Р Е Ш Е Н И Е № 4 София, 1 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети януари 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............ Ив. ИЛИЕВА......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Кр. КОЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2190/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения И. И. М. за възобновяване на ВНОХД № 537/2012 г. по описа на Русенски окръжен съд и НОХД № 710/2012 г. по описа на Русенски районен съд. В искането на осъдения се изтъкват доводи за наличие на всички основания по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1-3 от НПК. По същество в допълнение към искането за възобновяване се поддържат само основанията съществено нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. В обсега на първото основание се твърди, че не е осъществено престъпление по чл. 216 от НК, а само такова по чл. 195 от НК, че по отношение на последното е налице „маловажен случай”, а в обхвата на второто - че следва да се определи наказание „пробация” или да се приложи чл. 66 по отношение на наложеното наказание „лишаване от свобода”. Пред ВКС защитникът на осъдения поддържа молбата за възобновяване по изложените в нея съображения и с предявените искания. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, тъй като счита, че не са налице основания за поглъщане на състава на чл. 216 от този на чл. 195 от НК, а е налице идеална съвкупност между престъпленията, както и че не е налице маловажност на случая, тъй като осъденият е осъществил няколко деяния. Намира, че наказанията са индивидуализирани и съответни на престъпленията и не са явно несправедливи. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда №135, постановена на 11.05.2012 г. по НОХД № 710/2012 г. от Русенски районен съд подсъдимият И. И. М. е бил признат за виновен по обвинението по чл. 195 ал.1 т.3 пр.1 т.5 и т.7 вр. чл. 26 ал.1 от НК, извършено след предварителен сговор с подс. С. Д. С., като му е било определено на осн. чл. 58а от НК наказание лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца и наложено за изтърпяване една година, както и по обвинението по чл. 216 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК, извършено в съучастие с подс. С., като на осн. чл. 58а от НК му е определено наказание лишаване от свобода в размер на една година и наложено за изтърпяване осем месеца. На осн. чл. 23 от НК е било определено едно общо наказание лишаване от свобода в размер на една година, което да бъде изтърпяно при общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия е било образувано въззивно производство пред Русенски окръжен съд по ВНОХД № 537/2012 г., приключило с решение № 138 от 24.09.2012 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване на наказателното производство се явява подадено в изискуемия се 6-месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането е частично основателно. Доводите за допуснато съществено нарушение на материалния закон, касаещи престъплението по чл. 216 от НК, намират опора в материалите по делото, макар и не по съображенията, изложени от защитата на осъдения М.. Последните се свеждат до твърдението, че престъплението по чл. 216 се поглъща от това по чл. 195 ал.1 т.3 от НК, след като разрушаването на преградите, здраво направени за защита на имот / автомобилни стъкла/, се е реализирало в тяхното унищожаване. Посочената практика на ВС и ВКС – решение № 413/1995 – І н.о. и решение №411/2005 г. - І н.о., е неотносима към фактологията на конкретния казус, доколкото тя касае хипотеза, при която вещта – предмет на престъпленията, е една и съща и отнемането й „поглъща” накърняването на нейната субстанция. В случаите като настоящия, при които се унищожават автомобилни стъкла, за да се осигури достъп до вътрешността на автомобилите, откъдето да се извърши кражба, не попадат в посочените в цитираната практика хипотези. По делото унищожените вещи и вещите, предмет на кражбите, са различни, поради което не е налице поглъщане на състава на чл. 216 от този на чл. 195 ал.1т.3 от НК и съвкупност между двете престъпления принципно е възможна. Друг е въпросът, че в случая спрямо осъдения И. М. липсват изначално инкриминирани факти с обвинителния акт, сочещи на участието му в извършване на престъплението по чл. 216 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК. Вярно е, че производството по делото пред първоинстанционния съд е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие при хипотезата на чл. 371 т.2 от НПК, след като подсъдимите са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. От тях обаче е видно, че в нея не са посочени каквито и да е фактически действия, извършени от подсъдимия М., насочени към унищожаване на автомобилните стъкла на колите, от които впоследствие двамата подсъдими извършвали кражби. В пунктове 2-7 от съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт изрично са описани само действия на обвиняемия С. /съпроцесник на осъдения М./ - „обв. С. намерил камък на земята и с него счупил стъклото на предната дясна врата”. Останалите действия, извършвани от подсъдимите са такива по проникване в автомобилите и отнемане на вещи от тях. По този начин никъде обвинението не е формулирало факти по действия, извършени от осъдения М. и насочени към унищожаване на автомобилните стъкла. Нещо повече, такива действия са описани изключително и само по отношение на другия подсъдим. Фактът, че М. се е възползвал от осигурения по този начин от подс. С. достъп до автомобилите, не го прави съучастник в извършването на престъпление по чл. 216 от НК, а само такъв в престъплението по чл. 195 ал.1 т.3 от НК /доколкото се е възползвал от разрушените прегради, които обаче са били разрушени и по този начин унищожени като вещи от неговия съпроцесник/. За съучастието под формата на съизвършителство в престъплението по чл. 216 ал.1 от НК е необходимо всеки от съучастниците да участва в самото извършване на престъплението – накърняването на субстанцията на вещта до степен да я прави негодна за употреба. В случая такива действия нито са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт по отношение на И. М., нито той е признал факти, свързани с такива действия. При това положение съдът е следвало да съобрази това обстоятелство и независимо от правната квалификация, дадена от прокурора с обвинителния акт, да приложи правилно материалния закон. Като не е сторил това, е допуснал особено съществено нарушение на същия, като е признал М. за виновен в извършване на престъпление, каквото той не е извършил. Това нарушение е отстранимо в производството по възобновяване, тъй като отстраняването му е в полза на осъденото лице. Допуснато е и друго нарушение на материалния закон, изразило се във включване в предмета на престъплението „кражба” на вещи, които в конкретния случай не биха могли да бъдат неин предмет. Взетите от осъдените при второто от деянията дебитни и кредитни карти не са били използвани от тях. По естеството си тези вещи представляват удостоверителни знаци. Те не могат да бъдат предмет на кражба, когато не са били използвани. Такова престъпление ще има, само когато е налице не само противозаконното им отнемане, но и последващо използване за получаване на чуждо имущество. Когато не е налице такова последващо ползване, е налице престъпление по чл. 276 ал.3 от НК /в т. см. ТР № 116/1983 г. на ОСНК на ВС/, каквото в случая не е инкриминирано. Ето защо дебитните и кредитните карти не е следвало да се включват в предмета на престъплението кражба, за което подсъдимите са били признати за виновни. Това нарушение на материалния закон също е отстранимо по реда на възобновяването от ВКС, тъй като е в полза и на двамата осъдени. ВКС не намира за основателен другият довод на осъдения М. за съществено нарушение на материалния закон с оглед твърдението му, че с оглед размера на предмета на кражбата – 78,10 лв., тя представлява „маловажен случай”, поради което следва да бъде наказана съобразно тази квалификация. Искането за преквалификация на престъплението е недопустимо по две причини: първо, „маловажен случай” на кражба е допустим от закона в две хипотези – по чл. 194 ал.3 и по чл. 195 ал.4 вр. ал.1 т.2 и 6 от НК. Видно е, че правната квалификация на конкретното инкриминирано престъпление – по чл. 195 ал.1 т.3 и т.5 от НК не позволява прилагане на друг по-благоприятен закон спрямо осъдения М.. На второ място, маловажността на случая следва да се преценява с оглед критериите на чл. 93 т.9 от НК, като значение има не само ниската стойност на предмета на кражбата, но и другите вредни последици, както и обстоятелствата, характеризиращи деянието и дееца. С оглед личността на осъдения М. – осъждан многократно все за престъпления кражби, начина на извършване на деянията, техния брой – седем за три дни, механизма на извършването им, сочат на престъпна упоритост у осъдения М., разкриваща го като личност с висока степен на обществена опасност, каквато е и тази на извършеното от него. По този начин тези обстоятелства характеризират кражбата като продължавано престъпление като такава с по-висока степен на обществена опасност от обикновените случаи, което е пречка тя да бъде квалифицирана като „маловажен случай”. Не е основателно и твърдението, че наложеното наказание за престъплението „кражба” е явно несправедливо. То е определено към минималния размер, предвиден в закона, а по реда на чл. 58а от НК е редуцирано по начин, че М. следва да изтърпи една година от него. Този размер е съобразен изцяло с броя на деянията, както и с факта на другите осъждания на М., но очевидно е индивидуализиран при изключителен превес на смекчаващите обстоятелства – младата му възраст, ниска стойност на предмета на престъплението, направени самопризнания още на досъдебното производство. Не се констатират други неотчетени смекчаващи обстоятелства, които да налагат намеса на ВКС в посока на по-нататъшно смекчаване на наказанието. Това не би било и в съответствие с целите на чл. 36 от НК. Предвид осъжданията на М. е неприложима разпоредбата на чл. 66 ал.1 от НК и липсват основния да се приеме, че с оглед размера на наказанието и начина на изтърпяването му то е „явно несправедливо”. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че са налице част сочените основания за възобновяване на наказателното дело – чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1 от НПК, поради което искането за това следва да бъде уважено частично, а в останалата му част - оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА производството по ВНОХД № 537/2012 г. по описа на Русенски окръжен съд и НОХД № 710/2012 по описа на Русенски районен съд. ОТМЕНЯ първоинстанционна присъда №135/11.05.2012 г. и потвърждаващото я решение № 138/24.09.2012 г. в частта, с която подс. И. И. М. е бил признат за виновен по чл. 216 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК, като го признава за НЕВИНЕН и го ОПРАВДАВА по това обвинение, като отменя определеното наказание от една година лишаване от свобода, от което на осн. чл. 58 а от НК е наложено за изтърпяване осем месеца лишаване от свобода, както и в частта, с която е приложен чл. 23 от НК. ОТМЕНЯ същите съдебни актове в частта, касаеща подс. С. Д. С., с която той е признат за виновен да е извършил престъплението по чл. 216 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК в съучастие с подс. И. И. М.. ОТМЕНЯ същите съдебни актове по отношение на двамата осъдени в частта им, с която те са признати за виновни в извършване на кражба на седем броя дебитни и кредитни карти, като ги ОПРАВДАВА по тази част от предмета на престъплението. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. И. М. в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.