Р Е Ш Е Н И Е № 44 гр. София, 07.02. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1188 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290, ал. 1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. В. и Д. Г. В. срещу решение № 383/28.04.2011 г. по въззивно търг. дело № 554/2011 г. на Варненския окръжен съд. С него, като е отменено изцяло първоинстанционното решение № 125/17.01.2011 г. по гр. дело № 12131/2010 г. на Варненския районен съд, е отхвърлен предявеният от касаторите срещу [фирма] иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД за предаване държането на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ет. 1, представляващ самостоятелен обект с предназначение за обществено хранене – кафе-сладкарница на две нива, с идентификатор № 10135.1507.448.1.3 по КК (подробно описан), поради прекратяване на договор за наем от 26.05.2008 г. С определение № 1261/06.10.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, с оглед проверка неговата процесуална допустимост; конкретно – по процесуалноправния въпрос може ли страната да обжалва само мотивите към решението. В касационната жалба се излагат изрични оплаквания в този смисъл – за недопустимост на въззивното решение, като се поддържа, че посоченият процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 18 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка се изтъква, че както обстоятелствената част, така и петитумът на подадената от ответното дружество въззивна жалба, категорично сочат, че се обжалва единствено част от мотивите на първоинстанционното решение – относно основанието и датата на прекратяването на процесния договор за наем, без да е искана отмяна на осъдителния диспозитив на решението. Поддържа се, че така подадената въззивна жалба не е неясна, а недопустима, поради което дадените с определение от 22.03.2011 г. на въззивния съд указания към въззивника, са в нарушение на чл. 269, изреч. 2 от ГПК. С оглед на това, последващото допълване на жалбата с молба на въззивника от 04.04.2011 г., в смисъл, че се обжалва самото осъдително първоинстанционно решение, също се сочи от касаторите като недопустимо, като направено след изтичането на преклузивния срок по чл. 259 от ГПК. Касаторите искат обезсилване на въззивното решение, а при условията на евентуалност – отмяна на същото и уважаване на иска им; претендират и присъждане на разноските, направени във въззивното и в касационното производство по делото. Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага бланкетно становище за неоснователност на същата, както и довод за недопустимост – поради липса на интерес от подаването й. В тази връзка се поддържа, че на 29.06.2011 г. касаторите са получили фактическата власт върху процесния имот и за тях не е налице “правен и фактически” интерес от продължаване на производството по делото, доколкото “резултатът е осъществен”. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. Независимо от изрично признатото в съдебното заседание на ВКС, от пълномощника на касаторите, обстоятелство, че процесният имот им е върнат от ответника на сочената от него дата 29.06.2011 г. (след подаването на касационната жалба на 18.05.2011 г.), жалбоподателите-ищци продължават да имат правен интерес от подадените от тях по делото, касационна жалба и иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД. Въззивното решение е неизгодно за тях – с него (както беше посочено) е отменено осъдителното първоинстанционно решение и вместо него е постановено отхвърляне на иска им. При това положение, касаторите имат правен интерс, както от главното си искане към касационната инстанция – за обезсилване (като недопустимо) на въззивното решение, респ. от влизане в сила (като процесуалноправна последица от това обезсилване) на благоприятното за тях първоинстанционно решение, така и от евентуалното си искане – за отмяна (като неправилно) на въззивното решение и уважаване от ВКС на предявения от тях иск по делото. Те продължават да имат правен интерес и от последния. Макар тяхното облигационно право на вземане, предмет на иска им по чл. 233, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД – за връщане на процесния имот от ответника-наемател, вече да е упражнено, то именно това тяхно субективно гражданско право е оспорено от ответника в първоинстанционното производство по делото (макар той да е признал правопораждащия го юридически факт) и ако то не бъде установено или отречено със силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по делото, този правен спор би могъл да продължи между страните и след връщането на имота. Действително, предявеният по делото иск е осъдителен, а не установителен, но тъй като съгласно разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изреч. 3 - in fine от ГПК процесуалното право на касаторите-ищци за преминаване от осъдителен към установителен иск е вече преклудирано (с приключването на съдебното дирене в първата инстанция), то в настоящия етеп от съдебното производство единствената процесуална възможност за тях е да продължат да поддържат предявения от тях осъдителен иск по чл. 233, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД, респ. подадената по повод отхвърлянето му от въззивния съд, касационна жалба. По тези съображения, възраженията на ответника за недопустимост на последната и на производството по делото, са неоснователни, предвид което касационната жалба следва да бъде разгледана по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при извършването на проверката за процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение и по поставения в тази връзка процесуалноправен въпрос, намира следното: Видно от съдържанието на подадената по делото въззивна жалба, в нея се съдържат оплаквания единствено срещу тази част от мотивите към първоинстанционното решение, в която е прието, че е ирелевантен по делото въпросът за момента и начина на прекратяване на процесния договор за наем, при положение, че е безспорно по делото, че той е прекратен (последното обстоятелство, което е релевантното по делото, както беше вече посочено, е изрично признато от ответника с отговора на исковата молба). Същевременно от страна на въззивника не се изразява несъгласие с крайния резултат, постановен с осъдителното първоинстанционно решение, като във въззивната жалба изрично се сочи, че процесният имот “принципно подлежи на връщане” на ищците. С петиутма на въззивната жалба се иска единствено въззивният съд да признае, че “договорът за наем (процесният) е прекратен „с нотариалната покана от 07.01.2009 г., отправена от ищцовата страна до клиентите ми (ответното дружество) в реализация на предвидената в чл. 3.3. от наемния договор възможност; който Ваш извод ще направи възможна и една бъдеща претенция по чл. 74, ал. 2 ЗС, вр. с чл. 72, ал. 1 и 3 от ЗС спрямо ищците, касаеща направените в имота подобрения“. Предвид задължителните за съдилищата, указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 18 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, така подадената въззивна жалба, с която се обжалва само част от мотивите към осъдителното първоинстанционно решение по делото, без да се изразява по какъвто и да било начин несъгласие с крайния резултат, постановен с него (с диспозитива му), и без да се иска неговата отмяна и постановяване на отхвърлително въззивно решение, е процесуално недопустима. Това е така, защото със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В случая това е посоченото и по-горе, облигационно право на вземане на касаторите-ищци за връщане от ответника-наемател на процесния нает имот (чл. 233, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД). С решението си съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Затова именно диспозитивът на решението, който чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява източникът на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 236, ал. 2 от ГПК не са част от него. В тях се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение, необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползваха с такава сила. Становището, че мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с принципната потенциална възможността те да бъдат източник на правни последици, наред с диспозитива на решението. Щом като съгласно действащия процесуален закон, по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото те не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението. В този смисъл са и мотивите към посочената т. 18 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в противоречие с която в случая въззивният съд е разгледал процесуално недопустимата въззивна жалба на ответното дружество, подадена срещу част от мотивите на първоинстанционното решение. Основателни са и доводите на касаторите, че така подадената недопустима въззивна жалба на ответника, не е нередовна. Тя съдържа всички реквизити, необходими за редовността й, съгласно чл. 262, ал. 1, във вр. с чл. 260 от ГПК. Поради това, въззивният съд не е имал основание по реда на чл. 267, ал. 1, изреч. 1, предл. 1, във вр. с чл. 262, ал. 1 от ГПК да дава указания на въззивника да уточни дали обжалва осъдителното първоинстанционно решение или само мотивите към него, каквито указания са дадени с определение № 1107/22.03.2011 г. След като е констатирал в мотивите към това определение, че въззивникът обжалва само мотивите към първоинстанционното решение, въззивният съд е следвало при служебната проверка по чл. 267, ал. 1, изреч. 1, предл. 1, във вр. с чл. 262 от ГПК да остави без разглеждане недопустимата въззивна жалба и да прекрати образуваното по нея въззивно производство, което също се явява процесуално недопустимо. Като постановено по недопустима въззивна жалба и в рамките на недопустимо въззивно производство, въззивното решение е също процесуално недопустимо. Такова е и постановеното от въззивния съд по реда на чл. 248 от ГПК, определение № 2103/26.05.2011 г., с което въззивното решение е допълнено в частта му относно разноските, и което определение се инкорпорира и става неразделна част от решението (така, както ако въпросът относно разноските беше разрешен със самото решение). С оглед на това, на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2, във вр. с чл. 270, ал. 3, изреч. 1 от ГПК, недопустимото въззивно решение, допълнено с това определение относно разноските, следва да бъде обезсилено от касационната съдебна инстанция, като следва да бъде прекратено и недопустимото въззивно производство по делото. Както вече беше посочено, процесуалноправна последица от обезсилването на въззивното решение и прекратяването на въззивното производство е влизането в сила на първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният по делото иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на касаторите-ищци, претендираните и направени от тях разноски за внесени държавни такси и за заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред касационната и пред въззивната съдебни инстанции по делото – в общ размер 1 170 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 383/28.04.2011 г., допълнено с определение № 2103/26.05.2011 г., постановени по въззивно търг. дело № 554/2011 г. на Варненския окръжен съд, като ПРЕКРАТЯВА въззивното производство по същото дело; ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Г. С. В. и Д. Г. В. сумата 1 170 лв. (хиляда сто и седемдесет лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.