О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 519

гр. София, 01.10.2020 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2891 по описа за 2019г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца „Българо-американска кредитна банка“ АД, [населено място] чрез Адвокатско дружество „Б. и П.“ чрез адв. А. Т. Б. и адв. Н. С. П. и ответника „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място], приподписана от адв. Елена Б. срещу решение № 80 от 07.03.2019г. по в. т. дело № 620/2017г. на Апелативен съд П., Търговско отделение, поправено с решение № 96 от 18.03.2019г. по същото дело.
Касаторът - ищец „Българо-американска кредитна банка“ АД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 63 от 03.02.2017г. по т. дело № 481/2014г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК от „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ иск за признаване за установено съществуване на вземане на банката срещу „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро – главница, за която сума са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив. Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. По отношение на кои вноски следва да се уважи искът: вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, включително когато редовната изискуемост настъпи в хода на процеса? – противоречие с решение № 15/09.05.2017г. по гр. д. № 60034/2016г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 7/19.05.2017г. по гр. д. № 60053/2016г. на ВКС, ТК, I г. о. и решение № 184/04.07.2017г. по гр. д. № 60361/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. За приложението на нормата на чл. 617 ТЗ в производствата, заведени по реда на чл. 422 ГПК, решението за обявяване в несъстоятелност и настъпването на изискуемостта на вземането въз основа на това представлява ли нов факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК? Следва ли да бъде зачетена нормата в производството по чл. 422 ГПК? По посочените въпроси касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на практика на ВКС.
3. За приложимостта на разясненията по т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС що се касае до материалноправната норма, за която са постановени – за чл. 60, ал. 2 ЗКИ; приложими ли са тези разяснения за обявен в несъстоятелност търговец, чиято изискуемост на вземането е настъпила по силата на чл. 617 ТЗ? – противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
4. Въпросът относно момента, към който се установява вземането в процеса, заведен по реда на чл. 422 ГПК и кои факти са от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК? - противоречие с т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
5. Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение? – противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Касаторът - ищец се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място] оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част. Поддържа становище, че посочените първи и трети правни въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; въпросите по т. 2 от изложението не са коректно формулирани и не съответстват на мотивите на въззивния съдебен акт, както и по отношение на тях не е налице селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловени от промяна на обществените условия.
Синдикът на „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ - А. Л. А. не изразява становище по касационната жалба.
Касаторът – ответник „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 63 от 03.02.2017г. по т. дело № 481/2014г. на Окръжен съд Пловдив е признато за установено по предявения по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК иск съществуването на вземания на банката срещу „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/, за които са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, за сумите, както следва: вземане за договорна лихва за периода 20.01.2013г. – 12.12.2013г. в размер 74 865,68 евро; вземане за лихва за забава за периода 20.01.2013г. – 12.12.2013г. в размер 18 317,11 евро; вземане за застраховка в размер 211,14 евро съгласно чл. 7.02 от договора; вземане за такса в размер 1 854,02 евро съгласно чл. 1.08 от договора. По отношение на уважения иск срещу „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ за вземането за главница в размер 58 583,65 евро, произтичаща от договор за банков кредит от 10.03.2010г. и анекси към него, ведно със законната лихва, считано от 13.12.2013г. до окончателното плащане, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Касаторът – ответник прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019г. по тълк. д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС:
1. Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 1 ЗЗД или при условията и поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД?
2. Как следва да се определи размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит – само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума или се включва уговореното в договора възнаграждение /възнаградителни лихви/ и/или законните лихви?
„Българо-американска кредитна банка“ АД оспорва касационната жалба на ответното дружество и прави възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният иск, тъй като посочените от касатора – ответник въпроси са ирелевантни, не са обсъждани от въззивния съд и са извън предмета на спора. Претендира присъждане на направените разноски.
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Същите отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в тях и изложението се съдържат твърдения за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че в хода на производството по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с решение № 555 от 15.10.2015г. по т. д. № 639/2014г. на ПОС е открито производство по несъстоятелност на длъжника – кредитополучател „Ромекс Кар“ ЕООД, обявена е начална дата на неплатежоспособността му 11.07.2014г., поради което производството по исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК е спряно на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ. Банката е предявила вземанията си в производството по несъстоятелност, същите са включени от синдика в списъка на одобрените вземания, но по възражение на длъжника са изключени с определение на съда по несъстоятелността. Предявен е иск по чл. 694 ТЗ, чието производство е спряно до приключване на настоящото производство, а съдебното производство с предмет процесните искове е възобновено при условието на чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ. С решение № 399 от 06.10.2016г. по т. д. № 639/2014г. на ПОС дружеството-кредитополучател е обявен в несъстоятелност, ведно с произтичащите от това последици.
Съдебният състав е приел, че между „Българо-американска кредитна банка“ АД като кредитодател и „Ромекс Кар“ ЕООД като кредитополучател на 10.03.2009г. е сключен договор за банков кредит от 10.03.2009г., съгласно който банката се е съгласила да предостави на кредитополучателя банков кредит в размер 517 094 евро при условията на договора, вкл. при обезпечения и поръчителства. Впоследствие са сключени 11 бр. анекси, с които дружеството се е задължило да върне отпуснатите средства чрез погасяване с 95 месечни анюитетни вноски, всяка от които с падеж 20-то число на съответния месец, с краен срок за погасяване на кредита 20.01.2018г., като с анекс № 11/02.01.2013г. към договора е прието, че задължението по усвоената и незаплатена главница по кредита възлиза на 468 163,47 евро и е уговорен план за връщането й на 61 месечни вноски за периода от 20.01.2013г. до 20.01.2018г. Въззивната инстанция е констатирала, че в договора и анексите към него са уговорени възнаградителни лихви върху главницата по кредита /съгласно анекса от 02.01.2013г. размерът на лихвата върху редовната главница по кредита не може да бъде по-малък от 9,50% годишно, като страните са приели, че неплатените и просрочени лихви по кредита са в размер на 33 666,62 евро и кредитополучателят се задължава да ги заплати на три равни месечни вноски в периода м. януари - м. март 2013г., всяка от които в размер на 2 500 евро, и четвърта изравнителна вноска, дължима на 20.04.2013г./, лихва за забава в размер 12% върху неизплатената част от главницата, считано от датата на дължимото плащане по нея, както и такса ангажимент и ежегодна такса за управление в съответно уговорен размер и падеж на плащане. Установила е, че е уговорена и лихва за забава при неплащане,забавено или частично плащане на вноска по главницата и/или договорната /възнаградителна/ лихва, като с анекс № 10 от 20.02.2012г. размерът на тази лихва е предоговорен по описания в исковата молба начин. Съдебният състав е приел, че с договора за кредит и последващите анекси съконтрахентите са постигнали уговорки и относно размера, падежа и начина на плащане на ежегодна такса управление на кредита.
За да направи извод, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита по смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закон за кредитните институции /ЗКИ/, въззивният съд е приел, че ищецът /настоящ касатор/ не е представил доказателства, че е уведомил длъжника - кредитополучател за настъпване на предсрочната изискуемост, като от приложеното копие на товарителница се установява, че е адресиран документ до П. Б., но не е ясно какво точно е изпратено до него, и няма данни за връчване на уведомление изх. № 2/00278 от 08.08.2013г. на длъжника – кредитополучател.
Въззивната инстанция е изложила съображения, че предмет на иска по чл. 422 ГПК е установяване на съществуване на вземането към момента на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство, поради което релевантният момент за преценка на вземането е датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като в случая това е датата 13.12.2013г. Посочила е, че след този момент съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се отчетат всички настъпили факти, имащи значение за спорното право, каквито са правопогасяващите факти. За да направи извод, че към 13.12.2013г. не е налице предсрочна изискуемост нито на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ, нито на основание чл. 617 ТЗ, въззивният съд е приел, че към посочената дата банката не е уведомила кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост, а решението за обявяване в несъстоятелност не е съществувало към релевантния момент за преценка на вземането, поради което не е факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Посочил е, че решението за обявяване в несъстоятелност е нов факт, съответно ново основание, което е различно от твърдените факти и основанието, предмет на исковата молба. Поради това, че към 13.12.2013г. са били изискуеми съответните падежирали вноски по договора за банков кредит и тъй като същите са част от извлечението от сметки, съответно част от обстоятелствената част на исковата молба, съдебният състав е заключил, че същите подлежат на установяване в производството по чл. 422 ГПК.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието във въззивното производство като неоспорено и компетентно изготвено и съответстващо на представеното движение по сметката на кредита от отпускането му до предявяване на настоящите искове, въззивната инстанция е приела, че след 20.01.2013г. няма погасена част от дължимите погасителни вноски по кредита и към датата на заявлението за образуване на заповедно производство /13.12.2013г./ неизплатените вноски с настъпил падеж са 11 на обща стойност 133 449,33 евро, от която сума 58 583,65 евро представляват просрочена главница, 74 865,68 евро - просрочена лихва върху редовна главница, 18 317,11 евро - наказателна лихва върху просрочени вноски към 12.12.2013г., 211,14 евро - неплатена застрахователна премия, а 1 854,02 евро - неплатена такса за управление. Поради това, че посочените суми са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство и същите не са заплатени от длъжника – кредитополучател и задължените с него поръчители, установителният иск е уважен в посочения размер спрямо кредитополучателя „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/, а разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро по отношение на главницата е отхвърлен като неоснователен.
Релевираното от ответното дружество възражение за нищожност на договорените възнаградителни и наказателни лихви поради противоречието им с добрите нрави е прието за неоснователно по аргументи, че уговорката за възнаграждение за предоставен заем е предвидена в закона, а лихвата за забава е допустима по закон, като надбавката от 10% годишно съответства на размера съгласно чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Поради това е направен и извод за неоснователност на евентуалното възражение за прихващане на заплатените възнаградителни и наказателни лихви в размер общо 500 000 евро, от които 300 000 евро - платени без основание възнаградителни лихви и 200 000 евро - платени без основание наказателни лихви поради нищожност на съответните договорни клаузи като сключени в нарушение на добрите нрави.
Възражението на ответника – кредитополучател, че банката е приложила неправилен механизъм на начисляване на лихвите /начислявани неправилно върху цялата главница по кредита, дори и върху неизискуемата такава/, който не съответства на договорните клаузи относно датата и начина на формиране на лихвен процент, също е прието за неоснователно. В тази насока въззивният съд въз основа на първоначалното заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установил платените лихви върху редовна главница и платените лихви за забава, описани в т. 2.2 и т. 2.3, и е приел, че лихвата за редовна главница е изчислявана при лихвен процент съгласно чл. 1.03 от договора върху размера на редовната главница, а лихвата за забава е изчислявана в размер на лихвата по чл. 1.03 от договора, увеличен с надбавка от 10% годишно, върху общия размер на неиздължените просрочени погасителни вноски, състоящи се от главница и лихви за времето на забавата, започвайки от датата на дължимо плащане, на която не е извършено пълно плащане на вноска, до момента на издължаване.
Въззивният съд е приел за неоснователно и въведеното при условие на евентуалност възражение за прихващане със сумата 500 000 евро, представляваща сумата по неразрешени платежни операции от банковите му сметки при ищеца, поради това, че банката без основание и нареждане е заверявала и погасявала плащанията на задължения по различните договори по избор, предвид наличието и на друг договор за банков кредит между същите страни. Изводът за неоснователност на това възражение е аргументиран въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза по следния начин: 1/ целият размер на кредита е усвоен чрез заверяване на конкретно посочена разплащателна сметка на кредитополучателя в евро, по която сметка е ставало и погасяването на задълженията; 2/ не са налице изрични писмени нареждания за погасяване на суми по кредита, които да са били отнесени за погасяване на друг кредит на ответника в същата банка; 3/ съгласно записванията в банковите регистри всички погашения на главница са извършвани от банката чрез задължаване на сметката на ответника на падеж или след падежа при постъпване на парични средства; 4/ ответникът е отправил искане за интернет банкиране, посочил е лицата, които да се разпореждат със сметката му в банката, и същите са били снабдени със съответни надлежни пълномощни от П. Б..
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на „Българо-американска кредитна банка“ АД:
Посочените от касатора в т. 1, 2 и 4 от изложението правни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на въпросите по т. 1 и 4 от изложението е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора /ищец/ част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите са решени в противоречие с константната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС и решение № 10/25.02.2020г. по т. дело № 16/2019г. на ВКС, ТК, II т. о.
Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по посочения в т. 2 от изложението материалноправен въпрос, предвид липсата на формирана константна практика на ВКС и възможността същият да бъде решаван противоречиво от съдилищата.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П. по формулирания в т. 3 от изложението въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото въпросът не отговаря на основния критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивната инстанция не е обсъждала приложимостта на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС спрямо разпоредбата на чл. 617 ТЗ.
По отношение на последния правен въпрос „изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение“ не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради това, че същият не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Противно на твърдението, на което се основава този въпрос, въззивният съд е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането, произтичащо от процесния договор за банков кредит. Ищецът /настоящ касатор/, чиято е доказателствената тежест, не е представил доказателства, че е уведомил длъжника - кредитополучател за настъпване на предсрочната изискуемост, като от приложеното копие на товарителница се установява, че е адресиран документ до П. Б., но не е ясно какво точно е изпратено до него и няма данни за връчване на уведомлението на длъжника – кредитополучател.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че преценката дали въззивното решение в обжалваната от касатора – ищец част е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.
Държавна такса не се внася предварително съгласно чл. 694, ал. 7 ТЗ във връзка с чл. 422, ал. 1 ГПК връзка с чл. 637, ал. 3 ТЗ.
По касационната жалба на „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/:
Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част по посочените в изложението два правни въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като същите не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези въпроси не са обусловил правните изводи на въззивната инстанция и по тях липсва произнасяне в обжалвания съдебен акт. Твърдението, на което се основава вторият въпрос, не съответства на мотивите на въззивното решение – съдебният състав не е приел, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, а напротив, присъдил е неизплатените вноски за главница и лихви с настъпил падеж към датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 13.12.2013. Предвид изложените съображения въззивното решение в обжалваната от „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 от 07.03.2019г. по в. т. дело № 620/2017г. на Апелативен съд П., Търговско отделение, поправено с решение № 96 от 18.03.2019г. по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение № 63 от 03.02.2017г. по т. дело № 481/2014г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК от „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ иск за признаване за установено съществуване на вземане на банката срещу „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро – главница, за която сума са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 от 07.03.2019г. по в. т. дело № 620/2017г. на Апелативен съд П., Търговско отделение, поправено с решение № 96 от 18.03.2019г. по същото дело, в частта, с която след частична отмяна на решение № 63 от 03.02.2017г. по т. дело № 481/2014г. на Окръжен съд Пловдив е признато за установено по предявения по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК иск съществуването на вземания на „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/, за които са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, за сумите, както следва: вземане за договорна лихва за периода 20.01.2013г. – 12.12.2013г. в размер 74 865,68 евро; вземане за лихва за забава за периода 20.01.2013г. – 12.12.2013г. в размер 18 317,11 евро; вземане за застраховка в размер 211,14 евро съгласно чл. 7.02 от договора; вземане за такса в размер 1 854,02 евро съгласно чл. 1.08 от договора.
Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
Да се призоват касаторът – ищец „Българо-американска кредитна банка“ АД чрез Адвокатско дружество „Б. и П.“, представлявано от адв. А. Т. Б. и адв. Н. С. П., ответникът „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ чрез адв. Елена Я. Б. и синдикът на „Ромекс Кар“ ЕООД /в несъстоятелност/ - А. Л. А..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.