Р Е Ш Е Н И Е
№ 50098
гр. София, 10.10. 2022 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ИВО ДИМИТРОВ
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 869/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 135 от 14.03.2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 10004 от 06.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която след частична отмяна на решение № 1482 от 06.03.2017 г. по гр. д. № 655/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД против Д. М. Л. установителен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 32962/2013 г. на Софийски районен съд, за разликата над сумата 113 516.76 евро, формирана като сбор от неплатени падежирани вноски по първоначален погасителен план към договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г., в т. ч. част от 51-ва вноска и всички следващи вноски до 149-та включително, ведно със законната лихва върху вноски от 51-ва до 60-та за периода от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, а за останалите вноски от падежа на всяка вноска - 30-то число на съответния месец, до окончателното плащане, до сумата 651 596.79 евро, претендирана като предсрочно изискуема главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, както и за сумата 2 352.98 евро - неустойка (наказателна лихва) по т.20.2 ОУ за периода от 19.07.2013 г. до 01.08.2013 г., и е преразпределена отговорността на страните за разноски в заповедното и в исковото производство.
В касационната жалба на „Банка ДСК“ АД със седалище в [населено място] се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК в поддържания пред въззивната инстанция размер и за присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Касаторът навежда оплаквания, че въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.47, ал.1 ГПК в редакция, която не е била действаща към релевантния за спора момент, и в резултат на това е достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод, че ответникът - длъжник не е уведомен надлежно при условията на чл.47, ал.5 ГПК за обявената предсрочна изискуемост на кредита. Позовава се на допуснато от въззивния съд съществено нарушение на чл.235, ал.3 ГПК, изразяващо се в несъобразяване на обстоятелството, че към връчения на ответника препис от искова молба е приложено копие от нотариалната покана, в която е обективирано изявлението на банката за превръщане на кредита в предсрочно изискуем. Излага доводи, че с получаване на нотариалната покана като част от доказателствата в исковото производство ответникът е уведомен за превръщането на кредита в предсрочно изискуем и в съответствие с трайната практика на ВКС въззивният съд е следвало да вземе предвид факта на настъпилата в хода на делото предсрочна изискуемост съгласно чл.235, ал.3 ГПК.
Ответникът по касация Д. М. Л. от [населено място] оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в отговор по чл.287, ал.1 ГПК, и изразява становище за оставяне на въззивното решение в сила в обжалваната част. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е достигнал до извод, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД против Д. М. Л. установителен иск е основателен за сумата 113 516.76 евро, формирана като сбор от неплатени погасителни вноски от 51-ва /частично/ до 149-та включително, съгласно първоначален погасителен план към договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г., чиято изискуемост е настъпила до датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция - 03.12.2020 г., ведно със законната лихва от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, и за сумата 31 855.23 евро - възнаградителна лихва за периода от 04.08.2012 г. до 01.08.2013 г., а за разликата над сумата 113 516.76 лв. до сумата 651 596.79 евро, претендирана като предсрочно изискуема главница по кредита, и за сумата 2 382.82 евро - неустойка по т.20.2 от ОУ към договора за кредит за периода 19.07.2013 г. - 01.08.2013 г., искът е неоснователен поради необявена на длъжника предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г. ищецът „Банка ДСК“ АД е предоставил на ответника Д. Л. ипотечен кредит в размер на 700 000 евро със срок на издължаване 360 месеца, който е усвоен изцяло на 30.06.2008 г. В договора е уговорено, че кредитополучателят ще погасява задълженията си по кредита съгласно погасителен план на месечни погасителни вноски от 4 196.85 евро, платими на 30-то число от съответния месец, при лихва в размер на БЛП за съответния вид кредит, определян периодично от банката, заедно с надбавка - чл.7. Към датата на сключване на договора БЛП е 4.19 %, а преференциалната надбавка - 1.81 процентни пункта, или лихвеният процент е общо 6.00 % за целия срок на кредита. Договорът е сключен при действието на Общи условия (ОУ) за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, в чиято т.9.1 е предвидено, че банката има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, и лихвата се начислява ежемесечно върху усвоената и непогасена част от кредита. Съгласно чл.20.2 ОУ, при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем, отнася се в просрочие и се олихвява с договорения лихвен процент с надбавка от 10 пункта.
За безспорни от фактическа страна въззивният съд е приел обстоятелствата, че на 24.06.2013 г. банката - кредитор е изпратила чрез нотариус М. Г. с рег. № 622 адресирана до ответника нотариална покана с рег. № 10457/24.06.2013 г., съдържаща уведомление за настъпила към 04.12.2012 г., на основание т.20.2 ОУ вр. чл.60 ЗКИ, автоматична предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит. В поканата е отбелязано, че същата е връчена на адресата по реда на чл.47 ГПК чрез залепване на уведомление на 04.07.2013 г., като в указания двуседмичен срок за получаване на книжата лицето не се е явило при нотариуса и съгласно чл.47, ал.5 ГПК следва да се счита за уведомено на 19.07.2013 г. Към нотариалната покана е приложена разписка от 04.07.2013 г., в която връчителят е удостоверил, че адресът на ответника е посетен на 26.06.2013 г., на 02.07.2013 г. и на 04.07.2013 г., но поради неоткриване на адресата е залепено уведомление за явяване на последния в двуседмичен срок в кантората на нотариуса за получаване на нотариалната покана.
Във въззивното производство е назначена съдебносчетоводна експертиза за установяване действителния размер на непогасените задължения на ответника по договора за кредит. Според заключението на експертизата, към 19.07.2013 г. непогасената главница по кредита, изчислена съобразно първоначалния погасителен план към договора, е в размер на 659 858.36 евро; Просрочената главница е в размер на 8 475.70 евро и включва част от непогасена 51-ва вноска с падеж 30.09.2012 г. - 225.83 евро, и падежирани вноски до 60-та включително; Непогасените вноски за възнаградителна лихва към 19.07.2013 г. са в размер на 29 521.78 евро; Санкционната /наказателна/ лихва по т.20.2 ОУ за периода 19.07.2013 г. до 01.08.2013 г., изчислена върху главница от 659 858.36 евро, е в размер на 2 382.82 евро. При изготвяне на заключението е констатирано, че ответникът е започнал да изпада в забава през 2012 г., като погасителната вноска с падеж 30.07.2012 г. е платена със закъснение от 75 дни, а вноската за м. август 2012 г. /50-та вноска/ не е платена, и с оглед продължилата 94 дни забава към 04.12.2012 г. банката е осчетоводила кредита като предсрочно изискуем на основание чл.20.2 ОУ.
С отговора на исковата молба и впоследствие с въззивната жалба ответникът е оспорил настъпването на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповедта по чл.417 ГПК, позовавайки се на ненадлежно връчване на нотариалната покана от 24.06.2013 г. Като е изходил от разясненията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК относно предпоставките за предсрочна изискуемост, въззивният съд е приел, че с оглед установената от счетоводната експертиза забава с повече от 90 дни на плащането на дължимата погасителна вноска за м. август 2012 г. са осъществени предвидените в чл.20.2 ОУ обективни предпоставки за предсрочна изискуемост на целия кредит. При преценката на обективните предпоставки съдът е отчел обстоятелството, че с първоинстанционното решение е призната за нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП клаузата на чл.7 от договора за кредит във вр. т.9.1 ОУ, даваща право на банката да променя едностранно лихвения процент по кредита. Поради това размерът на непогасените задължения, релевантни за приложението на чл.20.2 ОУ, е определен на база първоначалния погасителен план към договора за кредит, без отчитане на извършеното от банката на основание клаузата на чл.7 едностранно изменение на лихвата по кредита. По отношение на субективните предпоставки (по смисъла на цитираното тълкувателно решение) за настъпване на предсрочна изискуемост въззивният съд е направил извод, че те не са били осъществени до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 01.08.2013 г., тъй като изявлението на банката за предсрочна изискуемост на кредита, отправено с изпратената на 24.06.2013 г. нотариална покана, не е достигнало до ответника - длъжник. Даденото разрешение е мотивирано със съображения, че макар правилото на чл.47, ал.1 ГПК в актуалната към датата на постановяване на въззивното решение редакция от ДВ бр.86/2017 г. да не е било действащо към м. юли 2013 г., още преди неговото създаване съдебната практика безпротиворечиво е приемала, че за да се пристъпи към връчване на съобщение чрез залепване на уведомление по чл.47, ал.1 ГПК, връчителят трябва да е посетил адреса на длъжника най-малко три пъти в рамките на един месец по различно време и при тези посещения да не е открил адресата. Предвид обстоятелството, че връчителят на нотариалната покана е удостоверил три посещения на адреса на ответника, но в рамките на кратък период от девет дни и без отразяване на времето на извършването им, въззивният съд е приел, че отсъствието на ответника от адреса /постоянен и настоящ/ не е надлежно установено и не са били налице предпоставките за връчване на нотариалната покана по реда на чл.47, ал.1 вр. ал.5 ГПК. В зависимост от този извод съдът се е произнесъл, че след като изявлението на банката за предсрочна изискуемост на кредита не е достигнало до длъжника, към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК кредитът не е бил предсрочно изискуем, поради което следва да намери приложение т.1 от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и искът по чл.422, ал.1 ГПК да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, т. е. към 03.12.2020 г., когато е приключено съдебното дирене пред въззивната инстанция.
Въз основа на заключението на счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е основателен за сумите 113 516.76 евро - изискуема към 03.12.2020 г. главница, ведно със законната лихва от 02.08.2013 г. върху вноските с настъпил падеж до 01.08.2013 г. /от 51-ва до 61-ва включително/, а за останалите вноски - от падежа на всяка вноска /30-то число на съответния месец по първоначалния погасителен план/ до окончателното плащане, и за сумата 31 855.23 евро - възнаградителна лихва за периода 04.08.2012 г. - 01.08.2013 г. /изчислена при съобразяване на признатата нищожност на клаузата на чл.7 от договора за кредит вр. т.9.1 ОУ и на факта, че първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила в частта, с която искът за възнаградителна лихва е отхвърлен за разликата над сумата 31 855.23 евро/. Относно вземането за неустойка (наказателна лихва) въззивният съд се е произнесъл, че то не е възникнало изобщо, тъй като според клаузата на т.20.2 ОУ неустойката се начислява при предсрочна изискуемост на кредита, каквато в случая не е обявена на длъжника до датата на заявлението по чл.417 ГПК. При произнасянето по основателността на иска съдът не е взел предвид принудително събраните суми по образуваното срещу ответника изпълнително дело, посочени в заключението на експертизата, като се е позовал на т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по значимия за изхода на делото правен въпрос може ли обявяването на предсрочната изискуемост да бъде извършено чрез връчване на длъжника на препис от исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК и приложеното към нея изявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл.235, ал.3 ГПК.
Поставеният в определението по чл.288 ГПК въпрос е получил положителен отговор в постановеното от състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. В цитираното решение, след допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване, е прието, че : „Ако в исковото производство по реда на чл.415, ал.1 и чл.422, ал.1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК в рамките на претендираните суми“. За да достигне до даденото разрешение, възприето впоследствие и в други решения на ВКС (напр. решение № 147/26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.), съставът на ВКС, ІІ т. о., е съобразил постановките в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които в производството по чл.422, ал.1 ГПК, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите в изпълнителното производство, както и приетото в мотивите към Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото към момента на приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват“ (в т. ч. и настъпването на изискуемостта на притезанието след предявяване на иска). Настоящият състав на ВКС споделя формираната с решението по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., съдебна практика и в съответствие с нея отговаря на поставения в определението по чл.288 ГПК правен въпрос, че в производството по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, за който се твърди настъпила предсрочна изискуемост, обявяването на предсрочната изискуемост може да бъде извършено чрез връчване на длъжника на препис от исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК и приложеното към нея изявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като обявяването на предсрочната изискуемост е факт, който трябва да бъде съобразен от съда по силата на чл.235, ал.3 ГПК.
Предвид отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационното обжалване, решението на Апелативен съд - София е неправилно в частта, с която е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК за разликата до поддържания във въззивното производство остатък от претендираната главница по договора за кредит и законните лихви върху нея с мотив, че предсрочната изискуемост не е настъпила поради необявяването й на длъжника преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е установил, че в качеството на длъжник по сключения с „Банка ДСК“ ЕАД договор за ипотечен кредит от 27.06.2008 г. ответникът - кредитополучател Д. Л. е забавил с повече от 90 дни плащането на дължими за м. юли и м.август 2012 г. погасителни вноски по кредита и вследствие на забавата са се осъществили предвидените в чл.20.2 ОУ обективни предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем. Посочените предпоставки са били налице и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК - 01.08.2013 г., с което банката - кредитор е предприела реализиране на вземанията си към кредитополучателя с позоваване на настъпила към 19.07.2013 г. предсрочна („автоматична“) изискуемост на целия кредит.
Законосъобразен и обоснован е изводът на въззивния съд, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК кредитът не е бил предсрочно изискуем, тъй като не са били налице изведените в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС субективни предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост по причина на ненадлежно връчване на ответника на нотариалната покана от 24.06.2013 г. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за допуснато от въззивния съд нарушение на закона, изразяващо се в прилагане на разпоредбата на чл.47, ал.1 ГПК в редакцията от ДВ бр.86/2017 г., която не е била действаща към момента на връчване на нотариалната покана. Както е отбелязано в мотивите към определението по чл.288 ГПК, въззивният съд се е произнесъл относно редовността на връчването на нотариалната покана по реда на чл.47, ал.1 вр. ал.5 ГПК в съответствие с трайната практика на ВКС (изброена примерно в определението) по приложението на разпоредбата на чл.47, ал.1 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г., според която в случаите, когато при първо посещение на посочения по делото адрес на ответника връчителят не намери адресата или друго лице, съгласно да приеме съобщението, той трябва да потърси сведения дали ответникът живее там; Ако установи, че ответникът пребивава на адреса, връчителят трябва да положи усилия да узнае по кое време той може да бъде намерен там и тогава да посети отново адреса; Ако и при второто посещение връчването се окаже невъзможно, връчителят трябва да направи най-малко още едно посещение, като времето между първото и последното посещение трябва да е поне един месец; При последното посещение връчителят поставя уведомление и попълва в него датата на поставянето му, след което го подписва. Посочените изисквания са относими и към връчването чрез нотариус по реда на чл.50 ЗННД. В случая в разписката за връчване на нотариалната покана, с която е отправено изявлението на банката - ищец за предсрочна изискуемост на кредита, е отразено, че връчителят на поканата е посетил адреса на ответника три пъти, но в много кратък интервал от време, поради което липсва основание да се приеме, че са изпълнени възприетите в практиката на ВКС изисквания за редовност на процедурата по връчване чрез залепване на уведомление по чл.47, ал.1 ГПК и оттук - че изявлението за предсрочна изискуемост на кредита е достигнало до длъжника към твърдяната в исковата молба дата 19.07.2013 г.
Нотариалната покана от 24.06.2013 г. е приложена от ищеца в заверено копие към исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК. Препис от исковата молба с приложените доказателства, сред които и нотариалната покана, е връчен на ответника на 06.01.2016 г. С връчване на поканата като част от приложенията по чл.128, т.3 ГПК до ответника е достигнало и обективираното в нея изявление на банката - ищец за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на основание чл.20.2 ОУ към договора за кредит. След като по делото е установено, че още преди иницииране на заповедното производство са били налице обективните предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита, с достигане на изявлението на кредитора до длъжника са осъществени и субективните предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост, като от датата на получаване на нотариалната покана - 06.01.2016 г., кредитът е станал предсрочно изискуем съобразно предвиденото в чл.20.2 ОУ към договора за кредит. Настъпването на предсрочната изискуемост в хода на исковото производство е факт от значение за спорното право (вземане) и независимо, че не е въведен състезателно в предмета на делото, по силата на закона - чл.235, ал.3 ГПК, е следвало да бъде взет предвид от въззивния съд при произнасянето по основателността на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. В нарушение на чл.235, ал.3 ГПК въззивният съд не е съобразил настъпилата в хода на процеса предсрочна изискуемост на кредита и неправилно е уважил иска само за дължимите погасителни вноски по кредита, чийто падеж е настъпил до датата на приключване на устните състезания във въззивното производство, не и за целия непогасен към 06.01.2016 г. остатък по кредита, ведно със законните лихви. Установеното в хода на въззивното производство погасяване на част от дълга в резултат на проведено принудително изпълнение срещу ответника - длъжник е ирелевантно за основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК с оглед постановките в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.293, ал.2 ГПК в частта, с която предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск е отхвърлен за разликата над сумата 113 516.76 евро, представляваща сбор от падежирани към 03.12.2020 г. (дата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция) вноски за главница по договора за кредит от 27.06.2008 г., в т. ч. от 51-ва до 149-та включително, до сумата 651 596.79 евро, представляваща предсрочно изискуема към 06.01.2016 г. главница по договора (предвид влязлата в сила част на първоинстанционното решение, с което искът по чл.422, ал.1 ГПК за главницата по кредита е отхвърлен за разликата над 651 596.79 евро до посочения в заповедта за изпълнение и в исковата молба размер от 664 495.15 евро), ведно със законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост - 06.01.2016 г., до окончателното плащане. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция като по реда на чл.422, ал.1 ГПК се признае за съществуващо вземането на „Банка ДСК“ АД към Д. М. Л. за разликата над сумата 113 516.76 евро до сумата 651 596.79 евро, а именно - 538 080.03 евро, представляваща предсрочно изискуема към 06.01.2016 г. главница по договора за ипотечен кредит от 27.06.2018 г., ведно със законната лихва от 06.01.2016 г. до окончателното плащане. В частта, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК е уважен за частта от главницата в размер на 113 516.76 евро и за законните лихви върху нея, въззивното решение не е обжалвано от ответника и е влязло в сила съгласно чл.296, т.2 ГПК.
Въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила в частта, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен за сумата 2 352.98 евро, претендирана като наказателна лихва (неустойка) по чл.20.2 ОУ към договора за ипотечен кредит за периода 19.07.2013 г. - 01.08.2013 г. Наказателната лихва по чл.20.2 ОУ е предвидена като санкция за длъжника в случай на обявена предсрочна изискуемост на кредита. В случая предсрочната изискуемост е обявена в хода на исковото производство, поради което за времето преди нейното настъпване, в т. ч. и за периода 19.07.2013 г. - 01.08.2013 г., ответникът не дължи заплащане на наказателна лихва по чл.20.2 ОУ.
Ответникът не е обжалвал въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 31 855.23 евро - възнаградителна лихва по договора за кредит за периода от 04.08.2012 г. до 01.08.2013 г. Поради това вземането за възнаградителна лихва не е предмет на производството пред касационната инстанция.
В зависимост от крайния изход на делото следва да бъде преразпределена и отговорността на страните за разноски по чл.78 ГПК.
На основание чл.78, ал.1 ГПК и предвид представените по делото доказателства за извършени разноски касаторът - ищец има право на разноски, съразмерно на уважената част от иска. За заповедното и за исковото производство пред първата инстанция разноските и дължимото юрисконсултско възнаграждение са в размер съответно на 40 783.73 лв. и 40 874.75 лв., а за производството пред ВКС - разноски в размер на 20 990.35 лв. и юрисконсултско възнаграждение 300 лв. Пред въззивната инстанция касаторът не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат. Поради това, че ответникът е освободен от заплащане на държавна такса и разноски за експертиза във въззивното производство, касаторът дължи държавна такса за производството пред въззивната инстанция върху отхвърлената част от иска за сумата 2 352.98 евро в размер на 92.04 лв. и разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска, в размер на 2.06 лв.
С оглед отхвърлената част от иска ответникът също има право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК. Въззивното решение не съдържа произнасяне по претенция на ответника за разноски в първоинстанционното производство и касационната инстанция не следва да се произнася по тях. За въззивното производство ответникът има право на разноски (платена държавна такса), чийто размер, изчислен съобразно отхвърлената с настоящото решение част от иска, е 10.30 лв. Ответникът не е представил доказателства адвокатското възнаграждение от 80 000 лв., уговорено за защита и процесуално представителство в касационното производство в договор за правна услуга от 12.04.2021 г. и отразено в проформа фактура от 12.04.2021 г., да е заплатено по предвидения в договора начин - чрез превод по банкова сметка. Поради това разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС не следва да се присъждат - т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 09.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В приложената към отговора по чл.287, ал.1 ГПК молба - списък по чл.80 ГПК са вписани разноски за държавна такса в размер на 30 лв., каквито не са извършвани от ответника и няма основание да се присъждат.
При съобразяване на така определения размер на разноските за всяка от съдебните инстанции въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта относно присъдените на „Банка ДСК“ ЕАД разноски за разликите над сумите 8 694.76 лв. и 8 675.26 лв. до сумите 40 868.96 и 40 595.96 лв., които разлики се дължат от ответника с оглед крайния изход на спора пред касационната инстанция, и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца тези разлики, възлизащи съответно на 32 174.20 лв. и 31 920.07 лв. Въззивното решение подлежи на отмяна и в частта, с която „Банка ДСК“ ЕАД е осъдена да заплати на Д. Л. разноски за въззивното производство за разликата над сумата 10.30 лв. до сумата 2 364 лв., както и в частта относно възложените в тежест на банката държавна такса за въззивното производство за разликата над 92.04 лв. до 18 775.17 лв. и разноски за разликата над 2.06 лв. до 472.80 лв. На основание чл.78, ал.1 и ал.6 ГПК Д. Л. следва да бъде осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД разноски и юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в посочените по-горе размери от 20 990.35 лв. и 300 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 10004 от 06.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която след частична отмяна на решение № 1482 от 06.03.2017 г. по гр. д. № 655/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД против Д. М. Л. установителен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 32962/2013 г. на Софийски районен съд, за разликата над сумата 113 516.76 евро, формирана като сбор от неплатени падежирани вноски по първоначален погасителен план към договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г., в т. ч. част от 51-ва вноска и всички следващи вноски до 149-та включително, ведно със законната лихва върху вноски от 51-ва до 60-та за периода от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, а за останалите вноски от падежа на всяка вноска - 30-то число на съответния месец, до окончателното плащане, до сумата 651 596.79 евро, претендирана като предсрочно изискуема главница по договора за кредит, заедно със законната лихва върху посочената разлика от 06.01.2016 г. до окончателното плащане, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта за осъждане на Д. М. Л. да заплати на „Банка ДСК“ АД разноски за заповедното и за първоинстанционното исково производство за разликите над сумите 8 694.76 лв. и 8 675.26 лв. до сумите 40 868.96 и 40 595.96 лв., както и в частта, с която „Банка ДСК“ АД е осъдена да заплати на Д. М. Л. разноски за въззивното производство в размер на разликата над сумата 10.30 лв. до сумата 2 364 лв., а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Апелативен съд - София държавна такса и разноски за разликите над сумите 92.04 лв. и 2.06 лв. до сумите 18 775.17 лв. и 472.80 лв., и вместо това постановява :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Банка ДСК“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], има парично вземане към Д. М. Л. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ап.11, в размер на разликата над сумата 113 516.76 евро до сумата 651 596.79 евро, представляваща предсрочно изискуема към 06.01.2016 г. главница по договор за ипотечен кредит от 27.06.2008 г., ведно със законната лихва от 06.01.2016 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 32962/2013 г. на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА Д. М. Л. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ап.11, да заплати на „Банка ДСК“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 85 384.62 лв. (осемдесет и пет хиляди триста осемдесет и четири лв. и шестдесет и две ст.) - разноски и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.1 и ал.6 ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10004 от 06.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която след частична отмяна на решение № 1482 от 06.03.2017 г. по гр. д. № 655/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД против Д. М. Л. иск за съществуване на парично вземане за сумата 2 352.98 евро - наказателна лихва (неустойка) по чл.20.2 от договор за ипотечен банков кредит от 27.06.2008 г. за периода от 04.08.2012 г. до 01.08.2013 г., и за законни лихви върху разликата над сумата 113 516.76 евро до сумата 651 596.79 евро за периода от 01.08.2013 г. до 06.01.2016 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 32962/2013 г. на Софийски районен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |