1 Р Е Ш Е Н И Е № 393 София, 04 декември 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 16 септември, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия Пламен Петков наказателно дело № 1099 / 2013 год. На основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 и 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, във ВКС на РБ е постъпило искане от осъдения Л. Т. К., депозирано чрез неговия защитник, за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела, на влязло в сила въззивно решение № 1393 от 11. 12. 2012 год., постановено по ВНОХД № 4400 / 2012 год. по описа на Софийския градски съд. В искането, поддържано и в съдебно заседание, се твърди, че атакуваният по реда на възобновяването съдебен акт е постановен при наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Развиват се съображения и за ограничаване на правото на защита на осъдения, изразяващо се в неуважени доказателствени искания. Претендира се за отмяна на въззивното решение и оправдаване на осъдения съобразно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК, алтернативно, за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на градския съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки атакувания съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъденото лице за отмяна по реда на възобновяването на горепосочения съдебен акт, е процесуално допустимо, тъй като е депозирано от лице, имащо право на това, в законоустановения в разпоредбата на чл. 421, ал. 3 от НПК срок и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, същото е частично основателно. Това е така поради следните съображения: С /втора по ред/ първоинстанционна присъда от 05. 04. 2012 год., постановена по НОХД № 9547 / 2008 год., състав на Районен съд – гр.София е признал осъдения Л. Т. К. за виновен в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 128, ал. 2, пр. 9-то във вр. с ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му наложил наказание - „лишаване от свобода” за срок от три години, изпълнението на което било отложено съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години. Присъдата била обжалвана от защитника на осъдения с оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалният закон и процесуалните правила, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Релевирали се доводи за наличие на института на „неизбежната отбрана”, поради и което се претендирало за оправдаване на осъденото лице. С атакуваното по реда на възобнояването въззивно решение № 1393 от 11. 12. 2012 год., постановено по ВНОХД № 4400 / 2012 год. по описа на Софийският градски съд, първоинстанционната присъда била изменена, като извършеното от К. деяние било преквалифицирано в такова по чл. 132, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 128, ал. 2, пр. 9-то във вр. с ал. 1 от НК с намаляване размера на наложеното му наказание „лишаване от свобода”, на една година и шест месеца. В останалата си част, присъдата била потвърдена. Оплакванията изложени в искането за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила са неоснователни. По делото не са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на тези по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Софийският градски съд е проверил изцяло правилността на обжалваната първоинстанционна присъда, съобразно пределите на въззивната проверка, визирани в разпоредбата на чл. 314 от НПК. Извършил собствен анализ на доказателствените източници, като при изграждане на фактическите положения се е основал на събраната по делото доказателствена съвкупност. Тази процесуална дейност на съда е била съобразена с принципите, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Довода за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 107, ал. 3 от НПК е голословен – липсва каквото и да е било превратно тълкуване на събраните по делото гласни доказателства или пък елиминиране на такива, смекчаващи отговорността на осъденото лице. Лишено от основателност е и оплакването за ограничаване правото на защита на К., базирано на неуважени доказателствени искания. Видно от материалите по делото, искането за събиране на гласни доказателства е било оставено без уважение с мотивирано определение, а представеното от защитата писмено доказателство е било приобщено към доказателствената съвкупност по предвидения за това процесуален ред. Други доказателствени искания към въззивния съд не са били отправени нито от осъдения, нито пък от неговият защитник. Липсва нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения обуславят съставомерност на извършеното от осъдения деяние по чл. 132, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 128, ал. 2, пр. 9-то във вр. с ал. 1 от НК, тоест, материалният закон е приложен правилно. Законосъобразен е изводът на въззивната инстанция, че деянието по чл. 128 от НК е извършено под формата на превишаване пределите на неизбежната отбрана, регламентирана в чл. 12, ал. 2 от НК. Тезата на защитата, че осъденият е използвал съответно на характера и опасността на нападението средство за защита, е неоснователна. Тя не намира подкрепа в обсъдените от въззивната инстанция доказателствени източници. ВКС подкрепя изводите на Софийския градски съд, че използваното от К. средство за защита – късоцевно огнестрелно оръжие, към момента на възпроизвеждане на изстрела причинил телесното увреждане на пострадалия Махленски, не е било съразмерно на характера и опасността на нападението, предприето спрямо него и свид. С., и свид. С.. Този извод на съда не е в колизия с изискването, че при отблъскването на нападение нападнатият, респ. лицето, което участва в отблъскването на нападението в своя защита, може да използва и по-интензивни средства и начини за отбрана, тъй като това изискване е поставено като едновременно условие с другото - използваните интензивни средства за защита да не надхвърлят явно възможностите за отблъскване на нападението. В случая, явното несъответствие между защитата и нападението е изведено правилно. С процесното средство за защита – пистолет „А.”, използвано от осъдения срещу Махленски, на последния е причинено увреждане водещо до разстройство на здравето, съдържащо медикобиологичните признаци на тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128 от НК. Доводът на защитата на осъдения, оправдаващ употребата на огнестрелно оръжие в конкретния случай, не може да оправдае посегателство, засягащо не само здравето, но по същество поставящо под опасност и живота на нападателя Махленски /заключение по СМЕ/. При тези данни, правилно е изведено несъответствието между защитата с характера и опасността на нападението. То е явно, защото е изразено ясно и не събужда съмнение, както изисква чл. 12, ал. 2 от НК. Правилно деянието, в което се е изразила защитата срещу нападението е квалифицирано под престъпния състав на чл. 128, ал. 2, пр. 9 от НК, тъй като не е изгубило качествата си - обществена опасност и виновност. Законосъобразен е и изводът, че по делото липсват каквито и да е било доказателства, обосноваващи наличие на хипотезата на чл. 12, ал. 4 от НК. Конкретно предприетите от осъденото лице действия, не сочат да е било налице стесняване на интелектуалните му и волеви психическите процеси /в.ж. показанията на свид. М./. Основателно обаче е оплакването на осъдения за явна несправедливост на наложеното му наказание. Извън констатираните от съдилищата и ценени през призмата на чл. 54 от НК смекчаващи отговорността му обстоятелства, съдът е пропуснал да отчете изминалия период от извършване на деянието до ангажиране на наказателната отговорност на К.. При това положение, целите, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК, могат ефективно да бъдат постигнати и с по-нисък размер на наказанието „лишаване от свобода”. С оглед доказателствената съвкупност по делото, относима към индивидуализацията на наказанието /правилно ценена съобразно разпоредбата на чл. 54 от НК/, наложеното на осъдения наказание „лишаване от свобода” следва да бъде намалено на десет месеца. Според касационния състав, така определеният размер на наказанието „лишаване от свобода” като санкция за извършеното от К. престъпление, съответства в по–пълна степен на обществената опасност на деянието и личността на дееца, на останалите релевантни за наказателната му отговорност обстоятелства и е в унисон с разпоредбата на чл. 36 от НК. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че искането на осъдения К. следва да бъде уважено в посочения в мотивите на решението смисъл. Воден от горното и на основание чл. 425, ал. 1 , т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА по реда на възобновяването на наказателни дела влязло в сила въззивно решение № 1393 от 11. 12. 2012 год., постановено по ВНОХД № 4400 / 2012 год. по описа на Софийският градски съд, с което е била изменена присъда от 05. 04. 2012 год. постановена по НОХД № 9547 / 2008 год. по описа на Районен съд – гр.София, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на Л. Т. К. наказание от една година и шест месеца „лишаване от свобода”, на ДЕСЕТ МЕСЕЦА „лишаване от свобода”. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.