Ключови фрази
Частна касационна жалба * изменение на решението в частта относно разноските


- 6 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 224

гр. София 09.05.2016 година.


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 04.11.2015 (четвърти ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 5263 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1913/12.08.2015 година, подадена от Б. В. Д., срещу определение № 1059/22.07.2015 година на Окръжен съд София, постановено по ч. гр. д. № 620/2015 година.
С обжалваното определение съставът на Окръжен съд София е оставил без уважение подадената от Б. В. Д., срещу разпореждане № 292/11.06.2015 година на Районен съд Пирдоп, постановено по гр. д. № 407/2014 година, частна жалба с вх. № 75/30.06.2015 година. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на същото, като е поискано то, заедно с потвърденото с него първоинстанционно определение да бъде отменено и делото да се върне на надлежния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. В. Д. сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Насрещната страна по частната касационна жалба [община] е подала отговор на същата от 15.10.2015 година, с който е изразено становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд София, а ако това не бъде прието се сочи, че жалбата е неоснователна и затова атакуваното с нея определение трябва да бъде потвърдено.
Б. В. Д. е била уведомена за обжалваното определение на 03.08.2015 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 1913/12.05.2015 година, като е подадена по пощата на 10.08.2015 година. Предвид на това и с оглед на правилото на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната жалба е подадена от надлежна страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С решение № 38/26.03.2015 година на Районен съд Пирдоп, постановено по гр. д. № 407/2014 година са били уважени предявените от Б. В. Д. срещу [община] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ като ответната община е била осъден на заплати на Д. сумата от 189.27 лева разноски по делото. Със същото решение Д. е била осъдена да заплати на [община] сумата от 452.20 лева разноски по делото. В законово установения срок [община] е подала въззивна жалба с вх. № 35/09.04.2015 година, с която е атакувала първоинстанционното решение в неговата цялост, включително и в частта му за присъдените на Д. разноски като въз основа на тази жалба е било образувано гр. д. № 422/2015 година по описа на Окръжен съд София. Самата Д. не е обжалвала решението на Районен съд Пирдоп, а и не е имала интерес от това процесуално действие, доколкото предявените от нея искове са били уважени. Подадената от [община] въззивна жалба е била връчена на Б. В. Д. на 21.04.2015 година като в срока за отговор на същата, който е изтичал на 05.05.2015 година, тя е подала насрещна въззивна жалба с вх. № 44/08.05.2015 година, подадена по пощата на 05.05.2015 година, с която е обжалвала първоинстанционното решение в частта му, с която е осъдена да заплати на общината сумата от 452.20 лева разноски по делото с твърдение, че те не определени правилно. Съставът на Окръжен съд София е счел, че така подадената от Д. насрещна въззивна жалба представлява молба по чл. 248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, поради което с определение №952/28.05.2015 година, постановено по гр. д. № 422/2015 година е изпратил същата на Районен съд Пирдоп за произнасяне по този ред. Съобразявайки се с указанията на Окръжен съд София първоинстанционният съд е разгледал подадената от Д. насрещна въззивна жалба като молба по чл. 248 от ГПК. При това е приел, че срокът за обжалване на постановеното от него решение е започнал да тече на 26.03.2015 година и е изтекъл на 09.04.2015 година. Подадената от Д. насрещна въззивна жалба била с вх. № 44/08.05.2015 година, като е подадена по пощата на 05.05.2015 година. С оглед на това е преценено, че тя е подадена след изтичането на предвидения в разпоредбата на чл. 248, ал. 1 от ГПК и затова не подлежи на разглеждане. Въз основа на тези си изводи Районен съд Пирдоп е постановил разпореждане № 292/11.06.2015 година, с което е оставил подадената от Д. насрещна въззивна жалба без разглеждане и е върнал същата на подателката й. Разпореждането на първоинстанционният съд е било обжалвано от Д. с частна жалба с вх. № 75/30.06.2015 година като въз основа на нея е било образувано ч. гр. д. № 620/2015 година по описа на Окръжен съд София, по което е постановено обжалваното определение № 1059/22.07.2015 година. С него въззивният състав е възприел изводите на първоинстанционния съд, като е посочил и това, че твърденията за допустимост на искането, тъй като било направено в срока за отговор на въззивната жалба на насрещната страна е неоснователно, тъй като Д. не била обжалвала самото първоинстанционно решение, а е оспорвала само определените с него разноски.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК Б. В. Д. е поставила въпросите за това допустимо ли е обжалване на решението с подадена в срока за отговор на въззивната жалба насрещна такава само в частта за разноските, при условие, че не е подадена молба по чл. 284, ал. 1 от ГПК в предвидения за това срок; допустимо ли е да бъде подадена молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК в срока за отговор на подадената въззивна жалба на насрещната страна и дали срокът за обжалване по чл. 248, ал. 1 от ГПК включва и срокът по чл. 263, ал. 2 от ГПК.
От разпоредбите на чл. 78, чл. 80 и чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК е видно, че произнасянето на съда по отношение на направените в хода на производството разноски е функция на произнасянето по съществото на спора. Затова произнасянето на съда по отношение на тях или липсата на такова произнасяне не прегражда хода на производството. Същевременно произнасянето на съда по отношение на разноските не е част от произнасянето на съда по съществото на спора. Затова в тази си част съдебният акт има характера на определение. Това определение обаче не би подлежало на самостоятелно обжалване. В действащият към сегашния момент ГПК не е възпроизведена разпоредбата на чл. 70 от ГПК (отм.) съгласно която решението на съда относно разноските, както и определението за допълнителна държавна такса по чл. 65, ал. 1 от ГПК (отм.), може да бъде обжалвано с частна жалба, ако не се обжалва самото решение. Както се посочи по-горе по своето естество определението по чл. 78 от ГПК за присъждане на направените по делото разноски не е преграждащо такова по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което би могло да подлежи на самостоятелно обжалване само ако е налице хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Липсата на разпоредба, подобна на тази по чл. 70 от ГПК (отм.), в действащия ГПК обаче сочи на това, че определението за разноски не е такова по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Поради това същото не подлежи на самостоятелно обжалване и страната не може да го обжалва с въззивна жалба, ако не се обжалва самото съдебно решение по съществото на спора. В случаите на неправилно определени разноски, когато не е подадена въззивна жалба срещу решението по съществото на спора, защитата на страните се осъществява по реда на чл. 248 от ГПК.
По силата на чл. 78, ал. 1 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Същевременно ответникът по иска също има право да възстанови направените от него в производството разноски при условията на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК При това приложението на разпоредбите не е ограничено само за конкретната инстанция. Видно от чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК с решението си съдът задължително се произнася и по дължимите се на страните разноски, което произтича и от разпоредбата на чл. 81 от ГПК. Затова при обжалване на решението въззивният съд също е длъжен да се произнесе по разпределението на направените от страните разноски. Това произнасяне трябва да бъде съобразено с крайния резултат от произнасянето на въззивния съд, тъй като ако решението на първата инстанция бъде изменено, то искът в изменената част ще се счита основателен или неоснователен от момента на предявяването му, а не от момента на постановяване на решението на първата инстанция и подаването на въззивната жалба срещу него, стига да не са налице предпоставките по чл. 235, ал. 3 от ГПК. Затова изменението на решението на първата инстанция по спорното право води до изменението му и в частта му за разноските, тъй като неправилното произнасяне на първоинстанционния съд води и до неправилно произнасяне по дължимите се между страните разноски. Предвид на това при постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски. В този смисъл и определение № 300/20.04.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 245/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е посочено, че „когато се произнася по отговорността за разноски, въззивният съд съобразява същите обстоятелства, както и първоинстанционния съд, но взема предвид направените разноски в двете инстанции. Когато присъжда разноски, той взема предвид също дали първоинстанционното решение е потвърдено в частта за разноските.“. С оглед на това подаването на въззивна жалба срещу постановеното по първоинстанционното производство решение запазва висящността на спора пред съда, включително и в частта му за извършените разноски. Затова в тези случаи жалбата в частта й за разноските не представлява молба по чл. 248 от ГПК и не подлежи на разглеждане от първоинстанционния съд, по реда на изменение на решението му в частта за разноските, а подлежи на разглеждане от въззивния съд. Последният е задължен да се произнесе с решението си, както по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по съществото на спора, така и по направените с жалбата оспорвания на това решение в частта му за разноските, т. е. съдът е задължен да се произнесе по жалбата в нейната цялост. Затова спорът по отношение на разпределението на извършените в съдебното производство разноски по чл. 78 от ГПК подлежи на разглеждане във въззивното производство. Това правило важи и в случаите когато се обжалват постановени в първоинстанционното производство определения по чл. 248 от ГПК. В случай на подадена срещу решението въззивна жалба тези определения не подлежат на самостоятелно обжалване, а дори когато срещу тях е подадена отделна частна жалба тя се разглежда в едно производство с въззивната такава-определение № 516/09.07.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 458/2012 година по описа на ВКС, ГК, и определение № 590/18.07.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 1071/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В това производство въззивният съд може да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди първоинстанционното решение по съществото на спора, но да измени същото в частта му за разноските, ако прецени, че те са неправилно определение и оплакванията на жалбоподателя в тази насока са основателни. При това не може да бъде отречено правото на насрещната страна да иска присъждане на направените от нея разноски както пред въззивната, така и пред първата инстанция. Тя може да възразява и срещу искането на въззивния жалбоподател за присъждане на разноски, както по отношение на извършването им, така и по отношение на размера им и за двете съдебни инстанции. С решението си въззивният съд ще трябва да се произнесе и по отношение на разпределението на отговорността на страните за разноски, като разпредели същите по реда на чл. 78 от ГПК. При това той ще трябва да прецени самостоятелно какви са извършените от страните разноски за двете съдебни инстанции и да определи отговорността на страните за тях с оглед на крайния изход от спора. Затова при наличието на висящност на исковото производство във въззивната инстанция оспорванията на ответника по жалбата по отношение на първоинстанционното решение в частта му за разноските подлежат на разглеждане във въззивното производство, а не по реда на чл. 248 от ГПК. В тази връзка определение № 598/07.05.2014 година, постановена по гр. д. № 782/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и постановеното в същото производство решение №242/02.12.2014 година, а също така и определение № 121//27.01.2014 година, постановено по гр. д. № 5196/2014 година по описа на ВКС, ІV г. о. и постановеното в същото производство решение № 185/29.05.2014 година, в които е приета за допустима жалба на една от страните само по отношение на разноските по делото. Предвид на това в случай, че е подадена въззивна жалба срещу самото решение по съществото на спора от една от страните, всяка една от тях може да оспорва решението и в частта му за разноските и това оспорване ще трябва да бъде разгледано във въззивното производство, а не по реда на чл. 248 от ГПК. Затова е допустимо една от страните да обжалва първоинстанционното решение само в частта му за разноските, при положение, че другата страна е подала въззивна жалба срещу самото решение, като е без значение дали тази възможност ще бъде упражнена с въззивна или с насрещна въззивна жалба. С оглед на това трябва да се допусне касационно обжалване на обжалваното определение по първия от поставените от Б. В. Д. в изложението и по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси.
Не следва да се допуска касационно обжалване на определението на Окръжен съд София, по останалите поставени в изложението на Д. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, тъй като същите не са обуславящи, с оглед посоченото по-горе, че подадената от касаторката насрещна въззивна жалба с вх. № 44/08.05.2015 година срещу решение № 38/26.03.2015 година на Районен съд Пирдоп, постановено по гр. д. № 407/2014 година подлежи на разглеждане във въззивното производство, а не в това по чл. 248 от ГПК.
С оглед на изложеното по-горе подадената от Б. В. Д., срещу решение № 38/26.03.2015 година на Районен съд Пирдоп, постановено по гр. д. № 407/2014 година, насрещна въззивна жалба с вх. № 44/08.05.2015 година подлежи на разглеждане от Окръжен съд София, заедно с подадената срещу същото решение от [община] въззивна жалба с вх. № 35/09.04.2015 година. Това налага обжалваното определение и да бъде отменено и делото да се върне на Окръжен съд София за разглеждане на подадената от Б. В. Д. насрещна въззивна жалба.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1059/22.07.2015 година на Окръжен съд София, постановено по ч. гр. д. № 620/2015 година.
ОТМЕНЯВА определение № 1059/22.07.2015 година на Окръжен съд София, постановено по ч. гр. д. № 620/2015 година като ВРЪЩА делото на Окръжен съд София за разглеждане на подадената от Б. В. Д. с Е. [ЕГН], срещу решение № 38/26.03.2015 година на Районен съд Пирдоп, постановено по гр. д. № 407/2014 година, насрещна въззивна жалба с вх. № 44/08.05.2015 година заедно с подадената срещу същото решение от [община] въззивна жалба с вх. № 35/09.04.2015 година, по повод на която е образувано гр. д. № 422/2015 година по описа на Окръжен съд София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.