4 Р Е Ш Е Н И Е №223 София07.01.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 53/2012 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Л. Ц. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение от 31.01.2011 г. по в.гр.д. № 5877/2010 г. на Софийски градски съд, ІV-в отделение, с което след отмяна на решение от 27.10.2009 г. по гр.д. № 1157/2009 г. на Софийски районен съд, 66 състав, Р. Ц. е осъден да заплати на ЗД [фирма] сумата 14 179.58 лв., ведно със законната лихва от 22.12.2008 г. и разноски по делото. С определение № 462 от 22.06.2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, предвид данните за вероятната му недопустимост. В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Според касатора въззивният съд неправилно не е отчел липсата на предпоставки за упражняване на регресни права от страна на застрахователя. Позовава се на постановеното решение по НАХД № 10984/2007 г. на СРС, с което е отменено съставеното по повод на произшествието наказателно постановление в частта му относно наказанието по чл.179, ал.2 ЗДвП. От друга страна, в жалбата се поддържа, че след като плащането на застрахователното обезщетение на увреденото лице е по имуществена застраховка „Каско”, то не е налице една от предпоставките за предявяване на иска по чл.274 КЗ. По съображения в жалбата и в защита, поддържана в съдебно заседание от процесуалния пълномощник на касатора, се иска отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение за отхвърляне на исковата претенция, или връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Ответникът по касация не е заявил становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното осъдително решение, въззивният съдебен състав е приел за доказана вината на Р. Ц. за настъпване на пътно-транспортното произшествие на 14.06.2007 г., който е управлявал МПС с концентрация на алкохол над допустимата, както и, че в резултат на произшествието са настъпили имуществени вреди за С. Я. – собственик на лек автомобил „Сузуки Г. Витара” с рег. [рег.номер на МПС] , за отстраняването на които застрахователното дружество е заплатило по застраховка „Каско” сумата 14 179.58 лв. В съобразителната част към решението е отразено, че за последната сума е издадена в полза на ЗД [фирма] заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК. Отчитайки безспорния факт, че виновния за ПТП водач е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност” в ЗД [фирма], решаващият състав е приел, че при наличие на предпоставките по чл.274, ал.1, т.1 КЗ, за застрахователното дружество, чиито права и задължения се припокриват, е възникнало право на регрес по отношение на причинителя на вредата до размер на платеното от застрахователя обезщетение. Като неоснователни са счетени доводите на ответника/сега касатор/ във връзка с частичната отмяна на наказателното постановление, с оглед влязлото в сила решение на СРС, с което не е отречена вината на Ц. за настъпване на произшествието. Въззивното решение е процесуално недопустимо. Първостепенният съд е бил сезиран с подадена от ЗД [фирма] искова молба против Р. Л. Ц., с която е предявен осъдителен иск за заплащане на сумата 14 179.58 лв. представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Каско”, за причинени, по вина на Ц., увреждания на лек автомобил на С. Я.. Самата искова молба, с всички приложения към нея, е била депозирана пред СРС, 71 състав, по приложеното заповедно производство - гр.д. № 30474/2008 год., препратена на съответното отделение на СРС за образуване в отделно производство. Макар и в обстоятелствената част на исковата молба да не е изрично е отразено, че искът се предявява след уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, с оглед подадено възражение от ответника, това е изяснено след прилагане на заповедното производство, а петитумът е уточнен в хода на устните състезания пред първата инстанция. Независимо от липса на изрично производство по чл.129 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че е предявен положителен установителен иск, имащ за предмет установяване на вземането, предмет на вече издадена заповед за изпълнение по приложеното гр.д. № 30474/2008 г., който иск е отхвърлен като неоснователен. Въззивната инстанция, макар и да е приела, че предявеният иск от [фирма] е за съществуване на вземането за сумата 14 179.58 лева, съставляваща изплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди от ПТП на 14.06.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, предмет на заявление за издаване на заповед за изпълнение и на самата заповед по приложеното гр. дело/ стр.2 от мотивите/ се е произнесла по осъдителен иск с правно основание чл.213 КЗ, за посочената сума, приемайки го за основателен. При тези данни, следва да се приеме, че е налице нередовност на исковата молба поради несъответствие между обстоятелствена част и петитум /уточнен пред първата инстанция/. Първостепенният съд, макар и да не е провел прецизно производство по проверка редовността на подадената исковата молба, правилно се е произнесъл по специалния устновителен иск по чл.422 ГПК. Несъответствието между обстоятелствена част и петитум не е било отстранено и от въззивния съд, в рамките на неговите правомощия на съд по съществото на спора и е довело до постановяване на недопустим съдебен акт. В посочения смисъл следва да се имат предвид разрешенията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са загубили сила и при действието на новия ГПК. От друга страна, след като към момента на подаване на исковата молба е налице изпълнително основание за вземането на кредитора – ищец, предявяването на осъдителен иск за същото вземане, не би бил допустим, което обаче не е съобразено от въззивния съдебен състав. При издадена заповед за изпълнение и с оглед действието на възражението на длъжника, кредиторът може да предяви само иск за установяване на вземането си, в рамките на преклузивния едномесечен срок/ чл.415, ал.1 ГПК/. Правен интерес от осъдителен иск би бил налице само при пропускане на този срок и/или обезсилване на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, в качеството й на съдебно изпълнително основание. Несъобразявйки горното, въззивният съдебен състав е постановил недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили на основание чл.293, ал.4 ГПК, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който, преди произнасяне по съществото на спора, следва да проведе производство по чл.129, ал.4, вр.с ал.2 ГПК за отстраняване на нередовността на исковата молба. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА изцяло решение от 31.01.2011 г. по в.гр.д. № 5877/2010 г. на Софийски градски съд, ІV-в отделение. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: