6 Р Е Ш Е Н И Е № 156 гр.София, 09 февруари 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 589 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Ю. Х. срещу присъда № 247 от 16.12.2019 г. по ВНОХД № 1565/2019 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, І-ви въззивен състав. В жалбата и в допълнение към нея са изложени доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон. Претендира се несъобразяване с нормата на чл. 303, ал. 2 НПК, както и липса на мотиви към въззивната присъда, доколкото според касатора въззивният съд не е посочил съображенията, поради които е преценил едни от доказателствените източници като достоверни, а други - не. Поддържа се и малозначителност на деянието. Поискана е отмяна на оспорения съдебен акт, оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. По делото е постъпило възражение срещу касационната жалба и допълнение към него от повереника на частния обвинител К. И., като на аргументите на защитника и направените от него искания са противопоставени подробни съображения за материална и процесуалноправна законосъобразност на въззивната присъда. В съдебното заседание пред настоящия състав на ВКС защитникът поддържа депозираната жалба, изложените в нея съображения и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивната присъда в сила, като счита, че обвинението е доказано чрез събраните доказателства и липсват процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, допуснати от въззивната инстанция. Повереникът на частния обвинител също моли присъдата да бъде оставена в сила, като заявява становище, че претендираните с касационната жалба нарушения на процесуалния и на материалния закон не са допуснати. Подсъдимият заявява солидарност с казаното от защитника си. Считайки, че с действията си не е нарушил закона, моли да бъде оправдан. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда от 29.03.2018 г., постановена по НОХД № 2036/2016 г. Софийският районен съд-Наказателно отделение, 20-ти състав е признал подсъдимия Ю. П. Х. за невиновен в това, че на 29.10.2013 г. в [населено място],[жк], [улица] противозаконно отнел чуждо моторно превозно средство - лек автомобил „Фолксваген“, м. „Поло“ с рег. [рег.номер на МПС] от владението на К. С. И., без нейно съгласие, с намерение да го ползва, като е последвала повреда на превозното средство, възлизаща на 620.57 лева и го е оправдал по обвинението по чл. 346, ал. 2 вр. ал. 1 НК, приемайки, че деянието е малозначително. С оспорената по касационен ред въззивна присъда посоченият акт на първостепенния съд е отменен и подсъдимият е признат за виновен в извършване на вмененото му престъпление по чл. 346, ал. 2 вр. ал. 1 НК, като на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е определено наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. С тази присъда и на осн. чл. 346, ал. 4 НК е постановено лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца, считано от влизането на присъдата в сила. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия. Касационната жалба срещу тази присъда е неоснователна. Поддържаното с нея възражение за допуснати нарушения на чл. 303, ал. 2 НПК е лишено от фактологична база. В голямата си част подкрепящите го доводи по същество преповтарят тези, с които, оспорвайки въззивният протест, страната е поддържала пред втората инстанция тезата за обективна и субективна несъставомерност на деянието на подсъдимия. Отговаряйки на тези възражения, съставът на СГС е подложил на старателно изследване и качествена преценка събраните доказателства преди да достигне до заключението за доказателствена обоснованост на направения от първостепенния съд извод, че без знанието и съгласието на свид. Кр. И. подсъдимият е влязъл в автомобила й, привел го е в движение и с него е достигнал до мястото, на което е катастрофирал с автобус на градския транспорт. Доколкото с жалбата се възразява, че мотивите на въззивния съд не съдържат аргументите, с които едни от доказателствените източници са акредитирани, а надеждността на други от тях е отречена, следва да се отбележи, че макар дейността на въззивната инстанция да съчетава правомощията на първостепенния съд при решаването на делата с контролните функции на проверяваща инстанция, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата, когато пред него, както е в случая, не са направени възражения в тази насока, когато не приема нови фактически положения, различни от установените от първостепенния съд и щом констатира, че този съд качествено се е справил с доказателствения анализ и споделя изложените от него съображения. Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса на формиране на вътрешното му убеждение. В случая прочитът на мотивите към въззивната присъда недвусмислено показва не само съгласието на въззивния съд с фактическите изводи по първоинстанционната присъда и съпътстващия ги доказателствен анализ, включително по отношение на противоречията между твърденията на подсъдимия и на свид. Ч. и показанията на останалите, разпитани по делото свидетели относно обстоятелствата, при които Х. е взел автомобила на свид. И. и причините да го стори. Въззивният съд е направил и собствена оценка за достоверност на доказателствените източници при съобразяване на съществените страни на всеки от тях и на тази база е преценил точността и адекватността на предложената, както от подсъдимия, така и от свид. Кр. И. реконструкция на събитията от процесния ден. Поради това неоснователно е възражението за нарушение на изискването на чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК. В останалата им част възраженията в жалбата, предназначени да обосноват касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, по същество представят единствено собствената на защитника перспектива към доказателствените източници и тяхната оценка от гледище на потребностите на защитавания от него персонален интерес, а не сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на изводите му по фактите. По тази причина отговор по касационен ред не биха могли да получат възраженията за тенденциозност на свидетелските показания, за достоверност на твърденията на подсъдимия и на свид. Ч. и оспорването на съдебните изводи относно причините, поради които подсъдимият е влязъл в процесния лек автомобил и го е привел в движение, изминавайки разстоянието до мястото на катастрофата му с автобус на градския транспорт. Касационната инстанция няма правомощие да контролира вътрешната убеденост на въззивния съд по фактите и досежно качеството на доказателствената съвкупност, след като при формирането й са спазени процесуалните изисквания относно събирането, проверката и оценката на доказателствата. Възражения за нарушаване на тези изисквания не са направени от касатора, който единствено е противопоставил собствената си оценка за обясненията на подсъдимия и свидетелските показания на оценката, дадена им от въззивния съд. Ето защо възражението за допуснати нарушения на принципната норма на чл. 303, ал. 2 НПК също е неоснователно. Липсва претендираното с касационната жалба нарушение на материалния закон с отказа на въззивния съд да възприеме направената от първостепенния съд трактовка на фактите в аспекта на чл. 9, ал. 2 НК. Тези факти не позволяват да се приеме, че с поведението на подсъдимия, с което инкриминираното деяние е осъществено, по незначителен начин е засегнат защитения с нормата на чл. 346 НК обект – обществените отношения, осигуряващи реда и сигурността в транспортната дейност. Както правилно е преценил съставът на СГС, касае се за типичното поведение, което законодателят е имал предвид, въвеждайки в нормения комплекс на Особената част на Наказателния кодекс противозаконното отнемане на моторно превозно средство от чуждо владение и без съгласието на владелеца с намерение за ползването му. Още повече, че с инкриминираното деяние са засегнати и правни интереси с имуществен характер. За това правилна е преценката на въззивния съд, че то е съставомерно по чл. 346 НК не само формално, а има обществена опасност, изключваща малозначителността. Несподелима е предложената с касационната жалба интерпретация на състава по чл. 346 НК като „насочен към превенция срещу деяния, прерастващи впоследствие в такива по чл. 194 НК или други престъпни състави“ и възражението, че в случая риск от такава трансформация в умисъла на подсъдимия не е съществувал. Действително съставите по чл. 194 и сл. и по чл. 346 НК имат сродни характеристики, доколкото и в двата случая деецът осъществява действия по отнемане на вещ, която е чужда по отношение на него и без съгласието на владелеца й . Но извън тези прилики двата състава са съществено различни, като основният разграничителен критерий между тях е ясен и недвусмислен и това е намерението, което съществува у дееца към момента на отнемането - за присвояване при кражбата, съотв. за ползване при престъплението по чл. 346 НК. Дори впоследствие намерението за ползване да се трансформира в намерение за присвояване, това не би могло да повлияе върху правното квалифициране на поведението на дееца, характеристиките на което следва да се преценяват единствено и само към момента на реализиране на деянието. Именно липсата на установени по делото факти за присвоително намерение у подсъдимия към момента на отнемането на процесния автомобил е мотивирала правно квалифициране на поведението му по чл. 346 НК. Отнемането на моторно превозно средство е противозаконно всякога, когато е осъществено без съгласието на собственика, респ. законния му владелец. Това, че собственикът на процесния автомобил – свид. И. е оставила след паркирането му пред сградата, в която е работела ключовете и документите за него на охраната на обекта, съобразно с обичайната практика на служителите в ЕООД „З. С.“ не променя правния извод. Преди всичко не подсъдимият, а свид. М. е изпълнявал функциите на охрана и именно на него свид. И. е оставила документите и ключовете за колата си. От друга страна, целта на този неин акт е била не да имат възможност работещите в сградата, в т.ч. и подсъдимия, да ползват безконтролно автомобила й, а за да може при необходимост охранителят да извърши препаркиране на колата заради липсата на паркоместа в района. Важно е да се отбележи, че дори и при нужда от отместване на паркиран пред сградата автомобил портиерът е бил длъжен да уведоми собственика му, който на свой ред е преценявал дали сам да премести колата или е възлагал това изрично на охраната. В случая всички тези условия, обезпечаващи зачитане на волята на собственика на колата, съблюдаването на които би обезпечило правомерност в действията на подсъдимия, са отсъствали. Безспорно е, че той не е уведомил свид. И. и не е поискал съгласието й преди да вземе ключовете за автомобила й, да влезе в него и да го приведе в движение. Тези му действия са били подчинени именно на намерение за ползване, без значение за колко време и с каква цел. Правилно въззивният съд е приел, че е без правно значение фактът, че поради службата си подсъдимият е имал достъп до мястото, на което са били съхранявани ключовете и документите за процесния автомобил, след като собственичката на този автомобил ги е оставила не защото е била съгласна автомобилът й да се ползва от всеки, който има потребност от превозно средство и още по-малко е манифестирала по този начин отказ да бъде уведомявана при необходимост колата й да бъде преместена. Поведението й е било подчинено единствено на установения в сградата ред с оглед дефицита на паркоместа в района й. А като работещ в „З. С.“ ЕООД, при това като отговорник по охраната, подсъдимият е бил наясно с тези особености в реда на мястото. Без съмнение той е съзнавал, че отнема автомобила на свид. И. без съгласието й и за временно ползване, като това е достатъчно за ангажиране на наказателната му отговорност. Като е приел, че деянието на подсъдимия е обективно и субективно съставомерно по чл. 346, ал. 2 вр. ал. 1 НК и че в него няма специфики, които да отличават обществената му опасност от типичната за престъпленията по този текст, правейки го неутрално за наказателното право, въззивният съд не е допуснал нарушение на закона, а напротив, приложил го е точно. По тези съображения жалбата е неоснователна, а въззивната присъда като правилна и законосъобразна следва да остане в сила. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 247 от 16.12.2019 г. по ВНОХД № 1565/2019 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, І-ви въззивен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.