Призовката била върната в цялост с отбелязване, че при посещение на адреса на 14.02.2014 г. лицето не е намерено, като по данни от новия наемател на ап.* около четири месеца по-рано Б., който също бил наемател, го е напуснал. Поради неявяване на подсъдимия и негов защитник, делото било отложено, като съдът изискал справки относно пътуванията на Г. Б. извън пределите на РБ, за това дали същият не пребивава в някой от затворите или следствените арести на страната. Отговорите от НСлС и ГД”ИН” – МП били отрицателни, а от СДВР – Сектор „Български документи за самоличност” била получена информация за последно напускане на страната от Г. Г. Б. на 23.08.2013 г., без данни за завръщане. В съдебното заседание, проведено на 04.06.2014 г. се явил адв.П., който представлявал искателя на досъдебното производство, но същият заявил, че поради липса на контакт с клиента му, за него не е налице представителна власт за съдебната фаза на процеса, доколкото е бил упълномощен да го представлява единствено на досъдебното производство. В това заседание Г. Б. също не се явил, нередовно призован. Делото било отложено отново, а съдът предприел мерки за осигуряване на служебен защитник на искателя и изискал справка за актуален негов адрес, както и нови такива за пътуванията му извън пределите на страната и за евентуалното му задържане в следствените арести или затворите в РБ. Следващото съдебно заседание било насрочено за 20.10.2014 г., като на него се явил адв.Й. Й., определен от САК за служебен защитник на Г. Г. Б. и същият бил назначен от първоинстанционния съд в това му качество. Получени били отново отрицателни отговори на запитванията до НСлС и ГД„ИН” – МП, а от СДВР – Сектор „Български документи за самоличност” била получена информация за напускане на страната от Г. Г. Б. на 18.08.2014 г., отново без данни за завръщане. Ето защо СРС приел, че с оглед характера на обвинението, което не било за тежко умишлено престъпление, не били налице процесуални пречки за разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия, тъй като то не би затруднило разкриването на обективната истина, още повече, че същият е напуснал пределите на страната и местоживеенето му не било известно. С оглед тези съображения, СРС, НО, 109 състав дал ход на делото в присъствие на служебно назначеният защитник на подсъдимия Б., като след проведеното съдебно следствие и изслушаните съдебни прения постановил присъдата си, с която признал Г. Г. Б. за виновен по предявеното му обвинение за престъпление по чл.183 ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК му наложил наказание „пробация” с пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 3 /три/ години, с периодичност два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 3 /три/ години за неплащане на дължимите месечни издръжки на всяка една от двете му малолетни дъщери, и при условията на чл.23 ал.1 от НК му наложил едно общо, най-тежко наказание „пробация” с пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 3 /три/ години, с периодичност два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 3 /три/ години. Срещу така постановената присъда на СРС постъпил въззивен протест от прокурор при СРП с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание и искане за определяне на по-тежко по вид такова – „лишаване от свобода”. Делото било насрочено пред СГС за 13.05.2015 г., за която дата искателят Б. бил призован от известните по делото адреси, за които по отразената информация в призовките се установява, че бил напуснал не от скоро. Независимо от това, преди датата на заседанието по делото била депозирана молба от Г. Г. Б. (л.17 от ВНОХД № 1387/15 г.), придружена с нотариално заверена декларация от М. В. В. като майка и законен представител на малолетните деца на искателя Б., в която било отразено, че последният е изплатил дължимите издръжки както за инкриминирания период, така и до м.декември 2014 г., с което дължимите по делото суми били изплатени. В цитираната молба искателят отправил искане към въззивния съд да постанови решение, с което потвърди първоинстанционната присъда и отхвърли протеста на СРП. Едновременно с това за датата на заседанието пред СГС Б. бил редовно призован от адреса на адвокатска кантора, съдействието на която използвал за изготвяне и представяне по делото на описаната молба. Въпреки това на 13.05.2015 г. последният не се явил пред въззивния съд, а от адв.Я. С., чрез който искателят бил редовно призован декларирал, че Б. не му е клиент, че единствено му е съдействал за изготвяне на посочената молба и единствената информация, с която разполага е, че лицето се намира в чужбина. С оглед тези данни въззивният съд назначил в качеството на служебен защитник адв.Й. Й. от САК, който осъществявал защитата му и пред първата инстанция. Предвид редовността на процедурата по призоваване на страните, СГС дал ход на делото и приел представените с молбата от искателя Б. писмени доказателствени материали. Наред с това намерил, че следва да проведе повторен разпит на свидетелката М. В., поради което дал ход на въззивно съдебно следствие и отложил делото за призоваването й. Проведени били съдебни заседания на 11.06.2015 г., на 09.07.2015 г., на 15.10.2015 г. и на 14.12.2015 г., като за всяко едно от тях и искателят, и св.В. били призовавани от всички известни по делото адреси, които според получената информация били напуснали от дълго време, а справките за актуална адресна регистрация не сочели нови такива. За всяко едно от цитираните съдебни заседания били изисквани и справки за пътувания и на двамата извън територията на Република България, както и за евентуалното им задържане в затворите или следствените арести на страната. Въпреки положените максимални усилия от въззивния съд, нито искателят, нито свидетелката били издирени, за да бъдат призовани, поради което в съдебното заседание на 14.12.2015 г. съставът на СГС отменил определението, с което бил даден ход на въззивно съдебно следствие, дал ход на делото по същество и след изслушване на съдебните прения обявил, че ще се произнесе с решение в законния срок. В последствие с решение № 24 от 07.01.2016 г. СГС, НО, 12-ти въззивен състав потвърдил изцяло присъдата на първоинстанционния съд. Предвид разпоредбата на чл.346 т.2 от НПК, която не предвижда касационно обжалване на решението на окръжния съд, с което се потвърждава присъдата на първоинстанционния съд, присъдата по НОХД № 20244/2013 г. по описа на СРС влязла в законна сила от същата дата – 07.01.2016 г. Издирването на осъдения Б. продължило след това с оглед привеждането й в изпълнение. При тези данни настоящият състав на ВКС намира, че наказателното производство законосъобразно е протекло по реда на чл.269 ал.3 т.1 и т.4 б.”а” от НПК и не са налице предпоставките на чл.423 ал.1 от НПК за неговото възобновяване. За основателността на искането не е достатъчно делото да е разгледано в отсъствие на осъденото лице. Необходимо е още то да не е било запознато с характера и естеството на повдигнатото срещу него обвинение (т.е. изобщо да не му е било известно, че срещу него се води наказателно производство), както и че неучастието му при разглеждане на делото не се дължи на собственото му недобросъвестно процесуално поведение, а на липсата на процесуална активност и неизпълнение на служебните задължения от страна на органите на досъдебното производство или съда. В настоящия казус осъденият е участвал лично в досъдебната фаза, а от депозираната негова молба по ВНОХД № 1387/2015 г. по описа на СГС се установява, че е бил наясно както с първоинстанционното съдебно производство на наказателния процес, от изхода на който бил удовлетворен, така и с образуваното по протест на СРП въззивно производство пред СГС. Независимо от това, той напуснал известния по делото адрес без да уведоми надлежните съдебни органи. Това негово действие представлява „укриване“ по смисъла на чл.423 ал.1 изр.2 от НПК и тъй като никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, действията на Г. Г. Б. представляват процесуална пречка за възобновяване на наказателното производство срещу него. Софийският градски съд е предприел всички възможни мерки за установяване местонахождението на осъдения и едва след като същите не дали резултат, е разгледал делото по реда на чл.269 ал.3 от НПК, като правото му на защита било гарантирано от участието на служебно назначения му защитник. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на защитата за наличие на предпоставките по чл.423 ал.5 от НПК за възобновяване на наказателното производство, поради предоставени изрични гаранции от страна на българските власти в изготвената Европейска заповед за арест за преразглеждане на делото. От текста на същата е видно, че в документа единствено се възпроизвежда законовата гаранция за преразглеждане на делото по искане на задочно осъдения. Тя визира правото на лицето, осъдено в негово отсъствие да направи искане пред ВКС за преразглеждане на делото, но уважаването на това искане е в зависимост от наличието на предпоставките по чл.423 ал.1 от НПК, които в случая не са налице. С оглед горното ВКС прие, че искането на Г. Г. Б. за възобновяване на наказателното дело на основание чл.423 ал.1 от НПК е неоснователно. По изложените съображения, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. Г. Б. за възобновяване на НОХД № 20244/2013 г. по описа на СРС. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.