Р Е Ш Е Н И Е № 62 гр.София , 17 юли 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 61/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е инициирано по жалба от защитника на подс. К. В. П. – адв. С. П., срещу въззивно решение № 337 от 13.07.2017г. по внохд № 612/2017г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която е потвърдена осъдителната присъда. Посочени са всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК. С присъда от 04.04.2017г., постановена по нохд № 255/2016г. по описа на Окръжен съд – Монтана подсъдимият К. В. П. е признат за виновен в това, че на 09.12.2014г., в [населено място], като непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на деянието си и да ръководи постъпките си, умишлено умъртвил А. В. Н. – на 19г., поради което и на основание чл. 115, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК е осъден на две години лишаване от свобода, при първоначален общ режим. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е извършено приспадане на времето, през което време подсъдимият е бил с мярка „задържане под стража“. Подсъдимият К. В. П. е осъден да заплати на В. И. М. сумата седемдесет хиляди лева, а на В. К. Н. - сумата тридесет хиляди лева обезщетение за причинените им неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 09.12.2014г. до окончателното изплащане на сумите, като гражданските искове в останалата им част до размера от по 100 000лв. са отхвърлени. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и по разпореждането с веществените доказателства. Присъдата е била предмет на въззивна проверка по жалба от защитника на подсъдимия и с решение № 337 от 13.07.2017г. по внохд № 612/2017г. на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, първи състав, присъдата е била изменена, като са отхвърлени изцяло предявените и приети за съвместно разглеждане граждански искове от родителите на починалия А. В. Н. – майка В. И. М. и баща В. К. Н. за сумите от по 100 000лв. за всеки един от тях против подс. К. В. П. за неимуществени вреди, причинени от престъплението, като неоснователни. С касационната жалба се изразява недоволство от въззивното решение в частта му, с която е потвърдена осъдителната присъда на подсъдимия. Посочват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Навеждат се конкретни доводи в подкрепа на соченото нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК – формиране на фактически изводи въз основа на изключени от доказателствения материал обяснения на подсъдимия, необсъждане на възраженията относно годността на направените огледи на местопроизшествие, както и на тези, касаещи възможността на бъдат ценени показанията на свид. Н., неправилно възприемане на показанията на брата на пострадалия, дадени пред съда. Излагат се и подробни съображения за неправилно приложение на материалния закон, като се оспорват изводите на въззивния съд, потвърждаващи тези на първоинстанционния, за липса на основания за приложение на института на неизбежната отбрана, респективно - превишаване на пределите на неизбежната отбрана; за липса на основания за квалифициране на деянието по чл. 124 от НК. Твърди се също така необсъждане от състава на апелативния съд на възраженията на защитата във връзка с правната квалификация на извършеното. Излагат се доводи за явна несправедливост на наложеното на подс. П. наказание с оглед постановеното ефективно изтърпяване. Развиват се съображения за неправилен отказ да се приложи разпоредбата на чл. 66 от НК. Прави се искане за отмяна на решението в атакуваната част и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно - за намаляване на размера на наложеното наказание с прилагане на чл. 66 от НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. П. – адв. П., поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Посочва, че досъдебното производство е водено неправилно само въз основа на самопризнание на подсъдимия. Подробно развива заявените в жалбата оплаквания за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, като акцентира на необсъдени възражения на защитата. Излага съображения досежно правната квалификация на деянието, развивайки тезата за неизбежна отбрана, алтернативно – за умишлено нанесена телесна повреда и причинена по непредпазливост смърт. Поддържа направените в жалбата алтернативни искания. Гражданските ищци и частни обвинители В. М. и В. Н. не участват лично в производството пред касационната инстанция. Повереникът им – адв. Й., излага доводи за неоснователност на касационата жалба, като пледира въззивното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Представителят на ВКП счита, че жалбата следва да се остави без уважение като неоснователна. Изразява мотивирано становище за неоснователност на претенциите в касационната жалба за допуснати процесуални нарушения при осъществяване на доказателствената дейност на съда. Излага съображения за това, че материалният закон е приложен правилно и не е налице явна несправедливост на наложеното на подс. П. наказание. Подс. К. П. в лична защита поддържа казаното от защитника си. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се простира само в обжалваната част на въззивното решение, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия за извършено престъпление по чл. 115 от НК и му е наложено наказание две години лишаване от свобода при условията на ефективно изтърпяване. При липсата на жалба от подсъдимия и на гражданските ищци по отношение частта, с която въззивният съд се е произнесъл по предявения и приет за съвместно разглеждане граждански иск, тази част от съдебния акт е извън рамките на касационния контрол. Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбата от защитника на подсъдимия касационни основания, сочи на извод за НЕОСНОВАТЕЛНОСТ на касационната жалба. Развитите в касационната жалба оплаквания, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, са лишени от основание. Въззивният съд е изпълнил в пълен обем задължението си по чл. 314, ал. 1 от НПК да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда. Извършената проверка е обективирана ясно и последователно в мотивите на атакуваното решение, като съдът е направил собствен критичен анализ на доказателствената съвкупност, преценявайки годността на доказателствата и средствата за тяхното установяване, посочил е доказателствената основа на възприетите за установени факти и е направил дължимите изводи за тяхната правна квалификация. Без основание са оплакванията за липса на отговор в решението на възражения, направени от защитата както във връзка с годността на доказателствените източници, така и по отношение на приложението на материалния закон. Въззивният съд не може да бъде упрекнат в неизпълнение на задължението по чл. 339, ал. 2 от НПК, понеже е изложил съображенията си, макар и лаконични, обосновали невъзприемане на доводите на въззивния жалбоподател. Основните оплаквания, заявени от защитника на подсъдимия, са относно доказателствената дейност на въззивния съд и се свързват с годността на ценени от този съд доказателствени източници, както и с възприемане на фактически изводи без надлежна доказателствена основа. Част от възраженията на касационния жалбоподател тангират с оплаквания за необоснованост, като те няма как да бъдат разгледани, понеже необосноваността на съдебния акт не е самостоятелно касационно основание, освен ако не се констатират процесуални нарушения при доказателствения анализ и извеждане на правно релевантните факти. Такива нарушения ВКС не констатира. В атакуваното решение въззивният съдът е изключил обясненията на подс. П., дадени на досъдебното производство и приобщени чрез прочитането им, като, за да изведе фактическите си изводи, различаващи се за определени обстоятелства от тези на първата инстанция, е обсъдил гласните доказателствени средства – свидетелски показания, като ги е преценил като кореспондиращи с писмените доказателства и доказателствени средства и експертните заключения. Следва да се отбележи, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на решаващия съд, в която контролиращата инстанция не може да се намеси, но следва да прецени спазването на процесуалните правила и правилността на формирането на това убеждение. По отношение на показанията на брата на починалия – свид. М. К., съдебният състав е обективирал в мотивите защо се съгласява с първия съд досежно кредитирането на показанията му, дадени пред съда, а не на приобщените показания на същия свидетел от досъдебното производство. След като в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд по основен факт – кой е нанесъл удар на починалия, са констатирани съществени противоречия между показанията на свид. М. К., дадени в хода на съдебното следствие и тези от досъдебното производство, въззивният съд, споделяйки изводите на първия, е извършил задълбочена преценка кои показания да бъдат кредитирани и тази преценка не търпи упрек. Съобразена е както позицията на свидетеля за това, кои показания поддържа, така и преценката за вътрешна логичност на заявеното пред съда. Още едно основание за кредитиране на показанията на свид. М. К. пред съда е било тяхната подкрепеност от други доказателствени източници, обсъдени от контролирания съд – показанията на свид. Н., и косвено - на родителите на починалия – свидетелите М. и Н.. Не може да бъде споделена тезата на защитата, че показанията на брата на починалия в хода на съдебното следствие са дадени единствено поради желанието му на всяка цена да има наказан за престъплението. Тези показания не могат да се оценят като тенденциозни, понеже от една страна свидетелят посочва какви са причините за противоречията – това, че при разпита на досъдебното производство е бил в шок поради смъртта на брат си, а от друга – обективният поглед сочи, че заявеното от него в първоначалния му разпит не намира каквато и да е подкрепа в други доказателствени източници. Възражението на касатора срещу включването в доказателствената съвкупност на показанията на свид. Б. Н. поради това, че се касае до производно доказателство и се придава доказателствена сила на обяснения, които нямат такава, също е лишено основание. На този довод, макар и лаконично, е отговорил въззивният съд. Настоящият състав, намира, че предходните инстанции не са нарушили правилата за оценката на производните доказателства. Показанията на свид. Н. без съмнение са производни и пресъздават извън процесуални признания на подс. П.. Трайно е докринерното схващане /виж акад. С. П., „Наказателен процес на НРБ“/, че производните доказателства могат да бъдат използвани в процеса на доказване в три хипотези – за установяване съществуването на първични такива, за проверка на първични и когато първичните не съществуват или са недостъпни. В настоящия казус съдилищата не са допуснали заобикаляне на закона, понеже показанията на свид. Н., възпроизвеждащи извън процесуални признания на подсъдимото лице, са използвани за проверка на събрани първични такива – свидетелски показания. Без съмнение, става въпрос за извън процесуални признания, като възможността за използването на такива в наказателния процес не може да бъде a priori отречена, а подлежи на внимателна преценка с оглед обстоятелствата, при които са направени, и дали тези обстоятелства поставят под съмнение тяхната надеждност. Вярно е, че изявленията на П. пред свид. Н. са направени в рамките на оперативна беседа, проведена в Районното полицейско управление, но в рамките на осъществяваната оперативна дейност. Към този момент подсъдимият не е бил задържан, спрямо него не са предприети ограничителни мерки, нито спрямо него е формулирано наказателно обвинение, така че не би могло да се изисква към този момент той задължително да е бил представляван от адвокат или да е придружаван от родител, още повече липсват данни той да е поискал това. Тези обстоятелства сочат, че не е изначално компрометирана надеждността на извън процесуалните изявления. Освен това, свидетелските показания на Н. по отношение на заявеното от К. П. са ценени само във връзката им с други доказателствени източници и не съставляват единствена основа за фактическите изводи. Касаторът оспорва и доказателствената годност на протоколите за оглед на местопроизшествие, удостоверяващи намирането и изземването на отвертки. Без основание е оплакването му, че въззивният съд не е отговорил на това възражение, и това е така, понеже то не е било релевирано пред него. Доколкото то е направено пред настоящата инстанция, му се дължи отговор и не се намират основания обсъжданите писмени доказателствени средства да бъдат изключени от доказателствената съвкупност. Вярно е твърдяното от защитника, че от свидетелските показания е видно, че към момента на извършване на двата огледа, свид. М. К. се е намирал в РУП, и при все това е посочен в протоколите на л. 5-6 и л. 9-10 като лице, запазило местопроизшествието. Вписването на това обстоятелство в протокола, макар да не отразява вярно действителността, не го прави изцяло невалиден, доколкото по делото не са установени основания, които да поставят под съмнение извършването на това процесуално-следствено действие и неговите резултати. Обстоятелствата, дали местопроизшествието е било запазено, от кого е било запазено, биха били от значение при наличие на съмнения за манипулация върху мястото или предмета, каквито съмнения в случая не се пораждат. Така че приобщаването на описаните в протоколите отвертки следва да се счита за валидно. Доводът на защитника, че иззетите отвертки не могат да се свържат с произшествието не могат да бъда възприети. Макар действително да не е установено по делото дали с някоя от иззетите при огледите отвертки е нанесено нараняването на пострадалия, причинила смъртта му, то чрез гласните доказателствени средства се установява обстоятелството на носене от подсъдимия на отвертка и нанасяне на удари с такъв инструмент. Неправилно защитата възразява срещу възприетото във въззивното решение, че върху дръжката и металната част на счупената отвертка не е установено наличие на кръв. Твърденията в касационната жалба, че тези предмети не са били изследвани, не отговаря на реалността, защото по делото /на л. 106 от ДП/ е приложено заключение на съдебномедицинска експертиза, чиито обект са били иззетите при огледа черна дръжка и метална част на счупена отвертка, същото е прието в съдебно заседание на първоинстанционния съд на 04.04.2017г. и според него не е установено наличие на кръв. Това експертно заключение не е от характер да опровергае обвинителната теза, нито е в подкрепа на защитната, предвид заявеното в съдебно заседание от вещите лица, изготвили съдебномедицинската експертиза на починалия, макар и в принципен план, че в случай на проникващо нараняване в черепната кухина, може и почти да няма кръвоток. На възраженията на защитника, че досъдебното производство е водено неправилно, въз основа само на самопризнание на подсъдимия, касационната инстанция не дължи отговор, не само защото контролира въззивния съдебен акт, а и защото съдебната фаза на наказателния процес е централната, и решаващите съдилища не могат да бъдат укорени в едностранчиво събиране и оценка само или изключително на обвинителни доказателства. Горните съображения обосновават становището на касационната инстанция, че фактическите изводи на контролирания съд са изведени въз основа на надлежна доказателствена основа. Изложеното сочи на извод за неоснователност на оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила – не са допуснати такива нарушения от категорията на чл. 348, ал. 3 от НПК, нито са налице пороци в доказателствената дейност и при формиране на вътрешното убеждение на съда при постановяване на атакувания съдебен акт. Без основание е искането за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон се обосновава с неправилна квалификация на деянието, като се оспорва отказа на въззивния съд да приложи института на превишаване на пределите на неизбежната отбрана, алтернативно – на чл. 124 от НК. Възраженията на касатора срещу правната квалификация, възприета от решаващите съдилища, касационната инстанция намира за неоснователни. В рамките на установените факти, които настоящата инстанция не може да променя, материалният закон е приложен правилно, като е ангажирана наказателната отговорност на непълнолетния подсъдим К. П. за извършено престъпление по чл. 115, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК. Претенцията за квалификация на извършеното от подс. П. по чл. 119 от НК е била предмет на разглеждане от инстанционните съдилища и обосновано и правилно е била отхвърлена. Касационният съд намира за правилни съображенията на въззивната инстанция, която е приела тезата на първия съд, че извършеното от подсъдимия не е в условията на неизбежна отбрана. Установените и приети фактически данни за наличие на предходен конфликт между подсъдимия и починалия, като уговорената на процесната дата среща била за изясняване на отношенията им, обстоятелството, че подс. П. е носел в себе си отвертка, че срещата между подсъдимия и брат му и пострадалия и неговия брат се е изразила в незабавен конфликт, първоначално чрез размяна на реплики, а впоследствие е прераснала в сбиване, правилно са обосновали извод, че не е налице нападение срещу подсъдимия или неговия брат, срещу което той да се защитавал или да е защитавал близкия си. Както правилно е посочил контролираният съд, обстоятелството, че подсъдимият предварително се е въоръжил с отвертка, която, макар да не е оръжие по предназначението си, е годен предмет за нарушаване целостта и функционирането на човешко тяло, за да посрещне евентуално нападение, не позволява на подсъдимия да се позовава на неизбежна отбрана или на превишаване на нейните предели. Предварителната подготовка на подс. П. чрез вземане и носене от него на отвертка не е произволен извод, почиващ на изключените обяснения на подсъдимия, както твърди защитата. Това обстоятелство е изведено въз основа на съвкупната преценка на показанията на свидетелите М. К., Н. и на данните от протоколите за оглед. Въззивният съд е дал правилен отговор и на претенцията на защитата за квалифициране на извършеното от подсъдимия като престъпление по чл. 124 от НК. Не може да бъде споделена тезата на защитата, развита пред касационната инстанция, за това, че нанасянето на хаотични удари по тялото с остър предмет сочи на умисъл за причиняване на телесна повреда, а към настъпилата смърт субективното психическо отношение на дееца е непредпазливост. В принципен план е необходимо да се посочи, че за да е реализиран съставът на престъпление по чл. 124 от НК, от обективна страна е необходимо деецът да е причинил на пострадалия телесна повреда и в причинно-следствена връзка с това увреждане, да е настъпила смърт на пострадалия. От субективна страна престъплението се характеризира със смесена форма на вината, като деецът действа умишлено за причиняване на телесна повреда и едновременно с това по отношение на по-тежкия резултат – смъртта на пострадалия, се изисква непредпазливост. Разликата между умишленото убийство и престъплението по чл. 124 от НК е както в обективните действия, с които се причинява като резултат смъртта на пострадалия, така и в субективното психическо отношение на дееца към този резултат. При умишленото убийство смъртта е общественоопасна последица, желана или допускана от извършителя, докато при престъплението по чл. 124 от НК смъртният изход не е целена последица, но възможна и предвидима в съзнанието на дееца, като той обективно не е допускал този резултат, но е могъл и е бил длъжен да го предвиди. Съдебната практика константно приема, че за субективното отношение на дееца към резултата се съди от обективираните му действия, като решаващо значение за преценката за това, какво е било отношението на дееца към настъпилия резултат – смъртта на пострадалия, имат обстоятелствата с какво оръжие е действал извършителят, каква е била насочеността и силата на ударите, продължителността на нанасянето им. В настоящия казус, в атакувания съдебен акт въззивният съд е обективирал преценката си за това, че поведението на подс. П. е било насочено към причиняване на смърт. Този извод е правилен, защото, макар по време на сбиването на пострадалия да са били нанесени и други удари, то силният удар с остър предмет е бил насочен в главата, в която се намират органи, чието засягане пряко се свързва с възможността пострадалият да бъде лишен от живот. Освен това, подсъдимият е нанесъл на починалия и още един удар с отвертка отново в главата – в челната област /съгласно заключението на СМЕ/. Така обективирано поведение по никакъв начин не може да обоснове умисъл за причиняване на телесно увреждане, а сочи на умисъл за умъртвяване. Изложените аргументи сочат на неоснователност на претенцията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон. Не са налице основания за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, като материалният закон е приложен правилно, доколкото се касае до умишлено умъртвяване. По-нататък, не се констатира наличието на касационното основание "явна несправедливост" на наложеното на подс. К. П. наказание за така извършеното престъпление – две години лишаване от свобода. В касационната жалба на практика не се оспорва размера на наложеното наказание лишаване от свобода, а и то е съобразено с преценката на обстоятелствата по чл. 54 от НК. Възраженията на касатора са срещу отказа да бъде приложен чл. 66 от НК. Тези възражения не са основателни. Въззивната инстанция правилно е споделила съображенията на първия съд за това, че изпълнението на наложеното наказание на подс. П. не следва да бъде отложено с изпитателен срок. Без съмнение, формалните законови предпоставки на чл. 66 от НК са налице предвид вида и размера на отмереното наказание и чистото съдебно минало на подсъдимия. Но както правилно е възприето в атакуваното решение, не може да бъде защитена преценка, че целите на наказанието по чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати с отлагане на изпълнението на наказанието, което сочи че не е налице една от задължителните законови предпоставки за прилагане на института на чл. 66 от НК. За извършване на тази преценка следва да се имат предвид не само личните качества на подсъдимия, но и конкретната обществена опасност на престъплението. Извършеното от подс. П. престъпление се отличава с бруталност на посегателството срещу човешки живот, при това на съвсем млад човек, и това се отразява на преценката и на личната му степен на обществена опасност. Характеристиките на престъпното деяние и на личността на подсъдимия правилно са обосновали извода на решаващите съдилища, че неговото поправяне и превъзпитание може да бъде постигнато единствено чрез ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Не са налице, следователно, основания за изменение на атакувания съдебен акт с прилагане на разпоредбата на чл. 66 от НК, каквато е претенцията в касационната жалба. По изложените съображения касационната инстанция намери подадената жалба от защитника на подс. К. П. за неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 337 от 13.07.2017г., постановено по внохд № 612/2017г. на Софийски апелативен съд, НО, първи състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.