Р Е Ш Е Н И Е № 260 гр. София, 31 май 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, II наказателно отделение, в съдебно заседание на 23 май, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Жанина Начева при участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора П. Маринова изслуша докладваното от председателя (съдията) Ю. Кръстев наказателно дело № 793/2012 година. Производството пред Върховния касационен съд е образувано по жалба на подс. Т. Стоев Иванов от гр. Ст.з., чрез неговия защитник - адвокат С. П. и по жалба на подс. Р. П. П. от същия град, чрез защитникът му адвокат С. Ч., против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд, постановено по внохд № 362/2011 г. Като касационни основания в първата жалба е посочено явна несправедливост на наложеното наказание, а във втората - нарушение на закона, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието. Представителят на Върховната касационна прокуратура е изразил становище, че и двете жалби са неоснователни. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С решение № 36/06.03.2012 г., Пловдивският апелативен съд, 2-ри наказателен състав, е изменил присъда № 182/17.05.2011 г., постановена по нохд № 153/2010 г., на Старозагорския окръжен съд, в частта с която на основание чл. 68, ал. 1 НК на подс. Т. С. И. е приведена в изпълнение присъда № 147/23.10.2002 г., по нохд № 5/2002 г., на районен съд гр. Сливен от две години лишаване от свобода, като я е отменил в тази й част, както и в частта с която на основание чл. 25, вр. чл. 23 НК на същия подсъдим е определено общо наказание по присъди №№ 147/23.10.2002 г., постановена по нохд № 5/2002 г. на районен съд гр.Сливен и 70/23.05.2000 г., по нохд № 994/1999 г., на районен съд Стара Загора, от две години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно отделно от наказанието по настоящото дело, като е прекратил производството в тази му част. Присъдата е била изменена и по отношение на необжалвалия подсъдим Л. Н. Л.. Потвърдил е присъдата в останалата й част. По жалбата на подс. Т. С. И.: Неоснователен е единствения релевиран довод за явна несправедливост на наложеното наказание, без да е посочено за кое от престъпните деяния се отнася. Определените по размер наказания поотделно за всяко едно от престъпленията, при приложение разпоредбите на чл. 58а, вр. чл. 55 и чл. 2, ал. 2 НК, са законосъобразни, справедливи, съобразени със степента на обществена опасност на деянията и дееца – обременено съдебно минало и са индивидуализирани точно съобразно правилата по НК. Този им размер съответства с данните по делото за смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства и са напълно справедливи. И на вниманието на въззивният съд е било искането за намаляване на наказанията. Същият в мотивите си – л. 55 – 56, подробно го е обсъдил и е направил законосъобразен извод, че е неоснователно. Изложените съображения са подробни, подкрепени от данните по делото, поради което не се нуждаят от преповтаряне. И според настоящият касационен състав, така определените по вид и размер наказания с приложение на чл. 23 НК, са законосъобразни и справедливи, напълно съответстват на тежестта на конкретните посегателства, на данните за личността на дееца. По – голяма снизходителност би била неоправдана и няма да способства за постигане целите на наказателната репресия посочени в чл. 36 НК. По жалбата на подс. Р. П. П.: Посочени са всички касационни основания в жалбата, като в съдебно заседание се поддържа само явната несправедливост на наложеното наказание. Релевираните касационни основания по обвиненията за които е бил признат за виновен и осъден подс. П., не се подкрепят от данните по делото и са неоснователни. Направените възражения лаконично и по същество се свеждат до твърденията, че подсъдимия Р. П. не е осъществил състава на престъпленията по чл. 321 и 253 НК, за които е бил признат за виновен и осъден от предходните инстанции, като в тази връзка е извършена неправилна преценка на доказателствата, че на досъдебното производство са били допуснати съществени процесуални нарушения и че наложеното наказание е явно несправедливо. При установените по несъмнен начин, включително и самопризнанията на подс. П. и възприети от въззивният съд фактически положения, които не подлежат на касационен контрол, с оглед ограничителните основания по чл. 348 НПК, възраженията на защитата, че посоченият подсъдим не е извършил престъпленията за което е бил обвинен и осъден, не се оправдава от фактическа и правна страна. Това е така защото, както правилно е приел и второинстанционният съд, по делото са събрани категорични доказателства, доказващи това обвинение, съгласно изискванията на чл. 303 НПК. Наказателното производство е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК – съдебен протокол от 03.01.2011 г., като на предварителното изслушване този подсъдим е признал фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил изрично съгласие да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е обявил на основание чл. 372, ал. 4 НПК, че при постановяване на присъдата ще ползва направеното самопризнание, без да се събират доказателства за фактите по обвинителния акт. При това положение цялостното им признаване, обуславят ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Тази инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения несъвместими с признатите факти. Логическа последица от изложеното е недопустимостта изявлението на подсъдимото лице по смисъла на чл. 371, т. 2 НПК да бъде оттеглено след обявяване на съдебния акт по чл. 372, ал. 4 НПК. С определението на първоинстанционния съд, посочено по – горе, депозираното изявление по чл. 371, т. 2 НПК, произвеждат правното действие към което са насочени. Въведени са достатъчно правни гаранции, че това изявление е доброволно и отразява действителното отношение на подсъдимия към обвинението – направено е в открито заседание, в присъствие на защитник при разясняване на последиците от него. Затова, когато самопризнанието е обосновало прилагане правилата на диференцираната процедура, процесуалният закон не предвижда оттеглянето му в хода на наказателния процес Противното би довело до невъзможност да бъдат постигнати целите на особеното производство, създава условия за процесуална злоупотреба и правна несигурност. Направените в касационната жалба възражения, са били предмет на внимание пред въззивния съд по повод на подадена жалба пред него. Изводите за виновността на подсъдимия, са подкрепени от посочените на л. 44 от мотивите доказателства. В тази насока, въззивният съд не може да търпи упрек, защото при условията на чл. 339, ал. 2, НПК и след анализ на събраните доказателства, е мотивирал обосновани и правно издържани изводи, защо е постановил този съдебен акт. Съставът на Върховния касационен съд, изцяло възприема изводите и преценката на доказателствата, на въззивния съд, относно потвърждаването на осъдителната присъда в посочената й части. Счита, че мотивите в нейна подкрепа, представляват подробен и изчерпателен анализ на всички събрани доказателства и същевременно излагащи ясни правни съображения, по всеки от инкриминираните факти. Касационната проверка за точното прилагане на наказателния закон, се осъществява в границите на установените от въззивния съд фактически положения. В тези параметри, правилно е било прието, че е установено по несъмнен начин, така както са изискванията на закона, че посоченият по – горе в мотивите подсъдим, е извършил тези престъпления. Затова, няма никакво основание за уважаване искането по касационната жалба, за отмяна на присъдата в тази част и оправдаването му. При извършената проверка, не бяха констатирани съществени нарушения на процесуалните правила, по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК, които са само основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. За да са налице такива е необходимо, въззивният съд да е нарушил специалните правила за провеждане на второинстанционното производство, отразяващи основните начала на наказателния процес. Такива нарушения не са допуснати. Софийският апелативен съд е проверил изцяло правилността на първоинстанционната присъда, по реда на чл. 313 и 314 НПК, като по никакъв начин не са били ограничени процесуалните права на страните. Изводите и заключенията относно правно-релевантните факти, са основани на цялостен анализ, на събрания доказателствен материал. Следователно, не е налице нито една от хипотезите по чл. 348, ал. 3, т. 1 - 4 НПК, за да възникне задължение на касационната инстанция, за отмяна на съдебния акт. Съдът, е изпълнил в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към главния факт от предмета на доказване в процеса. При това тази инстанция не е възприела превратно доказателствата, в разрез с правилата на формалната логика. При установяване на решаващите факти свързани с въпроса, извършено ли са или не престъпления от подсъдимия, е анализирана доказателствената съвкупност и направени верни правни изводи. След като е било установено по несъмнен начин, че са осъществени съставите на посочените престъпления, правилно е бил осъден по тези обвинения. Възприемайки констатациите и правните изводи на решаващия съд в тази им част, въззивната инстанция, не е допуснала нарушение на процесуалния закон. Без подкрепа от данните по делото е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Конкретно възражение във връзка с този довод е искането за приложение на чл. 55 НК, поради наличие на многобройни смекчаващи вината обстоятелства. В случая съдилищата са отчели всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, включително твърдяните чисто съдебно минало и влошено здравословно състояние на подсъдимия, и са стигнали до законосъобразния извод относно вида и размерите на наказанията при строго спазване на принципите на индивидуализацията по чл. 54 НК. Не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи вината му обстоятелства, за да може да се направи извод, че и най – лекото предвидено в закона наказание ще се окаже несъразмерно тежко с извършеното и приложат разпоредбите на чл. 55 НК. Налице е упорит престъпен умисъл, реализиран чрез множество престъпления – документни, против финансовата и данъчна система, участие в престъпна група и ролята му в нея, въвличане на възрастния и болен баща в тях. Поради това с оглед осъществяване целите на наказанието, задачите на индивидуалната и генерална превенции по чл. 36 НК, намаляването на санкциите би било неоправдано. Ето защо, с оглед на всичко изложено по – горе в мотивите, настоящата инстанция счита касационната жалба за неоснователна изцяло. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, състав на 2 наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 36/06.03.2012 г., постановено по внохд № 362/2011 г., на Пловдивския апелативен съд, 2-ри наказателен състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: