2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 444 София, 01.10.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1326/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК в редакция преди изменението съгласно съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.
С решение № 5194 от 13.07.2017 г. по гр. д. № 3828/2015 г. на Софийския градски съд по реда на чл. 196 и сл. ГПК /отм./ е оставено в сила решение № I-40-10 от 12.12.2014 г. по гр. д. № 3901/2001 г. на Софийския районен съд за отхвърляне на предявения от наследниците на С. А. Л. иск за ревандикация на УПИ VII-4а и 4б от кв. 57 по плана на [населено място],[жк]/бивша нива/, целият с площ от 714 кв. м., основан на осъществена в тяхна полза рестититуция по ЗСПЗЗ, и за оставяне без уважение на искане по чл. 431, ал. 2, изр. 3-то ГПК /отм./ за отмяна на нотариални актове.
Касационна жалба вх. № 107646 от 15.08.2017 г. срещу въззивното решение е подадена от ищците: Н. Г. С., З. Г. К., П. К. Ц., В. К. Ц., Е. В. Ц., Е. В. И., Ц. Д. С., Й. Д. И., И. П. Д., К. В. Ш., В. Б. С., Г. З. С., В. П. И.-Б., З. Й. Д., С. Й. Д., В. З. Х., И. П. И. и И. М. В., с която се иска отмяната му като неправилно и на трите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се като осъществен служебно, така в нарушение на съдопроизводствените правила поради липса на направено от ответниците възражение, косвен съдебен контрол върху решение на поземлената комисия като индивидуален административен акт и титул за собственост. Оспорва се позоваването на съда на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, за да се приеме, че са налице пречки за възстановяване на част от имота поради извършени в него мероприятия, предвид експертните заключения по делото, че имотът е изцяло незастроен и отговаря на изисканията на ЗУТ за обособяване на самостоятелен парцел. Изтъква се още, че дори ответниците да са възразявали срещу решението на поземлената комисия, съдът не е могъл да разгледа възражение срещу материалноправната им легитимация, че наследодателят им не е бил собственик на възстановения имот към момента на колективиззацията, както и по идентичността на възстановения и притежавания от наследодателя им имот, предвид факта, че същите не са противопостявали свои права към момента на обобществяването на земеделските имоти, а такива, придобити след нея - 1981 г., като от доказателствата по делото било видно, че имотът не е заявяван за възстановяване от ответниците в съответната поземлена комисия. В тази връзка се твърди пропуск на въззивния съд да обсъди материалноправната легитимация на ответниците, заявяваващи, че са придобили права от действителния собственик, като се навеждат твърдения за незаконосъобразност на придобивната им сделка за част от процесния имот, като извършена в нарушение на ЗСГ /отм./ и ЗРПВПВННИ /отм./. Като незаконосъобразен се сочи и изводът на съда да приеме като легитимиращо ищците за собственици решение № Р96ГБ/26.06.1998 г. на поземлената комисия, вместо също представеното по делото решение № Р96ГБ/01.06.1998 г., което е валидното и което също не е било оспорено от ответниците за валидност и законосъобразност.
В отделно представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се навежда това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86/2017 г./, по два въпроса: 1. за допустимостта на косвения съдебен контрол за законосъобразност на индивидуален административен акт с конститутивно действие, каквото е решението на поземлената комисия, при липса на направено от ответниците възражение за законосъобразността му и неоспорване правото на собственост по административния акт, като решен от въззивния съд в противоречие с решение № 228 от 17.10.2013 г. по гр. д. № 2046/2013 г. на ВКС 1-во г. о., и 2. за допустимостта на косвения съдебен контрол за законосъобразност на решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ при спор с трети лица, които не са участвали в административното производство по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, в хипотезата, когато противопоставят свои права, придобити след колективизацията, като решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 9/07.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 137 от 16.08.2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по гр. д. № 1036/2010 г., решение № 253 от 09.01.2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о,. по гр.д. № 1149/2010 г., решение № 161 от 29.07.2014 г. на ВКС, 1-во г. о., по гр. д. № 6153/2013 г., решение № 595 от 04.12.2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по гр. д. № 3474/2008 г. и решение № 121 от 20.07.2001 г. на ВКС, ІV-то г. о., по гр. д. № 1316/2000 г. Касаторите се позовават и на решение № 1943/15.01.2002 г. по гр. д. № 999/2002 г. на ВКС, ІV-то г. о., и твърдят, че в нарушение на ЗРПВПВННИ /отм./ и ЗСГ /отм./ Л. Д. К. - праводателка на ответниците по н. а. № 159/1981 г., се е снабдила с н. а. № 169/1980 г. за собственост по наследствено правоприемство и давност. Позовават се и на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и на ТР № 6/10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците по жалбата не са ангажирали писмено становище.
Касационна жалба вх. № 9136/17.08.2017 г. е подадена от Е. З. С. и Н. З. С. /С./ - трети лица помагачи на ищците, с която се иска отмяна на въззивното решение като постановено при явно неспазване на материалния закон и грубо нарушение на процесуалните правила. По съшество се оспорва приетото от двете инстанции, че процесният имот принадлежи общо на наследниците на общия наследодател С. А. Л., а не на прекия на касаторите наследодател З. А. С. - техен баща.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се правят оплаквания и за неправилност на решението на основания, идентични с тези, изложени в касационната жалба на касаторите - ищци. Поставят се и идентични на тези на касаторите - ишци въпроси като общо основание за допускане на касационното обжалване с позоваване на същата съдебна практика.
Отговор по тази касационна жалба е постъпил само от ищците по ревандикацията, с който се оспорва като преклудирана възможността третите лица да правят възражения по спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, касаещ отношенията им с главната страна, на която помагат, предвид окончателното му разрешаване с решение № 152 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 331/2010 г. на ВКС на РБ, І-во г. о.
Жалбите са в срок, от лица с активна процесуална легитимация и правен интерес от предприетото процесуално действие, срещу подлежащ на касационно обжалване без оглед цената на иска, въззивен съдебен акт, така допустими.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС на РБ, І-во г. о., намира следното:
Първоинстанционното производство по гр. д. № 3901/2001 г. е образувано по иск на наследниците на С. А. Л. срещу Е. А. И. и И. А. Г. /починали в хода на производството и заместени от своите наследници: В. Р. И. и Л. Р. К. - И. за първия ответник, и С. Г. Г., А. И. Г. и Г. И. Г. - за втория/ за ревандикация на урегулирано дворно място /бивша нива/, съставляващо УПИ VII-4a и 4б от кв. 57 по плана на [населено място],[жк], с площ от 714 кв. м., с твърдения, че имотът е възстановен на ищците по реда на ЗСПЗЗ в качеството им на наследници на С. А. Л. с решение № Р96ГБ/ 26.06.1998 г. на поземлената комисия О. купел, а ответниците са го оградили, считайки го за свой на основание нотариални актове от 1980 г. и 1981 г., последният за покупко-продажба, чиято отмяна също е поискана. Ищците още са твърдели, че процесният имот е представлявал част от нива с площ от 4.600 дка, с голяма част от която наследодателят им приживе се разпоредил чрез възмездни сделки в полза на трети лица, включително на наследодателя на ответниците.
Пред първоинстанционния съд ответниците са оспорили принадлежността на правото на собственост на ищците с твърдения, че те са собственици на процесния имот по силата на наследствено правоприемство и възмездни сделки, като придобиването е от действителния собственик: 1. за една част от имота като наследници на А. А. Г., който придобил 500 кв. м. по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 154, том IV, н. д. № 776/1928 г. от С. И. Х., и 22 кв. м. по регулация, за което наследодателят им бил признат за собственик с н. а. № 22/1938 г., том IV, н. д. № 488/1938 г.; 2. за друга част от имота - като приобретатели по договор за покупко-продажба от Л. Д. К. на 495/705 ид. ч. от празно дворно място, цялото с площ от 705 кв. м., обективиран в н. а. № 159, том IV, н. д. № 550/1981 г.
В съдебното заседание на 29.05.2001 г. по молба на ищците са конституирани като техни помагачи Н. З. С. и Е. З. С., дъщери на З. А. С. - син на обшия наследодател С. Л..
Делото е било спряно, а впоследствие възобновено, след представяне на решение № 152 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 331/2010 г. на ВКС І-во г. о., с което в сила е оставено решение от 12.05.2006 г. по гр. д. № 2719/2004 г. на Софийския градски съд, с което по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на настоящите ищци срещу третите лица - помагачи е прието за установено, че част от 0.300 дка от нива, попапащи в УПИ VII-4а и 4б, към момента на образуване на ТКЗС е била собственост на всички наследници на С. А. Л., а в частта срещу настоящите ответници В. Р. И. и Л. Р. К. - И. въззивното решение е обезсилено поради липса на правен интерес от иска срещу тях предвид факта, че същите са се легитимирали като собственици на спорния имот с нотариален акт за покупко-продажба от 1981 г.
Делото е било спряно, а впоследствие възобновено, след представяне на решение № 1611 от 08.03.2013 г. на АССГ - София по адм. д. № 14631/2012 г., с което в сила е оставено решение № 43 от 21.11.2012 г. на Софийския районен съд по гр. д. № 5774/2000 г., с което по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ по жалбата на Ц. Я. С. като наследник на С. Л., е прогласено за нищожно решение на поземлената комисия О. купел № Р96ГБ от 18.05.1999 г., с което поземленият орган е отменил свое влязло в сила решение № Р96ГБ от 01.06.1998 г. за възстановяване в стари реални граници на правото на собственост на наследниците на С. Л. на земеделски имот - нива от 0.700 дка. Решение № Р96ГБ от 01.06.1998 г. е представено и приложено по делото.
По делото е прието за установено от въззивния съд на база основните и допълнителни експертизи в двете инстанции, че процесният имот попада в границите на имота, притежаван от наследодателя С. А. Л. въз основа на крепостен акт № 1837/1909 г., а именно нива с обща площ от 4.600 дка, както и че той се е разпоредил с части от нея в полза на трети лица, включително на праводателя на наследодателя на ответниците за 500 кв. м., като по документи за собственост разпоредените части възлизат общо на 4.000 дка, а по графични данни - на 5.260 дка. Процесният имот, за собствеността на който ищците се легитимират с решението на поземлената комисия, е идентичен в съответната част с имотите, за които ответниците се легитимират с н. а. № 154/1928 г. и н. а. № 159/1981 г. Около 225 кв. м. от възстановения имот попадат в имота, закупен от А. Г. с н. а. № 154/1928 г. от С. Х., придобила го на свой ред възмездно от С. Л. с н. а. № 109/1925 г., а останалите около 492 кв. м. са идентични с имота, за който ответниците се легитимират с н. а. № 159/1981 г. за покупко-продажба по реда на ЗСГ /отм./ от Л. Д. К., легитимираща се на свой ред с констативен н. а. № 169/1980 г., с който е призната за собственик на основание наследство и давностно владение.
С първоинстанционното решение ревандикационният иск е отхвърлен, след като е прието, че валидността и материалната законосъобразност на решението на поземлената комисия, легитимиращо ишците, не са оспорени с възражение, но същите не са доказали идентичност между възстановения им имот и този, владян от ответниците, за частта над 210 кв. м., която не отговаря на изискванията на чл. 200, ал. 1 вр. чл. 19 ЗУТ за самостоятелно придобиване на реално определени части от поземлени имоти.
Въззивният съд потвърдил това решение, като приел, че е налице претендираната идентичност, както и отправено искане от ответниците за косвен съдебен контрол върху решението на поземления орган, така го дължи, като ищците, в чиято тежест е да докажат предпоставките по ЗСПЗЗ за възстановяване, не са доказали за една част от процесния имот нито че е бил земеделски и включен в ТКЗС или в друго кооперативно стопанство, нито останалите предпоставки, в т. ч. отсъствието на мероприятията, предвидени в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, за каквито по делото имало данни, че са осъществени, като пречки за възстановяване на правото на собственост. За останалата част от процесния имот въззивният съд приел, че наследодателят на ищците приживе се е разпоредил с валидни сделки в полза на трети лица, вкл. праводателя на наследодателя на ответниците, така липсвала земя, която да подлежи на възстановяване.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване, въведени с двете жалби, не са налице, като съображенията за това са следните:
Съдебната практика, на която касаторите се позовават, последователно застъпва становището, че косвеният съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност на административния акт за възстановяване на недвижим имот по реда на ЗСПЗЗ е допустим в гражданския процес само при своевременно заявено възражение в този смисъл от ответника по иск за собственост. В разглеждания случай ищците са твърдели, че са собственици на основание наследствено правоприемство от С. Л., легитимиращ се за собственик с крепостен акт № 1837/1909 г., след като са се снабдили с положително решение на поземлената комисия от 1998 г. Първоначалните ответници са оспорили исковата претенция с твърдение, че собственици на спорния имот са те, тъй като една част от него е закупена от наследодателя им А. Г. с н. а. № 154/1928 г., а другата е закупена от тях с н. а. № 159/1981 г. Така въведено, твърдението не може да бъде квалифицирано по друг начин, освен като възражение срещу материалната законосъобразност на решението на поземлената комисия, с което имотът е възстановен на ищците, защото към релевантния по ЗСПЗЗ момент същият не е принадлежал на наследодателя на ищците, респективно на неговите наследници. Ето защо за въззивния съд е възникнало задължение да се произнесе по основателността на това възражение, като обсъди данните по делото във връзка с принадлежността на правото на собственост към обобществяването на земята. Предвид изложеното следва да се приеме, че по първия от поставените въпроси въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ, бр. 86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос, по който се иска допускане на касационното обжалване, се поставя от двете групи касатори предвид факта, че за частта от спорния имот, която е идентична с имот пл. № 4а от кв. 57, ответниците се легитимират за собственици на основание договор за покупко-продажба с н. а. № 159/1981 г., а праводателката по този акт Л. Д. К. - Т. е придобила собствеността на основание наследствено правоприемство и давност, като правата й са удостоверени с н. а. № 169/1980 г. При тези данни хипотезата, пред която страните били изправени, била за противопоставяне от ответниците на права, придобити след колективизацията на земеделските земи, което от своя страна изключвало допустимостта на косвения съдебен контрол за законосъобразност за акта за реституция по ЗСПЗЗ, по-конкретно на решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ.
Поставеният въпрос не съответства на данните по делото и затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Установява се, че с н. а. № 129/1925 г. наследодателят на ищците С. Л. продал една част от собствения си имот от 4.600 дка на С. З. и Д. К.. Според нотариалния акт продадената част възлиза на 2 000 кв. м., но според графични данни, установени от вещото лице, имот пл. № 3 по кадастралния план от 1950 г., идентичен с продадената част, е от 2 596 кв. м. /Тази констатация не се променя от корекцията на вещото лице на заключението му от 06.11.2015 г. - л. 180 от въззивното дело/. Явно е, че върху частта над 2 000 кв. м. владението е било установено още от момента на разпореждането през 1925 г., поради което 20-годишната придобивна давност по чл. 34 от Закона за давността /отм./ е изтекла през 1945 г. С ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че ако едно лице е владяло, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. Това разрешение следва да се приложи и в разглеждания случай, в който липсват данни за позоваване от страна на Д. К. - наследодател на Л. К.-Т., а позоваването на изтекла придобивна давност е извършено от нея самата. Затова правните последици - придобиване на вещното право, се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок и придобивното основание е осъществено от наследодателя й. При това положение следва да се приеме, че правата върху спорната част са придобити преди момента на колективизация, поради което последващото им придобиване през 1981 г. не може да формира спор за право, придобито след колективизацията.
Предвид изложените в предходния абзац съображения не се разкрива поддържаното противоречие с решение № 1943/15.01.2002 г. по гр. д. № 999/2002 г. на ВКС, ІV-то г. о., във връзка с твърдението на касаторите, че Л. Д. К.-Т. - праводателка на ответниците по н. а. № 159/1981 г., се е снабдила с н. а. № 169/1980 г. за собственост по наследствено правоприемство и давност в нарушение на Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти /ЗРПВПВННИ-отм./ и Закона за собствеността на гражданите /ЗСГ-отм./.
На последно място касаторите се позовават на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и на ТР № 6/10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд не е обсъждал посочената разпоредба, а същата е и неприложима в разглеждания случай, тъй като спорът между страните не е породен от разпореждане със земя от страна на ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, или от други държавни или общински органи, нито става въпрос за придобивна давност, на която приобретателите да не могат да се позовават при условията на същата разпоредба.
В обобщение на всичко изложено, касационните жалби, подадени от двете групи касатори, не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5194 от 13.07.2017 г. по гр. д. № 3828/2015 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |