Р Е Ш Е Н И Е № 45 София, 11 април 2012 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 3068/2011 година. Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Б. Г. Б. против решение № 261 от 14.10.2011 год. по внохд № 262/2011 год. по описа на Великотърновския апелативен съд. В нея се изтъкват доводи за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон по повод осъждането му за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. ”б”, във вр. чл. 343, ал. 1, б.”в” от НК. На критика е подложена дейността на съдилищата по оценка и анализ на доказателствената съвкупност, която според защитата не отговаря на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК и това е довело до изграждане на неправилно вътрешно убеждение за доказаност на обвинението, а като последица и до незаконосъобразност на постановените съдебни актове, с които е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия. Прави се искане за отмяна на въззивния акт и оправдаване на подсъдимия по обвинението, за което е признат за виновен и осъден, поради несъставомерност на деянието, за което се счита, че е била приложима хипотезата на чл. 15 от НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът от ВКП излага становище, че жалбата на касатора е неоснователна и следва да се остави без уважение. Повереникът на частния обвинител Д. Й. В. се солидаризира със становището на прокурора по жалбата на касатора и моли обжалваното решение да се остави в сила. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 32 от 15.06.2011 год. по нохд № 143/2011 год. на Русенския окръжен съд подсъдимият Б. Г. Б. е признат за виновен в това, че на 10.09.2010 год. на второкласен път № ІІ-54/гр. Бяла-гр.Свищов/, на км 5+500, в землището на [населено място], обл. Русе, при управление на МПС-автобус „Мерцедес”, с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение-чл. 20, ал. 2, изр. 1, пр. последно и изр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Й. В. Л. от [населено място], обл. Русе, като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б ”б”, във вр. чл. 343, ал. 1, б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, като е признат за невиновен да е нарушил чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и е оправдан по това обвинение. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил Б. от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца, считано от датата, от която той е бил лишен от това право по административен ред. В тежест на подсъдимия е присъдено заплащане на направените по делото съдебни разноски, както и разноските направени по делото от частния обвинител. Присъдата е обжалвана от защитника на подсъдимия Б. с оплаквания за незаконосъобразност, за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание, с искане за отмяната й и оневиняването му за деянието, което е случайно, съгласно чл. 15 от НК. С обжалваното решение присъдата в санкционната част е изменена, като определените на Б. наказания са намалени на по една година. В останалата част тя е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира жалбата за неоснователна. По основанието за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в жалбата се излага доводът, че в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд прокурорът е изменил обвинението на основание чл. 287, ал. 1 от НПК, като е посочил, че това процесуално действие се извършва при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, но не е конкретизирал, в какво се състои това изменение. Едва в обвинителната реч прокурорът е уточнил, че изменението е във връзка с предявеното обвинение относно скоростта, с която подсъдимият е управлявал моторното превозно средство, а именно-73 км/час, а не отразената в обвинителния акт скорост от 60км/час. Поддържа се, че по този начин подсъдимият е бил ограничен да развие в пълнота защитната си теза за невиновност и допуснатото съществено нарушение е основание за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В оплакването си по това касационното основание защитата на жалбоподателя влага и липсата или превратен анализ от въззивния съд на доказателства по делото, поради което без адекватна оценка е останало поведението на пострадалия, което вижда като единствена причина за настъпилото ПТП с фаталното му увреждане. В тази насока съзира необсъдени противоречия между заключенията на първоначалната и допълнителната автотехническа експертизи представени, защитени и приобщени към доказателствената съвкупност от първоинстанционния съд, за отстоянието на автобуса от мястото на удара, когато пострадалият е можело да бъде възприет от подсъдимия като опасност за движението, за опасната зона на спиране от този момент на превозното средство и за останалите параметри, при които ударът е бил непредотвратим. Това възражение е неоснователно, защото противоречие в заключенията на двете експертизи няма, тъй като във втората експертиза са дадени допълнителни отговори на поставени въпроси за опасната зона за спиране при различни варианти на скорост на движение на управляваното от подсъдимия МПС. Няма никакво основание да се счита, че във фактически план обстоятелствата, относими към конкретната пътна обстановка, както и поведението на участниците в ПТП, са били недостатъчно пълно и обективно изяснени. Извършената процесуална работа от двете инстанции по събиране и проверка на доказателствата сочи за изпълнение на задълженията им в тази връзка. Деянието и авторството са доказани въз основа на цялостната оценка на събраните по делото фактически данни. Проверката и оценката им съответства на изискванията на чл. 107 НПК. Съдът е съобразил доказателствата и доказателствените средства по делото според действителното им съдържание, няма игнорирани или превратно ценени и е извел фактическите си изводи при спазване на правилата на формалната и житейска логика. Или, упрекът на жалбоподателя за дефекти в аналитичната дейност на съда по извличане на правно релевантните на предмета на доказването факти е неоснователен. Отговаряйки и на възраженията на страните, въззивния съд в пълнота е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което ВКС не намира за налично касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и няма как да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Съгласно чл. 20, ал. 2, изр. 1, и изр. 2 ЗДвП „Водачите на пътни превозни средства са длъжни, при избиране скоростта на движението, да се съобразят с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да направят всичко възможно, за да намалят скоростта или да спрат превозното средство във всички случаи, когато възникне опасност за движението”, т. е. задължението на водача следва от закона и това задължение му е било известно, тъй като е правоспособен водач на МПС. В конкретния случай, от обвинителния акт, който е бил получен от подсъдимия Б. е видно, че той е бил запознат с цялата съществена фактология, като е знаел, че прокуратурата го обвинява в това, че е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и не е предотвратил произшествие, което е могъл да предотврати. Въпросът, кога обективно за пръв път е възникнала опасността за движението, с която водачът е трябвало да се съобрази и да предприеме адекватни мерки, за да я предотврати е относим към това първоначално предявено обвинение. Именно срещу него, при съответната пътна обстановка, описана в обвинителния акт се е защитавал и подсъдимият. Изменението на обвинението по реда на чл. 287 НПК по отношение и на задължението на Б. като водач на МПС и по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП-„Водачите на пътно превозни средство са длъжни, при избиране скоростта на движение, да се съобразят с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие” представлява съществено изменение, но по това допълнително обвинение подсъдимият се е отказал от правото си по чл. 287, ал. 3 от НПК и не е направил други искания, т.е. правото му на защита не е било ограничено и реално, лично той и защитникът му са изразили становището си по това обвинение. От тук нататък, въпросът дали скоростта на движение на управляваното от Б. моторно превозно средство е била съобразена с изискванията по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и дали той е предприел своевременно възможните необходими действия при възникналата опасност за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП е следвало и е получил надлежно мотивиран отговор от решаващите по фактите инстанции след обсъждане и анализ на събраната и проверена доказателствена съвкупност. Въз основа на всичко изтъкнато по-горе и при установените по делото фактически положения,/които не подлежат на промяна от касационната инстанция/, двете решаващи по фактите съдилища са заключили, че е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между неизпълнението от страна на подсъдимия Б. на задължението му по чл. 20, ал. 2, изр. 1 и изр. 2 ЗДвП и настъпилия съставомерен резултат - смъртта на пешеходеца Й. Л.. Разгледано по същество, направеното оплакване за нарушение на закона също е неоснователно. Последователна и трайна е съдебната практика за това, че поначало, деянието на водача не може да се третира като случайно, когато опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране и ударът е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но не е сторил това. Задължително е също така водачите на моторни превозни средства да предвидят, че когато един пешеходец е обърнат с гръб към автомобила, който го наближава и без да го възприеме, предприеме пресичане на платното за движение, от този момент възниква опасна пътна ситуация за настъпване на транспортно произшествие. Задължение на водачите е по време на движение да възприемат всяка пътна ситуация и нейното логическо развитие, като вземат и съответните мерки за безопасност. Водачите, по принцип са длъжни да третират наличността на пешеходец върху платното за движение като възникнала опасност, защото не се намира на такова място, което правилата за движение му определят - а именно тротоара или банкета на пътя. Опасността за движението за водача възниква от момента на възприемане на пешеходеца на платното за движение и тя нараства до опасна ситуация с приближаването на превозното средство до него. От всичко изложено по-горе се извежда и неоснователността на възражението на защитника на подсъдимия, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Както вече беше посочено в конкретния случай, подсъдимият Б. е могъл да предотврати удара, но сам се е поставил в невъзможност да го стори и не е направил всичко възможно, за да намали скоростта или да спре във всички случаи, когато възникне опасност за движението. Така подсъдимият сам, със своето поведение, се е поставил в невъзможност да действа адекватно, а това изключва и приложението на разпоредбата на чл. 15 НК. Следва да се отбележи, че в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП най-общо са посочени факторите на пътната обстановка, които имат значение за избиране на съобразена скорост на движение. Наличието на каквито и да е фактори, които затрудняват движението/ намалена или ограничена видимост, разминаване с насрещно движещ се автомобил с включени светлини, атмосферни условия и други, които пречат на водача да бъде в необходимата концентрация за преценка на условията на пътя и рефлектират върху реакциите му при управление на превозното средство/ следва задължително да го мотивират към намаляване на скоростта, а при определени пътни ситуации и условия - и към спиране. Така в случая, с оглед конкретната пътна обстановка, подсъдимият Б. е следвало да предприеме мерки - да намали скоростта на движение или да спре в момента, когато обективно е могъл да възприеме пешеходецът като опасност за движението. Данните от механизма на настъпване на конкретното ПТП не сочат на изключващи вината на подсъдимия обстоятелства. Доказано е категорично и еднозначно е възприето, както от състава на Русенския окръжен съд, така и от въззивния съд, че подсъдимият Б. е допуснал нарушение на правила за движение, защото и при скорост на движение от 60км/час, при движение с включени „къси светлини”, водачът е могъл в границите на осветеност пред него/60метра/ да възприеме пешеходеца и в рамките на опасната зона за спиране /48,6метра/ да предприеме мерките, предписани в закона, за да предотврати настъпилия удар с пешеходеца, което обстоятелство съдът е обсъдил в мотивите на присъдата си. Следователно, изводите на инстанционните съдилища, че констатираните нарушения на правилата за движение са в пряка и непосредствена причинна връзка с причинения резултат са правилни. Предвид на изтъкнатите съображения, настоящият касационен състав намира, че е неоснователно оплакването от жалбоподателя за допуснато от съдилищата нарушение на закона, тъй като при установените на базата на събраните гласни и писмени доказателства, както и експертно заключение на автотехническите експертизи правилно и законосъобразно е ангажирана наказателната му отговорност по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 343а, ал. 1, б ”б”, във вр. чл. 343, ал. 1, б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1 НК. Ето защо, не са налице релевираните в жалбата на касатора основания за отмяна на обжалваното въззивно решение, което като правилно и законосъобразно, следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 261 от 14.10.2011 год. по внохд № 262/2011 год. по описа на Великотърновския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: