О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 63 София, 28.01.2021 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | БОНКА ЙОНКОВА |
 | ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ |
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч.т.д. № 2175/2020г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс” АД, [населено място] срещу определение № 2177 от 26.08.2020 г. по ч. гр. д. № 2411/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2865 от 15.06.2020 г. по т. д. № 865/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-17 състав. С първоинстанционния акт е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд за разглеждане на спора, с който е сезиран.
Частният касатор поддържа, че въззивното определение е недопустимо, тъй като съдът е извършил служебна проверка за международна компетентност и е прекратил производството по делото поради липса на такава, без да е констатирал изключителна компетентност на друг съд на държава-членка по смисъла на чл. 24 от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и без да е изпратил препис от исковата молба на ответниците, с оглед изпълнение на процедурата по чл. 26 от същия регламент за изрично или мълчаливо учредяване на компетентност на сезирания съд. В условията на евентуалност се твърди неправилност на обжалвания акт поради допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички заявени в частната жалба оплаквания и в нарушение на принципа на диспозитивното начало, както и за противоречие с материалния закон -посочения регламент. Развити са подробни съображения, в т. ч. с позоваване на практика на СЕС, срещу извода на въззивния съд, че въз основа на уговореното в цитираните клаузи на процесния договор не може да се счете, че страните са постигнали съгласие за конкретен съд, който ще разглежда споровете между тях, а само са посочили възможни различни съдилища, от което следва, че не е постигнато съгласие по чл. 25, параграф 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012 и поради това компетентният съд следва да бъде определен по специалните правила на чл. 7 или по правилата на чл. 4 от Регламента.
Освен с твърдението за недопустимост на обжалваното определение, искането за допускането му до касационно разглеждане се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидната му неправилност, а също и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, заявени по отношение на въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях; 2. За задължението на въззивния съд да извърши цялостна служебна проверка на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното определение в производството по частната жалба; 3. Уговорката/клаузата, че съдилищата в държавите-членки по седалището на всяка от страните по договора/споразумението са възможна компетентна юрисдикция за разрешаване на спорове по въпросите, възникващи от сключеното споразумение, покрива ли изискванията на чл. 25 от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и обосновава ли неговото приложение; 4. Изисква ли чл. 25 от Регламента посочването на конкретен компетентен съд или е достатъчно за неговото прилагане компетентният съд да е определяем в достатъчна степен от договореностите между страните; 5. Има ли изразено съгласие от страните по договора/споразумението за избор на компетентен съд по чл. 25 от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, когато в договора/споразумението е налице уговорка/клауза, че съдилищата в държавите-членки по седалището на всяка от страните са възможна компетентна юрисдикция за разрешаване на спорове по въпросите, възникващи от сключеното споразумение“.
За първите два от поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: за първия въпрос – ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65г., ППВС № 1/85 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и конкретно посочена казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК и за втория въпрос – Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС. За третия и четвъртия въпрос е релевирано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение от 7 юли 2016 г. по дело С-222/15 и решение от 13 февруари 2013 г. по дело С-543-2010. За тези въпроси, както и за въпрос № 5, се поддържа също, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
В касационната жалба е направено евентуално искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, в случай на преценка, че е необходимо да бъдат изяснени релевантните за случая разпоредби на Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е взел предвид, че т. д. № 865/2020 г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба на дружество със седалище на територията на Република България срещу две търговски дружества със седалище на територията на Република Австрия и на Република Румъния, поради което е счел, че международната компетентност за разглеждането на спора следва да бъде определена по правилата на Регламент (ЕС) 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Решаващият състав е приел за неоснователно становището на ищеца, че в случая е налице хипотезата на чл. 25 от Регламента, уреждаща изключителна компетентност за българския съд предвид постигнато от страните изрично съгласие в тази насока. Преценил е, че клаузите на чл. 14 от договора от 07.08.2014 г. и на чл. 13.1 от договора от 08.02.2016 г., сключени между ищеца и ответника със седалище в Република Австрия, не предвиждат конкретен съд, който ще разглежда споровете между страните, а в тях само са посочени като възможни различни съдилища. С оглед на това въззивният съд е направил извод, че не са налице предпоставките на чл. 25 от Регламента и че компетентният съд следва да се определи по специалните правила на чл. 7 или по общото правило на чл. 4 от Регламента. При отчитане на изложените в исковата молба обстоятелства, че претендираните вземания произтичат от процесните договори, с които едната страна възлага на другата уреждане на претенции на трети лица за заплащане на застрахователни обезщетения по застраховка „Гражданска отговорност“ и сертификат „Зелена карта“, което представлява възлагане на услуга, решаващият състав е приел, че договорът следва да се квалифицира по чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламента и че компетентен е съдът на държавата-членка, на територията на която е уговорено да бъдат предоставяни услугите, а това са държави, различни от Република България. Поради това е споделил направения от първата инстанция извод, че българският съд не е международно компетентен за разглеждане на спора, с който е сезиран.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато само по първия от поставените от частния касатор въпроси. По отношение на този въпрос е осъществена както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на конкретното дело, така и поддържаното за него основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна и каузална съдебна практика. Поради относимостта им към правилността на обжалвания акт останалите въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
Не може да бъде споделено и становището на частния касатор за евентуална недопустимост на въззивното определение. Произнасянето на съда по международната компетентност за разглеждане на спора преди изпращане на препис от исковата молба на ответниците представлява съществено процесуално нарушение, което обаче не води до недопустимост на съдебния акт.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, същото не подлежи на обсъждане предвид допускането на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По основателността на частната касационна жалба:
Видно от частната жалба, по повод на която е поставено атакуваното определение, основното оплакване на жалбоподателя е за това, че при преценката на международната си компетентност първоинстанционният съд не е проверил наличието на предвидените в Регламент (ЕС) 1215/2012г. няколко основания в тяхната последователност, а е прекратил производството по делото служебно поради липса на международна компетентност, без да е счел, че спорът е в изключителната компетентност на съд на друга държава-членка и без да е изпратил препис от исковата молба на ответниците.
В противоречие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК и с цитираната от частния касатор задължителна и казуална съдебна практика, въззивният съд не се е произнесъл по посоченото оплакване, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Преценено по същество, това оплакване е основателно.
Регламент (ЕС) 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела предвижда няколко основания за международна компетентност в йерархична структура, които се прилагат при наличието на точно определени предпоставки, съответно: изключителна компетентност /чл. 24/, мълчаливо учредена компетентност /чл. 26/, споразумение за избор на съд /пророгация на компетентност по чл. 25/, компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3, 4 и 5/, обща компетентност /чл. 4/, специална компетентност /раздел 2/.
Съгласно чл. 26, параграф 1 от Регламента, извън компетентността, която произтича от други разпоредби на настоящия регламент, компетентен е този съд на държава-членка, пред който се яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на член 24. В чл. 27 от Регламента е предвидено, че когато съд на държава-членка е сезиран с иск, който основно засяга дело, по което съдилищата на друга държава-членка имат изключителна компетентност по силата на член 24, той служебно прогласява, че не е компетентен, а в чл. 28 – че когато срещу ответник с местоживеене в държава-членка е предявен иск в съд на друга държава-членка и той не се яви, съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен в случаите, когато компетентността му произтича от разпоредбите на настоящия регламент.
От тълкуването на посочените разпоредби следва категоричният извод, че служебна проверка за международна компетентност, респ. прекратяване на производството по делото поради липса на такава, сезираният съд извършва само по отношение на изключителната компетентност по чл. 25 от Регламента. При констатация за липса на изключителна компетентност на съд на друга-държава членка, съдът следва да пристъпи към връчване на препис от исковата молба на ответника, след което да извърши преценка на международната си компетентност в зависимост от явяването или неявяването на ответника, респ. оспорването или не на компетентността му и евентуално да извърши последваща проверка за наличието на други основания за своята международна компетентност – споразумение за избор на съд /пророгация на компетентност по чл. 25/, компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3, 4 и 5/, обща компетентност /чл. 4/, специална компетентност /раздел 2/. Изводът, че освен в хипотезата на изключителна компетентност на съд в друга държава-членка, сезираният съд не може да се произнесе служебно по международната си компетентност преди да е изпълнена процедурата по изпращане на препис на исковата молба на ответника, е възприет и в служебно известните на настоящия състав актове на ВКС – определение № 217 от 07.04.2015 г. по ч. гр. д. № 522/2015 г. на III г. о. и определение № 432 от 22.11.2017 г. по ч. гр. д. № 3834/2017 г. на III г. о.
В случая, сезираният съд е направил преценка, че не е международно компетентен, но не поради изключителна компетентност на съда в друга държава-членка, а поради липса на постигнато от страните споразумение по смисъла на чл. 25 от Регламента, без обаче да е изпратил препис от исковата молба на ответниците и да е осигурил възможност на същите за мълчаливо учредяване на компетентност в съответствие с чл. 26 от Регламента. Поради това, обжалваното определение, с което е потвърдено определението за прекратяване на производството, е неправилно и следва да бъде отменено, като делото бъде върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по изпълнение на процедурата по връчване на препис от исковата молба и доказателствата на ответниците.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2177 от 26.08.2020 г. по ч. гр. д. № 2411/2020 г. на Софийски апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 2177 от 26.08.2020 г. по ч. гр. д. № 2411/2020 г. на Софийски апелативен съд и потвърденото с него определение № 2865 от 15.06.2020 г. по т. д. № 865/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-17 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-17 състав за продължаване на съдопроизводствените действия по връчване на препис от исковата молба и доказателствата на ответниците.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |