7 7 Р Е Ш Е Н И Е № 50048 гр. София, 13.06.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в открито заседание на 11 май , две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА и при участието на секретаря Александра Ковачева като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №605/22 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 50125 от 09.02.2023 г., постановено по настоящото дело по реда на чл.288 ГПК, е допуснато касационно обжалване по касационна жалба от страна на пълномощника на А. Л. П. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №266506/ 11.11.2021г. на СГС, ГО, по в.гр.д. №1642/2019 г., с което е: обезсилено първоинстанционното решение № 325688 от 30.01.2018 г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 47 състав, поправено с Решение № 1435 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 47 състав, в частта, с която е било признато за установено по предявените от А. Л. П. срещу „Бългериън ритейл сървисис“ АД-в качеството му на цесионер, придобил правата на банката по долуцитирания договор кредит за покупко-продажба на недвижим имот, обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г. и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010 г са нищожни, и прекратил като недопустимо производството по тях и е потвърдил същото решение в частите, с които са отхвърлени предявеният от същата ищца срещу същия ответник, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 8186,46 швейцарски франка, получени без правно основание по неравноправни и нищожни клаузи на договора за кредит от 03.04.2008 г. и допълнителното споразумение от 13.09.2010 г. за периода от 10.01.2009 г. до 10.11.2014 г., представляващи разлика между предварително уговорените и реално заплатените анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й плащане, както и предявеният при условията на евентуалност иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане сумата от 8186,46 швейцарски франка, поради това, че са платени без да са настъпили условията, даващи право на "Юробанк"АД да променя едностранно лихвените нива, както и искът за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1634,52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113,257 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г. Решението се обжалва и в частта за разноските. Излагат се оплаквания за недопустимост, незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение и се претендира неговата отмяна на основание чл.281 ,т.3 от ГПК като вместо него се постанови друго, с което така предявените искове да се уважат изцяло. От страна на ответника по касационната жалба „Юробанк България“ АД-конституиран във въззивното производство като универсален правоприемник на първоначалния ответник по иска „Бългериън ритейл сървисис“ АД се изразява писмено становище в насока липса на основания за допускане до касация . Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г., и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010 г., сключен между ищцата и банка "Юробанк и Еф Д.България "АД, в качеството му на кредитодател, и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010 г. - като противоречащи на закона и неравноправни; иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 8186,46 швейцарски франка, получени без основание по неравноправни и нищожни клаузи на договора за кредит и допълнителното споразумение, за периода от 10.01.2009 г. до 10.11.2014 г., представляващи разлика между предварително уговорените и реално заплатените анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окочнателното й плащане; при условията на евентуалност иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане сумата от 8186,46 швейцарски франка, поради това, че са платени без да са настъпили условията, даващи право на банката да променя едностранно лихвените нива, както и иск за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1634,52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113 257 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г. Ищцата е предявила исковете си срещу ответника „Бългериън ритейл сървисис“ АД, на който с договор за цесия от 25.04.2008 г. банката-кредитодател е прехвърлила всички свои вземания, включително начислените към момента лихви, привилегии и обезпечения, срещу ищцата. Ищцата е заявила още, че след извършената цесия, ответното дружество неколкократно е увеличавало месечната погасителна вноска по кредита с мотив за увеличение на лихвения процент, че са нараснали таксите и комисионните по обслужването на кредита, както и че въпреки несъгласието на ищцата, последната е заплащала едностранно променените от страна на банката суми. Според съда, цесията е правен способ за прехвърляне на вземания, който има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника. Договорът за цесия се сключва между първоначалния и новия кредитор, и с него цедентът прехвърля на цесионера своите вземания към длъжника. Изложени са съображенията на въззивния съд в мотивите, че с договора за цесия цесионерът не става страна в договорното правоотношение, нито носител на задълженията по същото, независимо, че вземането преминава към цесионера такова, каквото цедентът го е притежавал, тоест цесионерът го придобива с всичките му предимства и с всичките му недостатъци. Съдът се е позовал на Решение № 127 от 30.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о., ТК, съгласно което цесионерът не е нито универсален правоприемник на Банката – кредитор, цедирала му вземането си по договора за ипотечен банков кредит, нито частен правоприемник, встъпил в това договорно правоотношениекакто и че независимо от това, че договорът за цесия се сключва между цедента и цесионера, то длъжникът макар и да не е страна по него, бива пряко засегнат от последиците породени от договора за цесия, поради което и той не се лишава от правата, които има към цедента - съхраняване на възраженията му, които може да противопостави, правото да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във връзка с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Правото да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът може да предяви само срещу цедента, който си остава страна по договора. Именно поради наличие на вземане спрямо цедента неизпълнението на договора от страна на последния също не дава право на длъжника да иска обезщетение /връщане/ от цесионера. При така възприетото от въззивния съдебен състав, че в качеството си на цесионер, ответникът не е правоприемник - универсален или частен на Банката - кредитодател по договора за банков кредит, сключен с ищцата, изключва той да е страна и по спорното преюдициално, правоотношение. Ето защо, според същия съдебен състав, цесионерът и настоящ ответник по делото не е и пасивно легитимиран да отговаря по предявения от ищцата установителен иск за прогласяване нищожността на оспорените с исковата молба договорни клаузи по договора за жилищен банков кредит, сключен с цедента -банката кредитодател. Ето защо, въззивният съд е приел, че за ищцата не е налице правен интерес да предяви установителен иск за нищожност на конкретните договорни клаузи от договора за банков кредит срещу ответника-цесионер, поради което и исковата й претенция е недопустима. С оглед на този извод и на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК обжалваното решение, според съда, следвало да се обезсили в сочената по-горе част поради липсата на интерес от иска. При този изход на служебната преценка по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд е счел, че не следва да обсъжда правилността на решението. Недопустимостта на установителната искова претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, според съда, обуславяла и неоснователност на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на надплатени погасителни вноски по договора за банков кредит, поради недоказана липса на основание за получаването им от ответника „Бългериън ритейл сървисис“ АД, която да следва от недействителност на конкретни договорни клаузи по първоначалния договор, от който прехвърленото му вземане произтича, както и на предявения при условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. По същите съображения следвало да се приеме, че е неоснователен и искът за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1634,52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113 257 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г. Отделно от изложеното, според съда, претенцията за неоснователно обогатяване можела да се предяви само спрямо обогатилия се и неговите правоприемници, но не и срещу лицата, на които първоначалният получател на неоснователно дадената имуществена ценност е прехвърлил същата с последваща сделка. За дружеството-цесионер възниква задължение за реституция на сумите, представляващи надплатени от длъжника вноски по първоначалния договор за банков кредит по предявен осъдителен иск, основан на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, само когато тези суми се включват в прехвърленото му вземане и последният е техен първоначален получател, като е без значение начинът на плащане - опосредено чрез Банката - кредитодател, или директно нему. Според въззивния съдебен състав, настъпилото пред въззивната инстанция процесуално правоприемство, поради вливане на първоначалния ответник в дружеството „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД, а последното вляло се в кредитодателя "Юробанк България" АД и конституиране на на банката-кредитодател като страна по делото, не водило до различен от възприетия от въззивния съд извод за недопустимост на исковата претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради липса на правен интерес от търсената с нея защита, а от тук и за неоснователност на обусловените от нея искове. Това, според съда, е така, защото настъпилото процесуално правоприемство не променяло основанието на иска, което се базирало на твърдения за легитимация на ответника, в качеството му на цесионер, придобил по силата на сключен със същата банка договор за цесия всички вземания, вкл. начислените към момента лихви, привилегии и обезпечения, на банката срещу ищцата по договора за кредит от 03.04.2008 г., както и петитума на исковата молба, надлежно формулиран срещу ответника „Бългериън ритейл сървисис“ АД. Така постановеното решение е допустимо, доколкото съдът не е излязъл при произнасянето си извън пределите на спора такъв , какъвто е очертан в обстоятелствената част на ИМ. Без значение за редовността на ИМ, съответно- за допустимостта на обжалваното решение и е обстоятелството, че в самата ИМ ищецът е сезирал съда и със спор относно действителността на споразумението от 13.09.2010 г. , като е пропуснал изрично да посочи дали същото е било сключено с банката -цедент или с цесионера: това не променя вида и съдържанието на наведения правопораждащ факт. Отделен е въпросът, доколко е добросъвестно страната да се позовава на свой пропуск в ИМ, който по изложените съображения не представлява нередовност на същата. ВКС, състав на Първо търговско отделение намира следното: Обжалваното решение е допустимо, но се явява постановено в нарушение на материалния закон. В своята практика, формирана по реда на чл.290 ГПК по отношение отговорността на цесионера по иск за прогласяване нищожността на оспорени с исковата молба договорни клаузи по договор за банков кредит, сключен с цедента -банката кредитодател, съставите на ВКС приемат следното: По силата на валидно сключен цесионен договор старият кредитор на длъжника се замества с нов кредитор. Макар в резултат на цесията цесионерът да не придобива качеството на правоприемник /универсален или частен/ на цедента, длъжникът има право да противопостави на цесионера възражения във връзка с валидността на договора, от който произтича прехвърленото вземане. Предвиденото в чл.103, ал.3 от ЗЗД правило, според което, длъжникът може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента, освен при изразено изрично писмено съгласие с цесията, е приложимо по аналогия и за други възражения на длъжника, основани на договорното правоотношение с цедента, от което произтича прехвърленото вземане – напр. правопогасяващи или правоотлагащи възражения. Посочените възражения не биха могли да се противопоставят на цесионера /самостоятелно или инцидентно/ само ако е налице приемане на цесията от длъжника, съобразно предвидените в чл.103, ал.3 от ЗЗД предпоставки , изяснени и в практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди изм.- ДВ бр.86/2017 г./, какъвто настоящият случай не е/ или поне липсват доводи и доказателства в тази насока/ .За длъжника е налице правен интерес да предяви и установителен иск за нищожност на договорни клаузи при твърдение, че цесионерът е получил без основание суми, заплатени въз основа на тези клаузи и при предявен и срещу цесионера иск за връщане на сумите на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД-Р №114 от 10.10.2019 г. по т.д. №2704/18 на Второ т.о. на ВКС. В този смисъл е и решение № 314/29.07.2019 г. по т.д. № 1766/2016 г., на ВКС Второ т.о. Същото се възприема изцяло и от настоящият съдебен състав, предвид тъждеството на спора, по който е постановено обжалваното въззивно решение– по предявени установителни искове за нищожност на договорни клаузи на основание чл.26, ал.1,пр.1, вр. с чл.143 ЗЗП и за връщане на платеното без основание , първоначално срещу цесионера а в последствие срещу банката-цедент/ в хода на въззивното производство, по силата на универсално правоприемство чрез опосредено вливане на дружество-цесионер в банката-цедент, последната е конститурана като страна във въззивното производство. Изразеното становище в обратен смисъл в решението на ВКС, на което се е позовал въззивният съд, е единична практика и това становище е преодоляно с цитираните по-горе последващи решения на ВКС. От изложеното следва, че обжалваното решение, отричащо при липсата на предпоставките по чл.103 ал.3 ЗЗД, пасивната легитимация на цесионера да отговаря спрямо длъжника за нищожността на основанието, от което е възникнало цедираното му от първоначалния кредитор вземане е незаконосъобразно и като такова следва да се отмени изцяло: както в частта за обезсилване на първоинстанционното решение и частичното прекратяване на производство по иска за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП, на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г. и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010 г., така и в обусловената от това произнасяне част, с която въззивният състав е потвърдил същото решение в частите, с които са отхвърлени предявеният от същата ищца срещу същия ответник, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 8186,46 швейцарски франка, получени без правно основание по неравноправни и нищожни клаузи на договора за кредит от 03.04.2008 г. и допълнителното споразумение от 13.09.2010 г. за периода от 10.01.2009 г. до 10.11.2014 г., представляващи разлика между предварително уговорените и реално заплатените анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й плащане, както и предявеният при условията на евентуалност иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане сумата от 8186,46 швейцарски франка, поради това, че са платени без да са настъпили условията, даващи право на "Юробанк"АД да променя едностранно лихвените нива, както и искът за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1634,52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113,257 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г. , включително и в частта, с която същият се е произнесъл по разноските във въззивното производство. Обжалваното решение следва да се отмени като постановено в нарушение на материалния закон и да се върне за повторно разглеждане от друг състав на СГС с произнасяне по същество по основателността на исковете за нищожност и по обусловените от тях искове по чл.55 ал.1 ЗЗД. По отношение на разноските пред ВКС : Приложима е разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК. Водим от горното ВКС, състав на Първо търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение №266506/ 11.11.2021г. на СГС, ГО, по в.гр.д. №1642/2019 г.. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за повторно разглеждане от друг състав на съда. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.