Р Е Ш Е Н И Е № 45 София 22.02.2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в открито заседание на втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Ванюша Стоилова и в присъствието на прокурора....................като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 4195 по описа за 2015 год.за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Постъпила е касационна жалба от А. Т. Л. чрез адв.А. Р. срещу решение № 2702 от 23.04.15г.по в.гр.дело № 3093/15г.на Софийски градски съд в отхвърлителната му част. С определение № 1190 от 27.10.15г.настоящият състав на ІV г.о.на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК,по въпроса: Право на какъв по размер допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден по чл.83 ал.1 т.3 ЗДАНС има държавния служител в агенцията,и съответно – какъв размер на парично обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение при липсата на издадена заповед на председателя на Д. по чл.3 ал.3 ППЗДАНС. В отговор на поставения въпрос настоящият съдебен състав намира следното: В разпоредбата на чл.82 ал.5 ЗДАНС за държавните служители в агенцията,извън тези работещи на смени и при намалено работно време,се установява ненормиран работен ден.На служителите с установен ненормиран работен ден е вменено задължението при необходимост да изпълняват служебните си задължения и след изтичане на редовното работно време.С разпоредбата на чл.82 ал.6 ЗДАНС е предвидена компенсация за служителите за работа извън редовното работно време с допълнителен платен годишен отпуск за полаган труд в работни дни по ал.5 и с възнаграждение за полагания извънреден труд в почивни и празнични дни.Чл.83 ал.1 т.3 ЗДАНС регламентира правото на служителите в агенцията на допълнителен платен годишен отпуск в хипотезата на чл.82 ал.6 ЗДАНС за работа извън редовното работно време,като размерът на последния е определен до 12 работни дни.С разпоредбата на чл.3 ал.3 ППЗДАНС е уредено правомощието на председателя на Д. със своя заповед да определи за съответните длъжности в Д. размера на полагаемия им се допълнителен платен годишен отпуск по чл.83 ал.1 т.3 ЗДАНС. В случай,че Председателят на Д. не е упражнил вмененото му от нормата на чл.3 ал.3 ППЗДАНС правомощие да издаде заповед ,с която да определи конкретния размер на полагаемия се допълнителен платен годишен отпуск на служителите,заемащи различни длъжности, настоящият съдебен състав приема,че с оглед бездействието на последния, на служителя следва да бъде признато правото на допълнителен отпуск в установения от закона максимален размер от 12 дни.Основен принцип в правото е,че никой не може да черпи права от недобросъвестното си поведение.Обстоятелството,че председателят на Д. не е изпълнил заложеното в чл.3 ППЗДАНС правомощие да определи допълнителен платен годишен отпуск за съответната длъжност в Д. в размер до 12 дни, не може да има за последица лишаване на държавния служител от права,установени в закона. С обжалваното решение въззивният съд е приел,че със заповед № ЧР-З-59 от 17.02.14г.на председателя на Д. е прекратено служебното правоотношение на държавен агент ІІ степен А. Л.,директор на ТД”Н. с.”С. на Д., поради придобиване право на пенсия на основание чл.69 ал.3 СКО.Прието е,че по време на протичане на служебното му правоотношение от 1.01.08г.до 17.02.14г.в Д. по силата на чл.82 ал.5 ЗДАНС е работил при условия на ненормирано работно време,за което му се полага по право допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни – ал.6 т.1.Изложени са съображения,че при ненормираното работно време не е необходимо по закон установяване и изчисляване на действително положените часове извън нормалното работно време.Прието е още,че в отклонение от задълженията си по чл.3 ал.3 ППЗДАНС и чл.9 ал.3 от Инструкция № РД-595 от 27.04.09г.председателят на Д. не е издал изрична заповед за определяне на конкретния размер на допълнителния отпуск за длъжностите в Агенцията,поради което не може да се ползва от собственото си недобросъвестно поведение и да не компенсира служителите си с допълнителен платен годишен отпуск или съответно парично при прекратяване на служебните или трудови правоотношения.Ето защо въззивният съд е счел,че след като в чл.83 ал.6 ЗДАНС допълнителният платен годишен отпуск е регламентиран до 12 работни дни и при липса на конкретно определен за длъжността размер съобразно чл.3 ал.3 ППЗДАНС, на ищеца трябва да се присъди минималния размер на допълнителния платен годишен отпуск или 1 ден годишно,общо 6,129 дни,за които е присъдил обезщетение в размер на 1072.51 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон,и поради необоснованост.Касаторът поддържа,че при неизпълнение на правната норма на чл.3 ал.3 ППЗДАНС от председателя на Д. да издаде заповед ,с която да определи за съответните длъжности размера на допълнителния платен годишен отпуск в законовия размер до 12 работни дни,има право да получи обезщетение за дължими по 12 работни дни платен годишен отпуск за извършвана работа при условията на ненормирано работно време съгласно чл.83 ал.1 т.3 ЗДАНС за процесния период. Ответникът по касационната жалба Д. счита,че жалбата е неоснователна.Поддържа,че СГС правилно е определил размера на отпуската,като е преценил липсата на издадена заповед,с която да се конкретизира размерът на допълнителния отпуск за работа при ненормиран работен ден. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290 ал.2 ГПК,намира следното: Жалбата е основателна. Правилно въззивният съд е приел,че за процесния период от 1.01.2008г.до 17.02.2014г.ищецът А. Л. е заемал длъжност за държавен служител в Д. – началник на сектор,началник отдел,а по –късно – директор на ТД”НС”С.,от която длъжност е прекратено служебното му правоотношение,считано от 18.02.14г.,както и че в това му качество е включен по силата на закона в нормата на чл.82 ал.5 ЗДАНС за работа в условия на ненормиран работен ден и има право да ползва допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни.С оглед отговора на въпроса,по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав споделя и съображенията на съда,че неиздаването на заповед по чл.3 ал.3 ППЗДАНС и чл.9 ал.3 от Инструкция № РД-595 от 27.04.09г.от Председателя на Д. за определяне на конкретния размер на допълнителния отпуск за длъжностите в Агенцията,не лишава ищеца от правото на такъв отпуск,съответно да бъде компенсиран парично при прекратяване на служебното правоотношение.Незаконосъобразен е обаче изводът,че на ищеца следва да се присъди минималния размер на допълнителния платен годишен отпуск,или 1 ден годишно и на тази база въззивният съд е определил обезщетението за неползван допълнителен платен годишен за работа при ненормирано работно време в размер на 1072.51 лв.Както бе посочено по-горе,настоящият съдебен състав на ВКС счита,че полагаемия се на ищеца допълнителен платен годишен отпуск е 12 дни годишно.Видно от назначената и приета от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза за процесния период неизползваният допълнителен платен годишен отпуск възлиза на 73 дни,а размерът на дължимото обезщетение е 12 774.27 лв.Тъй като претендираната с исковата молба сума е 12 319.48 лв и ищецът не е направил увеличение на иска по реда на чл.214 ал.1 ГПК искът следва да бъде уважен в поискания размер. Правилно е въззивното решение в частта,с която е отхвърлен искът по чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 322.31 лв мораторна лихва,като е прието,че моментът на забавата за заплащане на дължимото обезщетение следва да се определи съобразно чл.84 ал.2 ЗЗД и тъй като няма доказателства по делото,ангажирани от ищеца, да е отправил покана до ответника за процесното обезщетение,преди завеждане на исковата молба не се дължи обезщетение за забава. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта,с която е отхвърлен искът по чл.83 ал.4 вр.с ал.1 т.3 ЗДАНС за разликата над присъдения размер от 1072.51 лв до претендирания от 12319.48 лв и да бъде постановено друго,с което да се присъди още сумата 11 246.97 лв,ведно със законната лихва,считано от 27.06.14г.до окончателното изплащане. В останалата обжалвана част решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора ответникът по жалбата следва да бъде осъден да заплати на касатора направените по делото съдебни разноски в размер на 4103.30 лв съгласно приложения списък по чл.80 ГПК. Воден от горното,Върховен касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 23.04.15г.на Софийски градски съд, постановено по гр.дело № 3093/15г.в частта,с която е отхвърлен искът по чл.83 ал.4 вр.с ал.1 т.3 ЗДАНС за разликата над присъдения размер от 1072.51 лв до претендирания от 12319.48 лв и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Д. а.”Н. с.” [населено място], [улица] да заплати на А. Т. Л.,ЕГН [ЕГН] ,с адрес: [населено място],ЖК”Д.”бл.32 вх.В ап.7 още сумата 11 246.97 лв/единадесет хиляди двеста четиридесет и шест лв и деветдесет и седем ст/- представляваща разлика над 1072.51 лв до 12319.48 лв,ведно със законната лихва,считано от 27.06.14г.до окончателното изплащане, както и сумата 4103.30 лв /четири хиляди сто и три лв и тридесет ст/ съдебни разноски. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.