Р Е Ш Е Н И Е № 413 С о ф и я, 11 о к т о м в р и 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 20 с е п т е м в р и 2013 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 1281/2013 година. Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимата В. И. К. от София против въззивна присъда № 36 от 11.04.2013 г., постановена от Пловдивския окръжен съд по ВНОХД № 358/2013 г., която се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК и с която се отправя искане за отмяна на присъдата и оправдаването й по предявеното й обвинение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Подсъдимата В. И. К., редовно уведомена, не взема лично участие в касационното производство, като чрез защитника си адв.Ст.К. от АК-Пловдив поддържа жалбата си и моли да бъде уважена. Върховният касационен съд провери въззивната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 376 от 05.11.2012 г., постановена по НОХД № 4735/2010 г. на Пловдивския районен съд подсъдимата В. И. К. от София е призната за невинна в извършването на 14.04.2009 г. в Пловдив на престъпление по чл.201 от НК и е оправдана по това й обвинение. Присъдата е била атакувана от районна прокуратура-Пловдив с оплаквания за необосноваността й при извеждане на фактическата обстановка и заради неправилното приложение на материалния закон с искане за отмяната й и постановяване на нова осъдителна за К. присъда съобразно предявеното й обвинение. С въззивна присъда № 36 от 11.04.2013 г., постановена по ВНОХД № 358/2013 г. Пловдивският окръжен съд е отменил първоинстанционната присъда и като е признал подсъдимата В. К. за виновна в извършването на престъпление по чл.201 от НК, при условията на чл.54 от НК й е наложил наказание от 6 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от 3 години и е възложил в нейна тежест заплащането на направените по водене на делото разноски общо в размер на 681 лв. В касационната жалба на защитника на подсъдимата адв.Ст.К. от АК-Пловдив бланково са заявени като касационни основания тези по чл.348, ал.1, т.2 и 3 от НПК заради допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения и явната несправедливост на наложеното на касаторката наказание с искане обжалваната присъда да бъде отменена и същата да бъде оправдана по предявеното й обвинение, без обаче да са изложени изискуемите се доводи в подкрепа на наведените оплаквания. В съдебното заседание пред касационната инстанция в съдебните прения като допълнение към жалбата от защитника се развиват съображения само в подкрепа на първите две заявени основания, доколкото се поддържа искането за оправдаване на касаторката. Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение приема, че касационната жалба е подадена в законния срок, от страна, имаща право на жалба, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.2 от НПК и е допустима, като разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : Касираните в жалбата основания за неправилност на въззивната присъда, без надлежното писмено допълнение за данните, които ги подкрепят, се базират на възприетото от първоинстанционния съд становище по фактите и по приложението на материалния закон, като се претендира в рамките на тези факти касационната инстанция да постанови невинността на касаторката. В съдебните прения въззивният съд се упреква да е постъпил „рутинно”, че се е позовал „изключително на логиката”, загдето е и отказал „да изследва” чрез разширена графическа експертиза приложената по делото и поискана от съпруга й, св.К., той и нейн началник, частна графическа експертиза, като не е назначил допълнителна или разширена счетоводна експертиза се бил произнесъл по вината й при неизяснена фактическа обстановка и в разрез със събраните по делото доказателства. Оплакванията обаче са неоснователни. Въззивният съд подробно и систематично е обсъдил наведените и понастоящем, както и пред него, възражения на защитата против годността и достоверността на доказателствените източници и убедително е защитил извода си да възприеме противното на мнозинството от съдебния състав на районния съд относно основните факти от предмета на доказване – че процесната сума е била предадена на подсъдимата от св.Н.П., за което К. е положила съкратен вариант на подпис в съответната клетка на втория за деня на ФС св.П. дневен финансов отчет, но не е осчетоводила сумата и не я е отразила в досиетата на кредитополучателите, с което неправомерно се е разпоредила с тази връчена й в качеството на длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1, б.”б” от НК сума да я пази и управлява. Неоснователно се твърди, че той се е предоверил на заключенията на разширената графическа (наречена още и съдебно-почеркова) експертиза, като не бил „изследвал” поръчаната от св.К., в качеството му на регионален мениджър в офиса на кредитната институция в Пловдив, частна такава в хода на вътрешната проверка по случая. Безспорно е, че тя като доказателствено средство не е събрана по реда на НПК, а още по-малко може да се приеме за „веществено доказателство”, до който извод е достигнало мнозинството от състава на първоинстанционния съд (стр.5 от мотивите му), но тя като факт е съобразена от окръжния съд с оглед проверката за достоверност на показанията на св.К.. И ако пред ползвания при нея експерт е била поставена задачата само да установи, потвърди или отрече, дали спорният подпис е на подсъдимата К., уважавайки всички доказателствени искания на защитата за пълнотата на изследванията на трите вещи лица, районният съд е разширил обхвата на поставените им задачи, изисквайки от тях категоричност на изводите на база на много повече от изискуемите на брой общи и частни признаци за сходство на изследвания подпис на К.. Това е предпоставило и липса на доказателствени искания от защитата във въззивното производство, за да се говори за непълнота на доказателствата и пасивност на съда в разрез с разпоредбата на чл.13 от НПК. С особено внимание съдът се е отнесъл и към показанията на св.Н.П. и доколко тя се е възползвала от неуредиците при водене на отчетността и документооборота в офиса, за да прехвърли отговорността за липсата на процесната сума върху касиерката К.. Съдът се е обосновал защо от тези факти не може да се направи извод в полза на тезата на подсъдимата, доколкото всички постъпили плащания от длъжниците й (кредитополучатели по „раздадени” от нея от името и за сметка на кредитната институция като неин финансов съветник) са отразени в погасителния им план с подписа й и датата, на която това се е случило. Друг е въпросът за установени нейни пропуски при отчитане, със забава, на други събрани дължими суми, но без да има констатации за други неиздължения от нейна страна освен процесната. Още по-малко тя е имала интерес оригиналът на дневния финансов отчет № 414/14.04.2009 г., код 204 да изчезне. Отречено е категорично от графолозите подписът на подс.К. в двете копия от него да е имитиран, фалшифициран, копиран, като съдът се е обосновал защо последните следва да се приемат за годни да бъдат изследвани за постигане на достатъчно категорични експертни изводи. И накрая, няма наведен никакъв довод защо се е следвало назначаването на счетоводна експертиза при категорично установената липса на парите като касова наличност, неотразяването в счетоводната програма на погасителните плащания на заемополучателите, но като последица от разпоредителния акт на подсъдимата. ВКС намира, че въззивният съд е извлекъл правно значимите факти въз основа на всестранен, пълен и обективен анализ на допустимите доказателствени източници, като е дал отговор на всички доводи на страните, с което е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК, няма игнорирани или превратно оценени доказателства или доказателствени средства, а те са коментирани според действителното им съдържание, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Неправилното приложение на материалния закон се свързва с недоказаното, според защитата на жалбоподателката, нейно авторство на деянието и възприетата от съда форма на вината й, но като се акцентира на „психологическата страна” за разрешаването на тези въпроси, в разрез с упрека към съда да е постановил съдебния си акт само въз основа „на логиката” (т.е. по предположения), което е невярно. И ако самата подсъдима изключва грешка от нейна страна при изпълнение на служебните й задължения, мотивите й за стореното могат да бъдат най-различни, но не и да се оборват с доводи за доброто й възнаграждение, перспективите й за професионално издигане, обвързаността й със служебното положение на съпруга й, св.К., реакцията на ръководството на кредитната институция. Законосъобразно съдът е приел да са осъществени всички обективни и субективни елементи от състава на престъплението по чл.201 от НК, като с това е приложил закона, който е следвало да бъде приложен. Не е налице касационното основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК. По отношение на бланково наведеното оплакване за явна несправедливост на наложеното на касаторката наказание не се навеждат и в пренията каквито и да е доводи и ВКС не дължи коментар на същото, при липса на явно несъответствие между обществената опасност на деянието, на дееца и определеното от съда, с отлагането му за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК, приложен вече за втори път спрямо нея. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 36 от 11.04.2013 г., постановена от Пловдивския окръжен съд по ВНОХД № 358/2013 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: