Р Е Ш Е Н И Е № 135 гр. София, 25 май 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 501 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия Б. А. и на частните обвинители К. С., А. С., С. П. (действаща чрез своята майка и законен представител К. К.) и Д. П. срещу решение № 66 от 23.04.2020 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 398/2019 г. В жалбата на адв. М. М. (защитник на подс. А.) е заявена претенция за допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Направени са в тази връзка алтернативни искания: за отмяна на оспореното съдебно решение, съпътствано с оправдаване на подсъдимия, евентуално с прилагане на института на случайното деяние или с връщане на делото за ново разглеждане. Като възможно друго решение е предложено изменяване на въззивния акт, отпадане на квалифициращия признак „особено тежък случай“ и определяне на нов размер на приложимото наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. В жалбата на частните обвинители се съдържа възражение за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, като са изложени аргументи за неправилна преценка на въззивния съд за баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Неправилно, според жалбата не са били отчетени сред отегчаващите обстоятелства процесуалното поведение на подсъдимия и поведението му непосредствено след инцидента. Възразява се срещу третирането на изказаното от него съжаление за случилото се като смекчаващ отговорността му фактор, тъй като разкаянието е направено едва в последната дума и по декларативен начин, въпреки тежкия резултат. Като завишаващ личната обществена опасност на А. се сочи факта на нарушените от него мерки за процесуална принуда, които са му били определени в рамките на наказателното производство. Акцент е поставен на предходната негова съдимост и на факта, че обхванатите от нея престъпления са все такива по транспорта, както и на данните от приетата по делото справка за нарушения на ЗДвП и ППЗДвП. Споделено е разбиране, че макар да не е могъл да приеме по-тежката форма на непредпазливо поведение на подсъдимия, въззивният съд е бил длъжен да отчете проявената от А. престъпна самонадеяност при отмерване на приложимото наказание. В обобщение е заявено мнение, че е налице не баланс на обстоятелствата по чл. 54, ал. 2 НК, а превес на отегчаващите, който надхвърля необходимото за квалифициране на случая като особено тежък и изисква определяне на заслуженото наказание към законоустановения максимум. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд с цел увеличаване на наложеното на подс. А. наказание. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК е постъпило писмено становище от повереника на частния обвинител Д. П., в което е оспорена основателността на подадената от защитника на подсъдимия касационна жалба. Мотивирано е становище за точно прилагане на материалния закон от страна на съдилищата с квалифицирането на извършеното деяние като „особено тежък случай“. Подкрепено е искането, направено от останалите частни обвинители по делото за увеличаване на размера на наказанието, което подсъдимия следва да понесе, като в тази връзка се поддържа, че неправилно е оценена от въззивния съд относителната тежест както на приноса на пострадалите за настъпването на злополуката, така и на факта, че подсъдимият е баща на непълнолетни деца, по отношение на които дължи грижа. Над тези две обстоятелства доминират според становището характеристичните данни за него, нивото на алкохолната концентрация в кръвта му към момента на деянието и управлението на повереното му превозно средство със скорост, надвишаваща почти два пъти съобразената с конкретната усложнена пътна обстановка. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа депозираната жалба, изложените в нея доводи и направените искания. Конкретизирайки претенцията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, адв. Д. М. настоява, че с отказа на въззивния съд да допусне поисканата от защитата комплексна съдебно-техническа и физическа експертиза по съществен начин са ограничени правата на подсъдимия, тъй като се е стигнало до неизясняване на съществени за предмета на делото обстоятелства, като механизма на получаване на установените деформации в задната част на л.а. /марка/ и невъзможността чрез тези деформации да се обясни отхвърлянето на телата на тримата загинали на разстояние от около 30 метра от този автомобил. Споделя констатацията си за „проблемност“ на свид. К. и за „изключителна тежест“ на деформациите в задната част на л.а. „марка“. Отправя укор към въззивната инстанция, че не се е занимала с идентифицирано от него като факт „затискане“ на Т. П. от л.а. /марка/ преди възникването на инкриминираната злополука. Пледира за връщане на делото за повторното му разглеждане от въззивния съд с указания за назначаване на желаната от него експертиза. Поддържа и становището за явна несправедливост на наказанието и необходимостта от редуцирането му с оглед чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, като в тази връзка се позовава на наличното съпричиняване на резултата от самите пострадали. Подсъдимият заявява солидарност с казаното от своя защитник. В последната си дума заявява, че е невинен и моли да бъде оправдан. Частните обвинители К. С., А. С., С. П. (чрез нейната майка и законен представител К. К.) и Д. П., както и повереникът им, редовно призовани, не вземат лично участие в съдебното заседание. Частният обвинител Д. П. и повереника й, редовно уведомени за датата и часа на съдебното заседание, също не вземат лично участие в него. Частните обвинители Н. П. и А. П. се представляват пред настоящата инстанция от повереника им - адв. С., според аргументираното становище на който въззивното решение е законосъобразно и правилно и следва да се потвърди. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на всяка от касационните жалби като неоснователна. Счита, че при разглеждането и решаването на делото от въззивната инстанция не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нито нарушения на материалния закон, а наложените наказания счита, че са справедливо отмерени Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 72 от 12.07.2019 г., постановена по НОХД № 324/2017 г., състав на Великотърновския окръжен съд е признал подсъдимия Б. А. А. за виновен в това, че на 26.11.2016 г., около 01:30 часа, на /път/ [населено място] - [населено място], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „марка“, м. „модел“, с временен регистрационен номер /номер/ , нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лица - на М. К. Н., на Н. Т. П. и на Т. Н. П. и средни телесни повреди на Д. Н. К. (счупване на дясната илячна кост на таза, довела до трайно затрудняване на движението на десния долен крайник) и на Т. Г. К. (счупване на лявата ключица, довело до трайно затрудняване на движенията на левия горен крайник), като деянието е извършено в пияно състояние (с концентрация на алкохол в кръвта на А. 1,28 %о) и случая е особено тежък, поради което и на осн. чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от 12 години, като на осн. чл. 59, ал. 2 вр. ал. НК е приспаднал и е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража и по отношение на него е била изпълнявана мярка за неотклонение „домашен арест“. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е постановено наказанието да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. С тази присъда и на осн. чл. 343г НК съдът е наложил и лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от 12 години. С присъдата е извършено разпореждане с веществени доказателства, а на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на Б. А.. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като запълващото бланкетната диспозиция на състава по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1 НК нарушение на правилата за движение по пътищата е преквалифицирано от такова по чл. 21, ал. 1 ЗДвП в нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. Жалбите срещу това решение са неоснователни. В една своя част, съдържащото се в пледоарията н адв. Д. М. оспорване не третира проблем, по който е възможна касационна проверка, а представя собствените на защитника оценъчни съждения за противоречиво установени моменти от фактологията по делото и качеството на част от доказателствените източници, като това оспорване не е обвързано с констатация за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния регламент. Ето защо и с оглед ограничителните норми на чл. 347 - чл. 348 НПК, не създава предпоставки за касационна проверка споделеното от този защитник мнение за противоречивост на информацията по делото относно местоположението на телата на тримата загинали след злополуката, както и възражението за изключителна проблемност на свидетелстването на Д. К., обусловено според защитника от стремеж на този свидетел да избегне доказването на факта, че именно той е шофирал в процесната вечер л.а. „марка“. Отделно от това, във въззивното решение показанията на свид. К. са подробно и старателно анализирани (стр. 5-6 от решението), като аргументирано въззивният съд е приел именно това, за което настоява и адв. М. - че в процесната нощ не М. Н., а свид. К. е управлявал л.а. „марка“ преди установяването на този автомобил на мястото на злополуката. Неоснователна е претенцията за липса на яснота относно механизма на получаване на деформациите в задната част на л.а. ВАЗ. В отговор на направено от защитата искане за експертно изследване на този въпрос, първостепенният съд е извършил оглед на този автомобил и в проведеното на 01.03.2019 г. заседание е назначил комплексна автотехническа и трасологическа експертиза. При проведения оглед посочените деформации по този автомобил са коментирани от вещите лица по тази експертиза, като още тогава експертното мнение е било в подкрепа на направения в рамките на вече приетата по делото авто-техническа експертиза извод за липса на деформации в задната част на л.а. /марка/, представляващи резултат от въздействието на твърди предмети, като всички въздействия в зоната на задната броня на този автомобил са от предмети с по-малка коравина от коравината на металната облицовка в тази зона. Експертната преценка е, че деформациите имат характер на въздействие от човешки тела, като съпоставяйки ги и с установените следи (отпечатъци), разкъсвания върху и по дрехите на Н., П., П. и К., детайлно и нагледно вещите лица са обяснили и местоположението на всеки от четиримата към момента на удара и позицията на тялото му в този момент. Тези деформации са интерпретирани от вещите лица и в рамките на комплексната автотехническа и трасологична експертиза, като съобразно с техните размери, форма и вид, разположението им, видимите следи от отнемане на запрашеността по облицовката на задната врата експертното становище е категорично, че тези особености еднозначно определят получаването на коментираните деформации при почти едновременни удари на телата на стоящите зад автомобила в момента на злополуката М. Н., Т. П., Н. П.. Прието е наред с това, че от техническа гледна точка е възможен както директен (но малко след контакта с телата на тримата загинали), така и индиректен удар на тялото на Д. К. (контакт с друго тяло) с лекия автомобил. Възражението на адв. Д. М., че с отказа на въззивния съд да допусне изслушване на поисканата от защитата допълнителна авто-техническа експертиза производството е било лишено от важна за правилното му решаване информация, свързана с механизма, по който телата на тримата загинали са се оказали на местата, на които са установени при огледа на местопроизшествието и е нарушено правото на защита на подсъдимия, няма потенциал за преценяването му като основателно. То е базирано на факти от делото, такива каквито ги е възприел защитника, а не каквито са обективно установени в рамките на осъществения доказателствен процес. Преди всичко телата на тримата загинали са установени на около 30 метра не от л.а. /марка/, а от мястото на удара, според огледния протокол. А що се касае до позиционирането им след произшествието на местата, на които са установени и фиксирани при извършения оглед, то също има обяснение в приетата по делото АТЕ, според която при челният, почти централен удар между предните части на двата автомобила (паркираният на мястото л.а./марка/ и управлявания от подсъдимия л.а. „марка“) и след достигане на фазата на максимални деформации и изравняване на скоростите на масовите центрове, двата автомобила са започнали движение на юг, като задната част на л.а. /марка/ е ударила намиралите се до нея хора. В процеса на погасяване на кинетичната енергия, двата автомобила и телата на ударените пешеходци са се установили в заснетото при огледа положение - на разстояние от 28 м. до 33 м. от мястото на удара. Всъщност, този проблем е бил поставен на вниманието и на въззивния съд и е подробно анализиран в оспореното съдебно решение, като е получил задълбочено аргументиран отговор (стр. 24 - 25 от решението). Не може да се претендира поради това, че с отхвърляното на доказателственото искане се е стигнало до информационен дефицит, при това с фатални за правилното решаване на делото последици. Доколкото се възразява от адв. Д. М., че въззивният съд не е дал отговор на довода му за съществуване на възможност преди инкриминираното автопроизшествие тялото на Т. П. да е било притиснато от л.а. /марка/, следва да се отбележи, че в рамките на доказателствения процес съдът е длъжен да изследва възможността събитията да са се развили по описания в обвинителния акт начин, а не да изследва всеки друг хипотетичен вариант на развой на ситуацията, при това лишен от качествена адекватност. А доказателствата за събитията на мястото на злополуката преди нейното възникване се съдържат единствено в показанията на свид. К., който не е съобщил факт като твърдяния от защитника. Отделно от това, експертните изследвания (автотехническо и медицинско), включващи анализ на следите върху дрехите на П., съотв. на травмите по тялото му, също не са потвърдили възможност уврежданията по тялото на този пострадал да са били причинени по механизъм, различен от удар на тялото му със задната част на л.а. /марка/ и включващ притискане, прегазване и пр. След като защитникът очевидно не е успял да идентифицира източникът/източниците на твърдяното от него „затискане“ на тялото на П. от л.а. /марка/, послужило му като основание за това възражение, неясно остава на каква база са очакванията, които адресира към въззивния съд той да разпознае такъв проблем и да го разреши. В останалата им част възраженията на защитата за допуснати при въззивното разглеждане на делото съществени нарушения на процесуалните правила, съдържащи се в депозираната от адв. М. М. касационна жалба, имат тезисен характер, доколкото липсва съпътстващо ги логическо аргументиране, което да покаже базиса, на който е основано всяко от тях и да позволи контролна преценка дали и доколко тези възражения са логическо следствие от действително допуснати процесуални пороци. Такъв е характерът на оплакванията за превратно тълкуване на доказателства; за игнориране на ползващи защитата доказателства; за липса на източници за установяване на съществени обстоятелства от предмета на доказване; възражението за едностранчиво, изопачено и тенденциозно обсъждане на доказателства; за произволно формиране на фактически изводи. Чрез формулирането по този начин на представените пред ВКС несъгласия практически е размита границата между правомощията на въззивната и касационната инстанция и е пренебрегнато значението, което законодателят е отдал на волята на касатора за определяне пределите на касационната проверка, поставяйки пред него изискването да посочи данните в подкрепа на поддържаното от него касационно основание. За това и в рамките на така предопределения със самата жалба логически минимум настоящият състав ще отбележи, че произнасянето на въззивния съд е преминало през необходимата и дължима от този съд проверка на правилността на оспорената присъда, като е осъществен цялостен контрол над нея и пълноценно е изпълнена задачата на въззивната инстанция за проверка на фактическата и юридическата нейна обоснованост. С касационната жалба се възразява, че във въззивното решение липсва цялостен анализ на всички доказателства и посочване на причините, поради които при наличните противоречия между доказателствата едни от тях биват кредитирани с доверие, а други – не. Според защитника въззивният съд е бил длъжен да изпълни изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК. Тези възражения са неоснователни. С тях на въззивната инстанция са вменени задължения, каквито тя няма. Изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК са приложими единствено в случай на постановяване на нова присъда от въззивния съд (чл. 339, ал. 3 НПК), какъвто настоящият случай не е. От друга страна, макар дейността на въззивната инстанция да съчетава правомощията на първостепенния съд при решаването на делата с контролните функции на проверяваща инстанция, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата и изрично да посочва онези от тях, които ползва като аргумент за обосноваване на всяко едно фактическо установяване, когато пред него не са направени възражения в тази насока и когато не приема нови фактически положения, различни от приетите с първоинстанционната присъда, а счита, че първостепенният съд качествено се е справил с тази дейност и споделя изложените от него съображения (каквато е процесната ситуация). Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение, както е в настоящия случай. Прочитът на въззивното решение ясно показва не само съгласието на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ. Този съд е бил изчерпателен при излагането на аргументите, които са му позволили да подкрепи формулираното от първостепенния съд убеждение за надеждност на ползваната доказателствена информация. Мотивите към въззивното решение позволяват да бъде проследен начина на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав. Противно на твърденията на защитата, заложен е в него собствен на въззивния състав доказателствен анализ, който не само не е довел до трансформиране на съдържанието на доказателствата и доказателствените източници, както се твърди в касационната жалба на защитата, а следва строго очертания от процесуалните норми и правилата на логиката път и показва пълна дистанцираност на част от възраженията в тази жалба от действителното съдържание на съдебния акт. Извършена е цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, като за тази цел са използвани легални критерии. Налице е коректност, правилност и последователност в разсъжденията. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства, а аргументите на съда обхващат всички доказателства и доказателствени източници, като противно на мнението на защитата не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода. Преценката на въззивния съд да подкрепи фактическите констатации по присъдата за величината на скоростта, с която се е движел управлявания от подсъдимия автомобил към момента на злополуката не е произволна, а има своето основание в изводите на авто-техническата експертиза. Експертизата, е приета със съгласието на всички страни, в т.ч. и със съгласието на подсъдимия и защитниците му и най-малко некоректно е в тази ситуация направеното оспорване. Чрез тази експертиза е установено, че и при неблагоприятните за безопасността на движението пътни условия, в които подсъдимият е управлявал автомобила си, ако той е съобразил скоростта на движението си с тях, ограничавайки я до 69,5 км/ч., би имал възможност в рамките на осветената от късите светлини на фаровете на автомобила му зона да реагира ефективно за спиране преди мястото на удара. Ето защо съдебният извод, че причина за злополуката е несъобразената с пътната обстановка скорост, която подсъдимият е избрал е информационно обезпечен, противно на твърдяното от защитата. От тази гледна точка аргументирано е отхвърлено възражението на защитата, че в случая е налице случайно деяние (стр. 27 от въззивното решение). Позовавайки се на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК в касационната си жалба защитникът настоява за материална незаконосъобразност на въззивното решение, като оспорва връзката между възникналата транспортна злополука и последиците от нея с нарушение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Оспорено е и утвърждаването на възприетата от първостепенния съд квалификация на случая като особено тежък. Според адв. М. М. не е установена изключителна обществена опасност на деянието и на дееца, тъй като броя на пострадалите е част от съставомерните признаци по чл. 343, ал. 4 НК и това обстоятелство не може допълнително да се третира и като отегчаващо такова. Акцент е поставен и на приноса, който самите пострадали са имали за настъпването на автопроизшествието. Първото от тези възражения очевидно е направено без връзка с въззивния акт, който е предназначено да атакува, доколкото с този акт мотивирано е отречена възможността при конкретно установените факти бланкетната диспозиция на състава по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ НК да бъде запълнена с нарушението по чл. 21, ал. 1 ЗДвП и е преквалифицирал нарушеното от подсъдимия правило за движение, намиращо се в пряка причинно-следствена връзка с общественоопасния резултат, по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Този подход може единствено да бъде подкрепен, след като е съобразен с изводите на авто-техническата експертиза, че и при движение на управлявания от подсъдимия л.а „марка" с разрешената за участъка скорост злополуката би настъпила. Същевременно въззивният съд е изследвал поведението на А. в контекста на задълженията му като водач по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и особеностите на конкретната пътна обстановка, свързани с нощната тъмнина, движението в извънградски условия и липсата на осветление на пътя, наличието на мъгла, ограничавала видимостта до не повече от 50 - 60 метра, мократа пътна настилка и обосновано чрез експертните авто-техническите изводи е приел, че ако подсъдимият е избрал скорост, съобразена с тези неблагоприятни пътни условия, каквато според вещите лица би била всяка скорост до 69,5 км/ч., той би имал възможност при своевременно възприемане на авариралия автомобил да реагира ефикасно за избягване на произшествието. Несъгласието на защитата с квалифицирането на случая като особено тежък, предвид аргументите, изложени в негова подкрепа, очевидно черпи основанието си от забраната по чл. 56 НК. Но тази забрана е относима към дейността по определяне на наказанието и няма отношение към правната преценка относно приложимата квалификация на фактите. Начинът, по който понятието „особено тежък случай“ е дефинирано в чл. 93, т. 8 НК показва, че отегчаващите обстоятелства не само могат да обосноват особена тежест на случая. Те са елемент от тази характеристика. Нещо повече, необходима част от тях представляват самите вредни последици, към които е поставено изрично изискване - те да имат такава тежест, която определя самите тях като отегчаващо обстоятелство и ги отличава от вредните последици при типичните случаи на престъпленията от съответния вид. На това навежда редакцията на законовия текст на чл. 93, т. 8 НК, според която „особено тежък случай“ е този, при който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. За да е налице хипотезата на ал. 4 на чл. 343 НК, трябва да е причинена смъртта поне на едно лице, като този резултат трябва да е съпътстван с причиняването на телесни повреди поне на едно друго лице. А в случая при автопроизшествието е причинена смъртта на три лица и средни телесни повреди на други двама човека. Този резултат определя обществена опасност на извършеното като съществено по-висока от тази на типичните случаи на престъпленията по обикновения квалифициран състав по чл. 343, ал. 4 НК. Поради това обемът и естеството на този резултат правилно са съобразени от съдилищата като част от комплекса обстоятелства, обосноваващи особена тежест на случая. Правилна и обоснована е преценката на въззивния съд, че наред с общественоопасния резултат, налице са и други отегчаващи обстоятелства, от естество кумулативно да определят завишена обществена опасност на деянието и на личността на подсъдимия. Тази преценка е преимуществено качествено извършена, като по същество са съобразени фактическите особености, проявени чрез кумулативната даденост на няколко квалифициращи обстоятелства, сред които и пияно състояние на по подсъдимия по време на деянието; нивото на алкохолната концентрация в кръвта му; почти двукратното надвишаване на съобразената скорост; наличието на допуснато нарушение и на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, наред с това по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, както и самия характер на двете нарушения, всяко от които е особено грубо и рисково, още повече като се има предвид, че подсъдимият е бил и алкохолно повлиян; наличието на предходни осъждания на А., при това преимуществено за престъпления против транспорта и свързани все с управляване на МПС след алкохолна злоупотреба; наличието на предходно наложени административни наказания за нарушения на правилата за движение, които определят подсъдимия като недисциплиниран водач на моторно превозно средство. Що се касае до претендирания принос на пострадалите за възникването на злополуката, обективен факт е, че установеният на мястото л.а. /марка/, с който е трябвало да бъде оказана помощ за изтегляне на самокатастрофиралия л.а. „марка“ на Т. П. не е бил сигнализиран по указания в чл. 97, ал. 6 вр. ал. 4 и ал. 5 ЗДвП начин. При конкретните обстоятелства обаче дори тази сигнализация да е била изпълнена, това не би гарантирало избягване на злополуката като се имат предвид намалената до около 50 - 60 метра видимост поради гъстата мъгла в участъка, фактът на използваните от подсъдимия къси светлини на фаровете на управлявания от него автомобил и осветявания от тях фронт пред автомобила до 65 - 70 метра (от колкото А. е могъл да възприеме и включените къси светлини на фаровете на л.а. /марка/) и параметрите на опасната зона за спиране на този автомобил поради избраната от подсъдимия скорост от 110,7 км/ч. - 141,7 метра. Всичко това компрометира реалното значение на факта на липсващата съобразно с изискванията на закона сигнализация на спрелия за оказване на помощ л.а. /марка/, за да бъде обсъждан този факт в желаната от защитата насока. Въззивният съд е дал справедливо и аргументирано решение относно приложимото наказание, утвърждавайки отмерените от първата инстанция 12 години лишаване на подсъдимия от свобода и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за същия срок, като е съобразил всички обстоятелства, имащи отношение към отмерването на заслуженото чрез престъпното поведение на А.. Липсва претендираната от обжалвалите страни необходимост от корективна намеса от страна на касационната инстанция. Наличното съпричиняване на резултата от страна на пострадалите е справедливо отчетено от въззивния съд съобразно с действителното негово значение за възникването на транспортната злополука и обосновано е отречена възможността за коригиране на наложеното наказание лишаване от свобода с прилагане на правилото по чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Доколкото дейността по правно квалифициране на деянието е самостоятелна и отделна от тази по определяне на наказанието, не би могло едно и също обстоятелство или едно и също влияние на дадено обстоятелство да бъде ползвано и в двете направления. За това част от аргументите, с които обжалвалите частни обвинители са оспорили справедливостта на наказанията са неприемливи, доколкото са свързани с обстоятелства, значими за правилното определяне на правната квалификация. Неприемливи са и аргументите, с които от страна частното обвинение е оспорена стойността и значението на изразеното от подсъдимия съжаление за справедливото отмерване на приложимото наказание. Точен измерител на степента и на искреността на разкаянието не би могло да има. Безспорно е, че последващи действия по смекчаване на последиците от престъплението би могло да бъдат интерпретирани като признаване на грешката на извършеното и резултат на изпитвано съжаление за него. Но като се има предвид, че разкаянието е чувство, преживяване на лицето липсата на такива негови действия, която може да бъде обусловена и от външни за субективните му желания му фактори, не може да е индикатор за отсъствие на действително преживяно от него съжаление за извършеното, за липсващо осъзнаване на факторите, довели до престъплението, за неосмисляне на необходимостта от промяна на нагласите и поведението в социално и правно приемлива насока и липса на желание и готовност за нея. Всъщност частните обвинители не са идентифицирали по обективен начин отсъствие на конструктивна промяна в съзнанието на подсъдимия, като е факт дефицита на ангажирани по делото доказателства за продължаващо социално и правно неприемливо негово поведение и след извършването на престъплението. При липсата на обективни факти, които да опровергаят искреността на направеното от А. разкаяние и да покажат липса на мотивация у него за положителна промяна, всяко разсъждение, с което се оспорва изказаното от него съжаление за извършеното е лична интерпретация на поведението му, която не може да послужи при решаването на въпросите по делото. За това, като е отчел и изказаното от подсъдимия съжаление за извършеното, въззивният съд не е утвърдил допусната несправедливост при санкционирането. Невъзможно е да се подкрепи възражението на частните обвинители, че при преценката за размера на приложимото наказание въззивният съд не е съобразил действителната форма на проявената от подсъдимия непредпазливост като отегчаващ фактор. Въззивният съд е подходил критично към проблема относно вината на подсъдимия, като професионално е преценил, че след като подсъдимият се е ангажирал с извършването на високорискова дейност, каквато поначало представлява управлението на моторно превозно средство след употреба на алкохол, не може да се говори за проява на небрежност, както е прието с обвинителния акт. Но той не е могъл да ползва този факт в ущърб на подсъдимия и да увеличи срока на лишаването му от свобода именно поради по-благоприятния за А. извод на прокурора, заложен в обвинителния акт. Обобщено, не е допусната явно несправедливост с определянето от страна на първостепенния съд и впоследствие с утвърждаването от страна на въззивната инстанция на наложеното на подсъдимия наказание, свързано с лишаването му от свобода, нито е нарушен законът с прилагането на правилото по чл. 54 НК, вместо това по чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 66 от 23.04.2020 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 398/2019 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.