Р Е Ш Е Н И Е
№ 215
Гр. София, 09 май 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП АТ. ГЕБРЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1010/18 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Н. Н. Н. срещу въззивна присъда № 9/06.07.2018 г., на Варненски апелативен съд, Наказателно отделение, постановена по в.н.о.х.д. № 199/2017 г., в която са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК.
С жалбата на подсъдимия е направено искане за преюдициално запитване по реда на чл.267 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/,съответно по чл.486, ал.3, вр. чл.485 от НПК, формулирано както следва: „ относно тълкуването на Дял V от Хартата за основните свободи на ЕС и останалото законодателство на ЕС, регламентиращо правото на справедлив процес, както и чл.6 от ЕКПЧ, към които препраща общностното право, с цел преценка, проведеното производство отговаря ли изобщо на критериите за справедливост на наказателния процес в контекста на европейските стандарти“.
В писмено допълнение към касационната жалба на подсъдимия, депозирано в срока по чл.351, ал.4 от НПК, от упълномощен защитник на подсъдимия Н., адв. Г. се излагат подробни съображения в подкрепа на наведените касационни основания.
Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се обосновава с неточно формулирано обвинение и форма на изпълнителното деяние, като се сочи, че в обвинителния акт подсъдимият е определен като „орган на власт“, какъвто той не е, както и несъбраната лихва е определена като вреда, което според защитата противоречи на гражданско правното разбиране за правната същност на вредата.
Навеждат се доводи за неяснота при фактическата формулировка на деянието, тъй като посоченото в обвинителния акт „зануляване“ на задълженията за лихви е неясно и създава затруднения за подсъдимия да разбере в какво се обвинява. Аналогични доводи се излагат и спрямо посочените две програми - Система за управление на приходите и Специализирана деловодна система на публичните изпълнители, които създават неяснота относно правилата за работа на публичния съдебен изпълнител.
В насока субективната страна на деянието се твърди, че в обвинителния акт е допуснато смесване на различни форми на вина, както и не са посочени данни за наличието на причинна връзка между поведението на подсъдимия и настъпилата вреда.
Защитата се позовава на отменителното решение на ВКС и дадените със същото задължителни указания, като изразява несъгласие с мотивите и отмяната на първото въззивно решение.
Атакуваната въззивна присъда се твърди, че е постановена в нарушение на правилата за събиране и оценка на доказателствата – съдът е отказал да допусне нова съдебно-счетоводна експертиза, както и повторна компютърна експертиза и не е провел следствен експеримент, поискан от защитата. Основната счетоводна експертиза се определя като противоречива откъм съдържание, както и с правилата за работа на компютърната система. Отказът за разпит на свидетел относно функционалностите на системата и липсата на изготвена справка, събрани ли са дължимите суми, предмет на обвинението се сочи, че е довело до неяснота в процеса на доказване на обвинението.
В жалбата се навежда довод за непълни и неясни мотиви към новата присъда на апелативния съд, като се оспорва приетата от съда фактическа обстановка, поради нарушения в доказателствената дейност на контролирания въззивен съд и порочна оценка на събраните доказателства. Във връзка с горното се прави обстоен анализ на фактическите изводи на съда за действията на подсъдимия по манипулиране на компютърната система, за начина на действие на същата система и за инкриминираните действия по корекция на дължимите лихви, като в техен противовес се излагат детайлни съображения, определени от защитата като „логически“ и „математически“ по своя характер.
В допълнението към жалбата се оспорва и извода на въззивния съд за доказаността на авторството на деянието, като се сочи, че същият е основан на предположения, което е недопустимо.
Нарушението на материалния закон се извежда от обективната и субективна несъставомерност на деянието. Оспорва се възможността съдът да прави изменение на обвинението с присъдата, като се излагат доводи, че не се касае за същото или еднакво по вид престъпление, както и се навежда довод за липса на доказателства относно наличието на специална цел в действията на подсъдимия като съставомерен елемент. Наведен е и довод за липса на причинна връзка между вредоносния резултат и действията на подсъдимия по причиняване на вреда, като защитата се позовава на обжалваемостта на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело и счита, че по този начин не се погасява възможността за събиране на дължимото вземане.
В тази връзка се сочи, че възраженията на защитата по този въпрос не са получили отговор в мотивите към атакуваната присъда, като не са изложени убедителни съображения за наличието на причинна връзка между действията на подсъдимия и причинената вреда. Навежда се и довод за нарушаване на правото на подсъдимия на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧ и Хартата за основните права на ЕС.
Доводите на защитата в подкрепа на направеното от тях искане за преюдициално запитване се излагат в самостоятелно допълнение към жалбата на подсъдимия.
Въззивната присъда е обжалвана с отделна жалба и от упълномощения защитник на подсъдимия Н., адв. Ю.Г., с искане за оправдаване или алтернативно за намаляване на размера на наложеното наказание и прилагане на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК.
В писмено допълнение към жалбата, постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК, в подкрепа на искането за оправдаване се излагат съображения за несъставомерност на деянието, поради липса на умисъл и специална цел от страна на дееца при извършването му. Нарушението на материалния закон се обосновава и с липсата на данни по делото за контакти между подсъдимия и представители на облагодетелстваното дружество, както и поради прекратяването на заведеното изпълнително дело за събиране на процесното вземане.
Оплакването за съществени процесуални нарушения се извежда от осъждането на подсъдимия по непредявено обвинение, което е довело до ограничаване на правото му на защита. Навеждат се и доводи за неправилност на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, на която е базирано обвинението.
Прави се искане за отмяна на новата присъда на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, алтернативно за намаляване на наложеното наказание с прилагане на чл.55 от НК.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Н. се представлява от упълномощения защитник, адв. Г., който поддържа искането за преюдициално запитване по съображенията, изложени в касационната жалба и допълнението към нея.
По съществото на обвинението поддържа оплакванията от жалбата и писменото допълнение, както и доводите от касационната жалба на адв. Г.. Акцентира върху неяснотата на обвинението и противоречието между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт, като счита, че осъждането на подсъдимия от въззивния съд не е по съответно предявеното му обвинение и постановяването на нова присъда е било недопустимо.
Подсъдимият Н., в последната си дума пред касационната инстанция, заявява, че е изпълнявал служебните си задължения като публичен изпълнител съгласно закона и счита, че е невиновен по предявеното му обвинение, като моли да бъде оправдан.
Прокурорът от ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна, а въззивната присъда за правилна и законосъобразна и счита, че следва да се остави в сила. Застъпва становището, че въззивният съд е осъществил доказателствената си дейност в рамките на процесуалния закон, като е назначил необходимите експертизи и е осъществил дължимия анализ на събраните доказателства от значение за обвинението.
Намира приетата от въззивния съд алтернатива в изпълнителното деяние, по която подсъдимият е признат за виновен за допустима, както и направеното с присъдата изменение на обвинението за законосъобразно и в правомощията на въззивния съд.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия и неговата защита основания и доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 109/25.11.2015 г. , постановена по н.о.х.д. № 948/2015 г., по описа на Варненски окръжен съд, Наказателно отделение, подсъдимият Н. Н. Н. е признат за невиновен в това, на 01.08.2008 г., в [населено място], в качеството си на длъжностно лице – публичен изпълнител при Регионална дирекция – Варна на Агенцията за държавни вземания, с цел да набави облага за дружеството „фирма“, ЕИК[ЕИК] да е превишил правата си, като издал разпореждане /№/ , с което на осн. чл.255, ал.1, т.1 от ДОПК / ред. ДВ, бр.105, декември 2005 г. / прекратил производството по принудително събиране на публични вземания по изпълнително дело № 21374/2002 г., по описа на РД на АДВ – Варна, като задължението не било погасено изцяло, от което са настъпили значителни вредни последици, изразяващи се в несъбирането на публичното вземане в размер на 498 728,68 лв., поради което на осн. чл.304 от НПК е оправдан по обвинението по чл.282, ал.2, вр. ал.1 от НК.
С въззивно решение № 258/02.12.2016 г., по в.н.о.х.д. № 89/2016 г., по описа на Апелативен съд – Варна, присъда № 109/25.11.2015 г., по н.о.х.д. № 948/2015 г., на Варненски окръжен съд, е била потвърдена изцяло.
С решение на ВКС, II НО, №99/18.05.2017 г. , постановено по н.д. № 117/2017 г., образувано по протест на прокурора, въззивното решение № 258/02.12.2016 г., по в.н.о.х.д. № 89/2016 г., на Апелативен съд – Варна е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание.
След връщането на делото за ново разглеждане от Апелативен съд – Варна е била постановена нова въззивна присъда № 9/06.07.2018 г., на Варненски апелативен съд, Наказателно отделение, по в.н.о.х.д. № 199/2017 г., с която е била отменена оправдателната присъда на Окръжен съд – Варна, № 109/25.11.2015 г., по н.о.х.д. № 948/2015 г. и подсъдимият Н. е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл.282, ал.2, вр. ал.1 от НК и му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
Със същата присъда, на осн. чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият Н. е осъден да заплати направените по делото разноски и съответни държавни такси.
Касационната жалба на подсъдимия Н. и неговата защита е подадена в законовия срок по чл.350, ал.1 от НПК от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна.
Приоритетно, преди разглеждането на основателността на наведените касационни основания е необходимо да се даде отговор на въпроса по направеното от защитата искане за преюдициално запитване. Независимо, че същото е предмет на произнасяне от ВКС с определение от съдебно заседание, постановено преди даване ход на делото по същество, изложените аргументи в насока оставянето му без уважение следва да се посочат в синтезиран вид и в настоящото решение, с оглед законовото задължение на ВКС по чл.486, ал.3 от НПК, при наличието на съответните предпоставки за това.
ВКС намери посоченото искане на защитата за неоснователно, поради липса на основания за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по съображения, че поставените с жалбата въпроси не попадат в обхвата на приложното поле на разпоредбата на чл.267 от Договора за функциониране на Европейския съюз/ДФЕС/.Съгласно цитираната разпоредба от Договора, преюдициално запитване може да бъде направено по въпроси относно тълкуването на ДФЕС или относно валидността на тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. По въпроси относно тълкуване на вътрешното право на държавите-членки, отправяне на преюдициално запитване не се допуска и не е нормативно уредено. В същия смисъл е разпоредбата на чл.485 от НПК, която възпроизвежда смислово текста на чл.267 от ДФЕС, тъй като урежда компетентността на националния съд да отправи преюдициално запитване по въпроси от наказателно правен характер. Искането на защитата на подсъдимия е отнесено до тълкуване на разпоредби от вътрешното право и оценка на актовете на българските съдилища по делото, т.е. касае тълкуване на национално право и съдебна практика, поради което не попада в обхвата на допустимите предели за отправяне на преюдициално запитване до съда на ЕС. В заключение, доколкото се касае до искане за тълкуване на норми, които не са част от общностното право, за ВКС не съществува основание и задължение да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС, с посочения в жалбата предмет, поради липса на законови предпоставки за това и по тези съображения същото се остави без уважение.
По наведените в жалбата касационни основания:
Оплакванията на защитата на подсъдимия са мотивирани общо, без да са конкретизирани спрямо отделните касационни основания, поради което следва да бъдат разгледани в зависимост от техния вид по смисъла на чл.348, ал.1 от НПК.
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
Доводите в подкрепа на същото могат да бъдат разделени на фактически и правни.
Оспорва се формулировката на обвинението като фактически и юридически непрецизна, с което се счита, че е нарушено правото на защитата на подсъдимия, който не може да разбере в какво се обвинява. В подкрепа на това оплакване се сочат несъответствия във фактическото обвинение от гледна точка на качеството на подсъдимия, който е определен като орган на власт, в стойността на причинената вреда, за която по делото са установени различни параметри, за фактическите обстоятелства, посочени в подкрепа наличието на причинна връзка между действията на подсъдимия и вредата от тях.
Отделно се навежда довод за непрецизност при формулирането на субективната страна на деянието, като се твърди, че се смесват умишлена и непредпазлива форма на вина, които едновременно са включени в обвинението.
По отношение на изпълнителното деяние се твърди, че не е изяснено дали се касае до превишаване на власт или права, или за неизпълнение на служебни задължения, като се сочи несъответствие между обстоятелствената част на обвинителния акт и диспозитива на същия.
Като неяснота в обвинителния акт се посочва и включването на две програми за работа на публичните изпълнители в отделните времеви периоди, / преди и след сливането с НАП /. В тази връзка се твърди, че описаното „зануляване“, което е инкриминирано като фактическо действие за промяна на дължимата лихва, не е изяснено дали представлява част от изпълнителното деяние и дали е резултат от лично извършени от подсъдимия действия, или на такива от друго лице.
Касационната проверка намери оплакванията на жалбоподателите, свързани с пороци при формулировката на обвинителния акт за неоснователни.
На първо място относно длъжностното качество, в което подсъдимият е действал при извършване на деянието, в обвинителния акт се съдържат ясни факти, които са еднозначно описани както в обстоятелствената му част, така и в диспозитива на същия. Подсъдимият Н. е предаден на съд за извършени от него действия в качеството на публичен изпълнител, назначен на тази длъжност в Регионална дирекция – Варна на Агенцията за държавни вземания /АДВ/, в сектор „Събиране на публични вземания“, отдел „Публични изпълнители“. В обстоятелствената част на обвинителния акт е посочена длъжностната характеристика на подсъдимия за заеманата от него длъжност и са описани преките му задължения, в които се включват и инкриминираните такива - организиране и осъществяване на производства по принудително събиране на публичните вземания в съответствие с разпоредбите на Данъчно- осигурителен процесуален кодекс /ДОПК / . В диспозитива на обвинителния акт формулировката на обвинението е за действия, извършени в производство по принудително изпълнение, в частност за това, че е прекратил производството по принудително събиране на публични вземания по конкретно изпълнително дело, без задължението да е било погасено изцяло, от които негови действия са настъпили и значителни вредни последици, състоящи се в несъбиране на дължимото публично вземане. Описаната формулировка на обвинението не съдържа противоречия или неясноти относно качеството, в което подсъдимият е действал при извършване на деянието и задълженията, които произтичат от това негово качество, предмет на обвинението.
Обстоятелството, че извършените от подсъдимия нарушения са квалифицирани от правна страна като превишаване на права не засяга пряко фактическите параметри на обвинението. Във фактическата формулировката на същото коректно са описани законовите действия, част от длъжностната компетентност на подсъдимия, в производство по принудително изпълнение, които са включени в предмета на престъплението и запълват фактическия състав на бланкетната правна норма, а именно чл.225, ал.1, т.1 от ДОПК / ред.ДВ, бр.105, декември 2005 г. /. При тези данни за подсъдимия Н. не съществува неяснота относно предявеното му обвинение, в рамките на което да организира своята защита. Обвинението спрямо него е отнесено до конкретни задължения по ДОПК, които същият има по силата на длъжностното си качество - публичен изпълнител към АДВ и които се съдържат цифрово и текстово в обвинителния акт по делото.
Наведеният довод за несъответствие в стойността на причинената вреда също се намери за неоснователен. Първоначално, в обвинителния акт по делото стойността на настъпилите вредни последици от действията на Н. е в размер на 493 024.24 лв. В хода на съдебното производство пред окръжния съд е допуснато изменение на обвинението, в следствие от изслушване на заключението на съдебно-счетоводна експертиза, назначена в хода на същото съдебно производство, съгласно която стойността на вредните последици възлиза на 498 728,68 лв. С направеното изменение на обвинението, първоначалното обвинение престава да съществува и производството по делото се движи по новото обвинение, изменено по реда на чл.287 от НПК, поради съществено изменение на обстоятелствената му част. Новото обвинение е било предявено в съдебно заседание от 25.11.2015 г., в присъствието на подсъдимия и упълномощения защитник, като на подсъдимия е била дадена възможност да заяви дали ще се ползва от правата си за отлагане на делото.
В същото съдебно заседание защитникът на подсъдимия е изразил становище, че с подзащитния му не желаят отлагане на делото и не се нуждаят от нов срок за подготовка по новото обвинение. От тяхна страна не е направено възражение, че обвинението е неясно или имат затруднения при осъществяване на защитата на подсъдимия, поради което и доводът за нарушено право на защита на подсъдимия е лишен от основание.
Възражението за фактическа неяснота относно наличието на причинна връзка между действията на подсъдимия и настъпилите от тях вредни последици също е несъстоятелно. В обвинителния акт същата е обоснована с несъбирането на дължимото вземане, тъй като с прекратяването на изпълнителното производство отпада и основанието да се търси изпълнение по принудителен ред. Посочените факти са достатъчни от гледна точка на обвинението по чл.282, ал.2 от НК и възможността на подсъдимия да разбере в какво се обвинява, като становището на съдилищата по фактите за това налице ли е такава причинна връзка е част от приложението на материалния закон и следва да се обсъди при отговора по оплакването, свързано с това касационно основание.
В контекста на оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК са и доводите за отказ на съдилищата по фактите за събиране на доказателства по искане на защитата на подсъдимия, в частност назначаване на повторни съдебно-счетоводна и компютърна експертизи и извършване на следствен експеримент.
Възражението е неоснователно. Трайната съдебна практика е последователна в разбирането, че не всеки отказ на съдилищата за събиране на доказателства може да бъде оценен като съществен процесуален пропуск, а само тези, които са от значение за изясняване на главния факт на доказване и несъбирането им препятства възможността на подсъдимия да докаже защитната си теза. По делото са били назначени три съдебно счетоводни експертизи – една основна и две допълнителни, втората, от които е била допусната от окръжният съд и е довела до описаното по-горе изменение на обвинението. Въззивният съд е провел повторен разпит на вещото лице, изготвило втората допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, чрез който подробно е изяснена промяната в стойността на инкриминираното несъбрано вземане и причината за това – представена допълнителна справка за извършено плащане и съобразяване с действащата нормативна уредба относно последователността на събиране на главници и лихви. Пред тази инстанция е допусната трета допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която е съобразена с поставените от защитата задачи. След изслушването на допълнителната експертиза не са били направени нови искания от подсъдимия и неговата защита, поради което и твърденията за неоснователен отказ в тази насока не почиват на обективна основа.
Защитата е депозирала пред въззивния съд писмена молба с искане за назначаване на допълнителна съдебно-компютърна експертиза. В хода на проведеното въззивно съдебно следствие е изслушана съдебно-компютърната експертиза, в заключението на която се съдържат отговори на всички относими към обвинението въпроси, необходими за изясняване на релевантните факти. Въпросите, предмет на писмената молба на адв. Г. са били поставени на експерта при изслушването му от апелативния съд и са получили аргументирани отговори. При устните разяснения вещото лице е пояснило, че информацията от машините, които са били използвани през процесния период е прехвърлена в централен сървър на НАП, където се съхранява и до момента, тъй като машините са били унищожени и е била използвана в съхранения й вид при изготвянето на заключението.
В писменото заключение са посочени източниците на информация и начинът на достъп, по който същите са били предоставени на изготвилото я вещо лице. В експертното заключение не се съдържат описаните в молбата / л.92 от в.н.о.х.д. № 199/2017, ВАС/ противоречия, с които е аргументирано искането за допълнителна експертиза. На л.13 от писменото заключение е посочено, че „ въвеждането на документи по дело и преписка в „ ДОК-АДВ“ не създава записи в лог-файла, с който да се идентифицират потребител, дата и час на въвеждане, тъй като самите документи носят съответните атрибути“, т.е. при всички случаи на достъп до системата се осъществява идентификация на потребителя и периода на достъп, но по различен начин, в зависимост от извършените от потребителя действия – въвеждане на данни от документи или въвеждане на самите документи, в които се съдържат тези данни. В същата експертиза се съдържа подробно описание на наименованието и функционалностите на действащата към процесния период специализирана деловодна система, която е обслужвала Агенцията за държавни вземания - Специализирана деловодна система на Публичните изпълнители към Агенцията за държавни вземания, с абревиатура “ ДОК – АДВ “, която е била спряна от експлоатация през 2010 г. Изяснено е, че системата е била затворена и без достъп до интернет, което препятства промяна на данните чрез външен достъп до нея.
Съдържанието на писменото заключение и устните разяснения на вещото лице при изслушване на експертизата правилно са дали основание на въззивния съд да оцени заключението като пълно и ясно и да откаже назначаване на допълнителна експертиза, поради липса на предпоставките на чл.153 от НПК.
С оглед изложеното, отказът за допускане на допълнителна компютърна експертиза не е довел до доказателствен дефицит, от значение за фактическите параметри на обвинението, което определя и неоснователността на оплакването на защитата.
В същата насока се преценява и отказът за провеждане на следствен експеримент – касае се до процесуална възможност, а не за задължение на съда, съгласно разпоредбата на чл.166 от НПК. От друга страна, пред въззивния съд защитата на подсъдимия не е правила искане за провеждане на следствен експеримент, поради което неоснователно навежда довод за допуснато съществено процесуално нарушение в този смисъл.
Доводите на защитата, свързани с първото отменително решение на ВКС, в насока неговата неправилност са изцяло неоснователни, като е недопустимо да бъдат разглеждани като съществено процесуално нарушение. В настоящото касационно производство предходното решение на ВКС може да бъде съобразявано само от гледна точка на дадените със същото задължителни указания към въззивния съд и тяхното изпълнение при новото разглеждане на делото. В този смисъл настоящият състав на ВКС не дължи отговор на направените с жалбата възражения, свързани с предходната касационна проверка на отмененото въззивно решение.
Като друг довод за допуснато съществено процесуално нарушение при постановяването на въззивната присъда защитата изтъква посоченото от въззивния съд правно основание за постановяването й, което оценява като неправилно. Присъдата на апелативния съд е постановена при условията на чл.336, ал.1, т.2 от НПК, като защитата счита, че в случая е била налице хипотезата на чл.337, ал.1, т.2 от НПК, която изисква наличие на осъдителна присъда, която да се измени чрез прилагане на закон за същото еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Възражението е неоснователно. Атакуваната въззивна присъда е постановена при условията на чл.336, ал.1 от НПК, тъй като се отменя оправдателната присъда на първия съд и се постановява нова осъдителна присъда. По отношение на извършеното с присъдата изменение на обвинението, състоящо се в признаване на подсъдимия за виновен относно нарушение на служебните му задължения, а не по предявеното му обвинение за превишаване на власт, в рамките на същите задължения, правомощията на въззивния съд са по аргумент от нормата на чл.287 от НПК, която дава възможност на съда да постанови присъда в рамките на предявеното обвинение, когато се касае за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление. В конкретния случай изменението на обвинението, осъществено с въззивната присъда се състои в прилагане на закон за същото наказуемо престъпление, което не изисква приложението на чл.287 от НПК , както и наличие на осъдителна присъда от първия съд, тъй като новата въззивна присъда е при условията на чл.317, вр. чл.301 от НПК.
Изложените доводи от касационната жалба, свързани с фактическата необоснованост на въззивната присъда не се включват в обхвата на касационната проверка, тъй като необосноваността не представлява касационно основание. ВКС не проверява правилността на установените от контролираните инстанции фактически положения, което би било недопустима намеса във вътрешното им убеждение, а само юридическата правилност на формиране на това убеждение чрез спазването на процесуалния закон. В този смисъл съображенията за неправилност на установените с присъдата фактически положения за извършени от подсъдимия ръчни корекции в деловодната система, остават извън пределите на касационната проверка, тъй като по естеството си представляват довод за фактическа необоснованост на присъдата.
В тази връзка следва само да се посочи, че фактическите изводи на въззивния съд са изградени при вярна интерпретация на доказателствата по делото относно наличните данни по конкретното изпълнително дело от Дневника на събитията, съхраняван в централизираната база данни в Централното управление на НАП, от тези за начина на идентифициране на потребителския профил на подсъдимия в същата система и осъществяването на записите от идентифицирания потребител, от експертното заключение за отнасяне на задълженията на дружеството и направените корекции по преписки и по титули, както и от липсата на представени счетоводни документи в АДВ за ръчно отразените суми под формата на парични постъпления.
Отразяването на извършените от длъжника плащания на лихви и главници е осъществено чрез ръчни записи от идентифициран потребител с потребителското име на подсъдимия Н., а не чрез въвеждане на данни от документи или на самите конкретни документи, които да бъдат разпределени автоматично посредством въведения в системата алгоритъм, което съответства на записа в Дневника на събитията по изпълнителното дело на „фирма“.
При тези данни, фактическите изводи на въззивния съд, че в деловодната система на АДВ за процесния период по изпълнителното дело на дружеството длъжник ръчно е била вписана промяна в размера на дължимите лихви и на част от главниците по несъбраните вземания, /за които е било образувано изпълнителното дело/ са изградени на базата на обективно всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и вярната им оценка.
С оглед изложеното, не се установи въззивният съд да е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила при постановяването на новата присъда, което да налага нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав.
Оплакването за допуснато нарушение по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, изразяващо се в нарушение на материалния закон, също е неоснователно.
При установените факти, материалният закон е приложен правилно.
Изложените в подкрепа на същото доводи и съображения за несъставомерност на деянието не почиват на обективна доказателствена основа и не се споделят от касационната инстанция.
На първо място следва да се разгледа възражението за допустимостта на извършеното с присъдата изменение на обвинението – въззивният съд е признал подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл.282, ал.2 от НПК, относно това, че е нарушил служебните си задължения по чл. 225, ал.1 т.1 от ДОПК, при предявено обвинение, че е превишил правата си в рамките на същото задължение по чл.225, ал.1, т.1 от НПК, с цел да набави облага за дружеството „фирма“ и от това са настъпили значителни вредни последици в инкриминирания размер/ съгласно измененото обвинение по чл.287 от НПК/.
Възражението е било предмет на разглеждане при първата касационна проверка и с решението на ВКС е взето становище по приложението на материалния закон в тази връзка, като е посочено, че се касае за същото наказуемо престъпление, което не изисква изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, а е в правомощията на решаващия съд.
Защитата възразява срещу обективната и субективна съставомерност на деянието, като счита, че присъдата е постановена при недоказано авторство и липса на установена специална цел за причиняване на облагата, както и на причинна връзка между действията на подсъдимия и настъпилите вредни последици.
Както се посочи по-горе, доводите, с които се оспорва авторството на деянието се отнасят към фактическата необоснованост на присъдата, което не е касационно основание и не подлежи на обсъждане и проверка от ВКС. При липсата на допуснати от въззивния съд процесуални пороци при формиране на вътрешното му убеждение по фактите, същите не могат да бъдат проверявани за тяхната правилност.
От обективна страна подсъдимият е осъществил фактическия състав на престъплението по чл.282, ал.2 от НК като е нарушил служебните си задължения по чл.225, ал.1, т.1 от ДОПК / ред. ДВ , бр105, декември, 2005 г./. Извършеното нарушение на посочените задължения, съгласно текста на ДОПК се състои в издаване на разпореждане за прекратяване на изпълнителното производство, образувано за принудително събиране на дължими от дружеството държавни вземания, при положение, че задължението не е било погасено изцяло. Обективно, непогасяването на задължението на дружеството в цялост е установено от липсата на постъпили плащания по дължимите лихви, които са били начислени в хода на изпълнителното производство, за които по изпълнителното дело да са постъпили съответните счетоводни документи.
Данните за извършени плащания на дължимите лихви са били въведени в деловодната система ръчно от подсъдимия, като промяната в задълженията на дружеството не е била документално и счетоводно подкрепена с банкови извлечения или приходни ордери за внесени суми.
Неоснователно е възражението за липса на субективна страна на деянието. Престъплението по чл.282, ал.2 от НК се отличава от субективна страна с пряк умисъл и наличие на специална цел в действията на субекта – да набави облага или да причини вреда чрез неправомерните си действия по служба, вследствие на което да настъпят съответните вредни последици.
От субективна страна, безспорно е необходимо доказването на специалната цел, с която подсъдимият е нарушил служебните си задължения.
Съдебната практика е категорична, че за да е налице субективна съставомерност на деянието по чл.282 от НК специалната цел на дееца следва да бъде доказана. В това отношение становището на съдилищата е единно и общо, като е допустим различен подход при доказването на субективните елементи / Определение от 06.02.2018 г. по тълк.д. № 7/2017 г. на ОСНК на ВКС /. В конкретния казус въззивният съд е извел специалната цел на дееца от доказателствата, свързани с механизма на извършване на деянието, като е приел, че обективираните по делото действия на подсъдимия, състоящи се в ръчни корекции на дължимите вземания от лихви по изпълнителното дело на дружеството-длъжник в насока тяхното зануляване, без данни за реални плащания, установяват целта на подсъдимия да набави облага за същото дружество, състояща се в избягване на дължими плащания.
В принципен план е недопустимо специалната цел на дееца да се извежда от факта на допуснатото нарушение на служебните му задължения, което само по себе си обичайно представлява нарушение от административен характер. Въззивният съд не може да бъде упрекнат в подобен извод, тъй като становището му за субективните елементи от фактическия състав на деянието почива на обективна доказателствена основа. Съображенията за това са посочени на л.17 от мотивите към присъдата, като не е необходимо същите да се преповтарят. Правилно е отчетено, че липсата на конкретни доказателства по делото за познанство и контакти между подсъдимия и представители на дружеството длъжник не препятства доказването на специалната цел на Н. да набави облага за същото дружество, при наличните данни относно механизма на осъществяване на деянието, описан по-горе .
Възражението за липса на причинна връзка между действията на подсъдимия по неправомерно прекратяване на изпълнителното производство и настъпването на значителни вредни последици, изразяващи се в несъбирането на дължимото публично вземане, по съображения за обжалваемост на разпореждането за прекратяване, е несъстоятелно.
С факта на прекратяване на изпълнителното производство се отменят и допуснатите обезпечения, с което отпадат и гаранциите за неговата събираемост. Обжалването на разпореждането за прекратяване на изпълнителното производство е само една правна възможност, от която видно от материалите по делото взискателят не се е възползвал, поради което е напълно ирелевантно към правната оценка на действията на подсъдимия и настъпилите вредни последици от извършването им.
Не без значение е и обстоятелството, че в срока на обжалване на процесното разпореждане, взискателят не е разполагал с информация, че длъжникът не е погасил изцяло задълженията си по делото, за да обжалва разпореждането за прекратяване, като видно от материалите по делото е узнал за този факт впоследствие и в резултат от извършена проверка от други органи.
Установените факти относно поведението на подсъдимия Н. по прекратяване на производството по принудително изпълнение на задълженията на дружеството и целта, с която е действал, правилно са квалифицирани от контролираната въззивна инстанция като престъпление по чл.282, ал.2 от НК, поради което материалният закон е приложен правилно.
С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Изложеното в касационната жалба искане за пълно оправдаване на подсъдимия налага да бъде разгледано и наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК за явна несправедливост на наказанието.
ВКС не намери наложеното на подсъдимия наказание да е явно несправедливо, поради което посоченото касационно основание не е налице.
Наложеното на подсъдимия наказание от една година лишаване от свобода е в рамките на законовия специален минимум и е максимално определено в полза на дееца. Съдът е отчел наличните смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства – чисто съдебно минало, образователен ценз, трудова заетост, семейно положение, както и изтеклия дълъг период от време от извършване на деянието до реализацията на наказателната му отговорност и правилно е преценил, че целите на наказанието спрямо него могат да бъдат постигнати успешно и с минималното по размер наказание.
Наказателната отговорност на подсъдимия правилно е реализирана при условията на чл.54 от НК, поради липса на една от предпоставките за прилагане на чл.55 от НК, предвидения законов минимум да е несъразмерно тежък относно извършеното деяние.
Продължителността на наказателното производство също не налага приложение на чл.55 от НК на самостоятелно основание. В случая не са налице предпоставки за компенсиране на дееца поради неразумен срок на проведения спрямо него процес. Прегледът на материалите по делото показва, че наказателното производство е било образувано през 2013 г. като резултат от извършена проверка от органите на НАП, поради което продължителността му не е прекомерна. От друга страна същото се е движело ритмично и забавянето е поради сложността на предмета на делото и големия доказателствен обем, който е следвало да бъде събран, поради което не са налице основания за извод, че е допуснато нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧ , което да изисква и съответна компенсация за дееца.
Въззивният съд не е наложил алтернативно предвиденото наказание лишаване от права, което е в полза на подсъдимия и в контекста на извода за ниската му лична обществена опасност.
С оглед изложеното, въззивната присъдата е правилна и законосъобразна и следва да бъде оставена в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 9/06.07.2018 г., на Варненски апелативен съд, Наказателно отделение, по в.н.о.х.д. № 199/2017 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|