Р Е Ш Е Н И Е №65 гр. София, 29 март 2021 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 191/2021 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на подсъдимия Е. Р. А., подадена чрез упълномощения му защитник адв.С. А. срещу решение № 260005 от 28.01.2021г., постановено по ВНОХД № 596/2020г по описа на АС-Пловдив. В депозираната жалба са изложени оплаквания срещу справедливостта на определеното на подсъдимия А. наказание за престъплението по чл.152, ал.4, т.1 от НК, както и на наложеното му, съобразно правилата на чл.23, ал.1 от НК общо най-тежко такова.Акцент е поставен върху самопризнанието на подсъдимия, което е от решаващо значение за осъждането му, както и върху доказателствата, очертаващи го като лице с ниска степен на обществена опасност.Посочените обстоятелства според защитата следва да се оценят в светлината на чл.55 НК като многобройни смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства. Иска се от касационната инстанция да измени въззивното решение, като приложи разпоредбата на чл.55 НК. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата с изложените в нея съображения и искания. В своя лична защита подсъдимият А. поддържа изложените от защитника си съображения и искания. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба.Счита, че постановеното от АС Пловдив решение е законосъобразно и правилно и пледира същото да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на касатора и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда №260015 от 07.10.2020г., постановена по НОХД №1517/2020г., ОС Пловдив е признал подсъдимия Е. Р. А. за виновен в извършване на престъпление по чл.149, ал.2, т.1, вр. ал.1 от НК за това, че в началото на месец февруари 2017г., в [населено място], обл.С., е извършил действия, с цел да възбуди и удовлетвори полово желание, без съвъкупление, по отношение на лице, ненавършило 14 годишна възраст –Й. Е. А. , като при условията на чл.54, ал.1 от НК му наложил наказание в размер на три години лишаване от свобода. Със същата присъда признал подсъдимия Е. Р. А. за виновен в извършване на престъпление по чл.152, ал.4, т.1, вр. с ал.2, т.1 и т.2, вр. ал.1, т.2, вр. чл.26, ал.3, вр. ал.1 от НК за това, че в периода от началото на месец февруари 2017г. до края на месец август 2019г., в същото населено място, при условията на продължавано престъпление, се е съвъкупил с лице от женски пол –Й. Е. А., низходяща сродница, като я принудил към това със сила и заплашване, като 8 от деянията, включени в продължаваното престъпление са извършени преди А. да е навършила четиринадесет години, а останалите 49 деяния –преди същата да е навършила осемнадесет години, поради което и на основание чл.54 вр. чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на 12 години лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК наложил на подсъдимия Е. Р. А. общо най-тежко наказание от 12 години лишаване от свобода, при първоначален СТРОГ режим на изтърпяване, съгласно чл.57, ал.1,т.2, б.“а“ от ЗИНЗС. На основание чл.59, ал.1 и ал.2 от НК приспаднал времето, през което подсъдимият А. е бил задържан по ЗМВР и с мярка за неотклонение „Задържане под стража“, считано от 25.09.2019г. Разпоредил се с веществените доказателства по делото и възложил разноските по същото в тежест на подсъдимия. По въззивна жалба, подадена от подсъдимия, чрез защитника му, с наведени доводи за явна несправедливост на наложеното наказание е образувано въззивно производство пред АС-Пловдив.С атакуваното пред настоящата инстанция решение №260005 от 28.01.2021г., постановено по ВНОХД № 596/2020г., присъдата на ОС-Пловдив е изменена в санкционната част, като е намален срокът на наложеното на подсъдимия А. наказание за престъплението по чл.152, ал.4, т.1 от НК , както и този на определеното по чл.23, ал.1 от НК общо най-тежко наказание на десет години.В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е в срок от правно легитимирано лице.Разгледана по същество е неоснователна. Единственото касационно основание, заявено в сезиращия документ, е за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия А. наказание от десет години лишаване от свобода, определено му като общо най-тежко такова за престъпленията по чл.149, ал.2 от НК и по чл.152, ал.4 от НК, поради което само неговата основателност е предмет на разглеждане в настоящето касационно производство. Решаващите съдилища законосъобразно са приели, че наказанието на подсъдимия А. за извършеното от него престъпление по чл.152, ал.4 от НК подлежи на определяне по правилата на чл. 58а от НК, като последица от приложената диференцирана процедура, съобразно чл. 373, ал. 2 от НПК. Правилно наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана в хипотезата на чл. 58а, ал. 1 от НК, изискваща редукция на определеното по правилата на чл. 54 от НК наказание с една трета. Въззивният съд, след като е бил сезиран с жалба от подсъдимия за прекомерна завишеност на наложеното му наказание, е извършил собствена преценка на обстоятелствата, влияещи върху отговорността и е обосновал изводите си за несъгласие с първоинстанционния съд досежно крайния размер на санкцията за извършеното престъпление по чл.152, ал.4 от НК, както и този на наложеното общо най-тежко наказание. Поддържаните доводи за явна несправедливост на наложеното наказание не намират подкрепа в данните по делото. Обемът на упражнената спрямо подсъдимия наказателна принуда отразява всички фактори, които имат значение при индивидуализиране на наказанието. Предходните инстанции изрично са обсъдили хипотезата на чл. 55, ал.1 от НК и аргументирано, съобразно данните по делото, са отхвърлили възможността наказанието да бъде определяно по този ред. Посочените и сега от защитата на подсъдимия обстоятелства не са нито изключителни, нито многобройни смекчаващи, а определеното общо най-тежко наказание по своя размер не се явява несъразмерно тежко спрямо извършените престъпления. Процесът на индивидуализация на наказанието по отношение на подсъдимия А. за извършеното от него престъпление по чл.152, ал.4 от НК е обективиран ясно в мотивите на атакувания съдебен акт, което позволява да се проследи правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд и спазването на изискванията по чл. 54 и чл. 36 от НК. Въззивният съд е направил прецизна диференциация на смекчаващите и отегчаващите вината на подсъдимото лице обстоятелства, свързани както с деянието, така и с личността на дееца.Аргументирано са посочени причините, които са обусловили редуциране на наказанието,следващо се за престъплението по чл.152, ал.4 от НК, а оттам и на наложеното общо най-тежко наказание. Обстоятелствата, на които е поставен акцент в жалбата са съобразени от въззивния съд, така че е лишена от основание претенцията за тяхното неотчитане или подценяване.Отчетени са добрите характеристични данни на подсъдимия, в т.ч. и доброто му име в обществото /л.20 от въззивните мотиви/.Специално внимание е отделил въззивния съд на частичните самопризнания на подсъдимия /разпита на ДП от 26.09.2019г./, като е приел същите за самостоятелно обстоятелство със смекчаващо значение.Разбирането на въззивния съд е в синхрон с указанията, дадени с ТР №1/2009г. на ОСНК, поради което отправеният защитен упрек не може да бъде споделен. Следователно, не са налице неотчетени смекчаващи вината обстоятелства, нито е подценено тяхното значение в процеса на индивидуализация на наказанието.Споделена е преценката за наличие на отегчаващи обстоятелства, чиято относителна тежест в никакъв случай не е по-малка от тази на смекчаващите.Особено съществен факт в последната насока е големият брой на деянията, включени в продължаваното престъпление /57/, както и дългия период на осъществяването им /около две години и половина/.Правилно като обстоятелство, отегчаващо отговорността на подсъдимия е отчетен и интензитетът на принудата, упражнена при това и в двете и съставомерни форми /сила и заплашване/.Споделени са и констатациите на въззивния съд, според които като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са отчетени и обстоятелствата, че пострадалата е била девствена при първия сексуален контакт, както и че посегателствата срещу нея са извършени в домашна обстановка. Съдът обстойно е обсъдил неблагоприятните последици от престъплението за психическото развитие на пострадалата, както с оглед бъдещото и оформяне като личност, така и вече конкретно установените прояви на стрес, страх, самоизолиране и недоверие към близките. Наличието на две отделни престъпления , също представлява отегчаващо обстоятелство.Правилното дефиниране на обстоятелствата, влияещи върху отговорността на подс. А. и аналитичната преценка на относителната им тежест, е позволила на въззивната инстанция да коригира първоинстанционната присъда, като намали размера на определеното наказание за престъплението по чл.152, ал.4 от НК, както и този на наложеното общо най-тежко наказание и съответно го редуцира с една трета. Определеното на подс. А. наказание, в т.ч. и наложеното съобразно правилата на чл.23, ал.1 от НК , освен че е съответно на обществената опасност на деянието и на дееца, е адекватно в максимална степен за постигане на предвидените в чл. 36 от НК цели. Извън горното, други аргументи в подкрепа на поддържаното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, не се сочат. Съгласно разпоредбата на чл. 348, ал.5, т.1 от НПК наказанието е явно несправедливо, когато очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящия казус. Доколкото определеното на подсъдимия Е. Р. А. наказание лишаване от свобода не разкрива белезите на явна несправедливост, не се налага намесата на ВКС в насока за неговото намаляване. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260005/28.01.2021г. на АС-Пловдив, постановено по в.н.о.х.д. № 596/2020 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: