Р Е Ш Е Н И Е № 31 София, 11 февруари 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 2323/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.420, ал.2 от НПК.Същото е образувано по искане на осъдения Ф. Н. Б. за възобновяване на внохд № 374/13г. по описа на ОС-Враца. В искането се изтъква касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, което е и основание за възобновяване на наказателното дело по чл.422, ал.1, т.5 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че искането е допустимо, но неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение, тъй като не са налице предпоставките за индивидуализация на наказанието при условията на чл.58а, ал.4 от НК. Адвокат В., назначена в качеството на служебен защитник поддържа искането на доверителя си за възобновяване на производството и намаляване размера на наложеното наказание, тъй като същото е явно несправедливо и е определено към максимално предвиденото в закона. Осъденият Б., моли за намаляване на наказанието му. Представя писмена защита. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл.419 от НПК и чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Постановената първоинстанционна присъда е била потвърдена с въззивно решение, което е влязло в сила и не е било проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл.421, ал.1 от НПК. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 71 от 25.06.2013г., постановена по нохд №229/13г., Районен съд-Враца е признал подсъдимия Ф. Н. Б. за виновен в това, че на 08.06.2012г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, се съвкупил с лице от женски пол-В. М., като я принудил към това със сила и заплашване, поради което и на основание чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2, вр. чл.29, ал.1, б.”А” и “Б”, вр. чл.58а, ал.1, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от девет години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Със същата присъда подсъдимият Ф. Б. е бил признат за виновен в това, че на 08.06.2012г. в [населено място], извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание, без съвкупление по отношение на лице, навършило 14години- С. Х., чрез употреба на сила и заплашване, поради което и на основание чл.150, ал.1, вр. чл.58а, ал.1, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.23 от НК, съдът е определил едно общо и най-тежко наказание от девет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.45 от ЗЗД, подсъдимият Ф. Н. Б. е бил осъден да заплати на гражданския ищец В. М. сумата от 6 000лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, счита от датата на увреждането до окончателното изплащане. На основание чл.45 от ЗЗД, подсъдимият Ф. Н. Б. е бил осъден да заплати на гражданския ищец С. Х. сумата от 3 000лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане С горепосочената присъда, съдът се е произнесъл по разноските и държавната такса. С въззивно решение № 115 от 09.10.2013г., постановено по внохд № 374/13г., ОС- Враца е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият Ф. Б. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на направените самопризнания, подкрепящи се от доказателствената съвкупност, събрана на досъдебното производство, първоинстанционният съд е приел, че с действията си подсъдимият е осъществил инкриминираните му престъпления по чл.152 от НК и чл.150 от НК, като деянието-изнасилване е било осъществено при условията на опасен рецидив. Въззивната инстанция е констатирала законосъобразност относно проведеното от първия съд съкратено съдебно следствие, като изцяло е възприела за правилни и правните изводи. Осъденият Б. оспорва признанието на фактите, /видно от изложението му в личната писмена защита/, в каквато насока са били и част от оплакванията и доводите пред въззивната инстанция. Съгласно ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл.373, ал.2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което не може да се приеме, че е допуснато нарушение от въззивния съд по реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Отново във връзка с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, изявленията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК не могат за бъдат оттеглени след постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК. Особената процедура, каквато е съкратеното съдебно следствие е изградена на базата на разумния компромис между обвинението и защитата, насочен към обслужване на обществения интерес чрез ускоряване на наказателния процес. В горепосочената диференцирана процедура подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това да участва непосредствено и лично в събирането на доказателства и проверката на доказателствените средства, поради което допустимата му защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения. Във връзка с възраженията за явна несправедливост следва да се отбележи, че предходните съдилища правилно са приели, че наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която задължава съда да приложи разпоредбата на чл.58а от НК. В рамките на вярно индивидуализираните още от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, решаващите съдилища са достигнали до правилни изводи, които се споделят от настоящата инстанция, а именно че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, обуславящи приложението на чл.55 от НК, респективно индивидуализиране на наказанието при условията на чл.58а, ал.4 от НК. Значимите за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл.54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са довели до вярно индивидуализиране на съответните наказания, а именно от тринадесет години и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2, вр. чл.29, ал.1, б.”А” и “Б” от НК и шест години за това по чл.150, ал.1 от НК. При тяхното определяне не са пренебрегнати и целите по чл.36 от НК. Така определените наказания са били редуцирани съобразно изискванията на чл.58а, ал.1 от НК с една трета, като де факто наложените наказания са лишаване от свобода в размер на девет и на четири години. С оглед на изложеното определените на подсъдимия наказания не разкриват белезите на явна несправедливост, поради което не се налага намесата на ВКС за тяхното намаляване. Предвид горното, настоящата инстанция намира, че искането на осъдения Ф. Н. Б. за възобновяване на производството пред въззивната инстанция следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Ф. Н. Б. за възобновяване на внохд № 374/13г. по описа на Окръжен съд-Враца. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: