Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 1556/2020 г., стр. 3/4 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 60522 София, 28.09.2021 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Р. Божилова Васил Христакиев разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1556 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца Н. К. срещу решения на Софийски апелативен съд, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната им в обжалваната част със съответните последици. Ответникът ЗД „Бул инс“ АД оспорва втората от подадените жалби. Третите лица – помагачи на негова страна не изразяват становище. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Сезиран с обективно съединени искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на застрахователни обезщетения за имуществени вреди (898 лв.) и неимуществени вреди (150 000 лв.), първоинстанционният съд е уважил същите до размери съответно 718,40 лв. и 80 000 лв., като е присъдил и законната лихва върху тези обезщетения. Произнасяйки се по жалба на ответника и насрещна жалба на ищеца с основното си решение от 27.12.2019 г. въззивният съд е присъдил допълнително обезщетение за имуществени вреди до пълния предявен размер на иска, както и допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20000 лв. По претенциите за законна лихва въззивният съд е приел, че същите са основателни по правилата на чл. 86 ЗЗД и с оглед настъпилата от момента на увреждането забава на застрахователя. Приел е обаче, че първоинстанционният съд не се е произнесъл изрично за отхвърляне на тези претенции в частта им, съответстваща на отхвърлените части от главните искове, и след като страните не са поискали допълване на решението, не е налице предмет за произнасяне във въззивното производство. С това е обосновал извод, че законна лихва върху допълнително присъдените обезщетения не следва да се присъжда, съответно по тези претенции не се е произнесъл с изричен диспозитив. В срока по чл. 250, ал. 1 ГПК ищецът е поискал допълване на решението, като му се присъди законната лихва върху допълнителното обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв. По тази молба въззивният съд се е произнесъл с решение от 06.04.2020 г., като е оставил същата без уважение, по съображенията, изложени в основното решение, както поради това, че претенцията за присъждане на лихви е самостоятелен иск по чл. 86 ЗЗД и че върху правната природа на тази претенция не рефлектира и разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ГПК. Касационната жалба срещу основното решение е обоснована с оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд относно законната лихва с искане да се осъди ответникът да заплати на ищеца законна лихва върху присъденото от САС допълнително обезщетение в размер на 20 000 лв. При проверка на допустимостта на жалбата съдът намери същата за недопустима. По претенцията за законна лихва върху допълнително присъденото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд не се е произнесъл, макар и да е изложил съответни мотиви в решението си. С оглед на това и доколкото решението не се обжалва от страните нито по отношение на главните искове, нито по отношение на уважените акцесорни претенции за лихва, касационната жалба се явява лишена от предмет като насочена срещу несъществуваща част на решението, и съответно е недопустима. В действителност така подадената жалба представлява молба по чл. 250 ГПК за допълване на решението, по каквото искане обаче въззивният съд се е произнесъл по повод депозираната от ищеца молба в същия смисъл. Допускане на касационно обжалване на допълнителното решение се обосновава с доводи за произнасяне на въззивния съд по множество въпроси в противоречие с практика на ВКС. Измежду тях въпросът от кой момент следва да се присъди законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Същият не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е изцяло неотносим към изложените от въззивния съд процесуалноправни съображения. По същите причини не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото твърдяната очевидна неправилност се обосновава само с материалноправни доводи относно момента, в който застрахователят изпада в забава, какъвто въпрос от въззивния съд не е обсъждан. Останалите девет въпроса, макар и непрецизно и излишно многословно формулирани, могат да бъдат сведени, съгласно т. 1 от ТР № 1/09 на ВКС-ОСГТК, до въпроса представлява ли непълнота на решението непроизнасянето по претенцията за законна лихва върху отхвърлената част от иска. Макар и във връзка с приложението на чл. 214, ал. 2 ГПК е формирана последователна практика на ВКС (напр. гр. д. № 760/19, III г. о., гр. д. № 1298/20, I г. о. и цитираното там), служебно известна на настоящия състав, относно процесуалната природа на претенцията за законна лихва (като самостоятелен иск или като законна последица от уважаването на главния иск). Поради това касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на допълнителното въззивно решение с така установената практика. С тези мотиви съдът ОПРЕДЕЛИ: Оставя без разглеждане като недопустима подадената от Н. П. К. касационна жалба срещу решение № 2889/27.12.2009 г. по гр. д. № 814/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд и прекратява производството в тази част. Допуска касационно обжалване на решение № 889/22.04.2020 г. по гр. д. № 814/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд. Указва на жалбоподателя Н. К. в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв., като при неизпълнение в срок производството ще бъде прекратено. Определението, само в частта за прекратяване на производството, подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му на жалбоподателя. В останалата част не подлежи на обжалване. Председател: Членове: