О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 605 [населено място] 04.07. 2022 год. Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти май две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА разгледа докладваното от съдията Декова т.дело №4848 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Д., чрез процесуален представител адв.Н., срещу въззивно решение от 03.12.2020г. /поправено с решение от 01.09.2021г. относно допусната очевидна фактическа грешка/ по в.гр.д.№13976/2019г. на Софийски градски съд, с която след частична отмяна на решение от 22.07.2019г. по гр.д.№39780/2018г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявения от М. В. Д. срещу А. Е. Д. иск с правно основание чл.422 ГПК за сумата 11 000 евро, ведно със законната лихва от 06.12.2016г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3, и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба А. Е. Д., чрез процесуален представител адв.М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от М. В. Д. срещу А. Е. Д. иск с правно основание чл.422, вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 ГПК, вр. с чл. 93, ал.2 ЗЗД, за признаване за установено, че А. Е. Д. дължи на М. В. Д. заплащане на сумата от 11 000 евро, ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 06.12.2016г., до изплащането й, представляваща неплатен двоен размер на задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.06.2016г., за която е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 71513/2016г. по описа на Софийски районен съд. Установено е, че на 30.06.2016г. между страните е възникнало валидно правоотношение по предварителен договор за покупко-продажба на апартамент № 38 в [населено място], за цена от 55 000 евро, при сключването на договора ищецът е платил 11 000 евро, от която 5500 евро се съгласили да е задатък, а остатъка от цената е следвало да се плати със средства по банков кредит при нотариалното изповядване на сделката, срок за което е 10.08.2016г., ако се представят доказателства, че имотът безспорно е на продавача. Въззивният съд е прел, чев случая клаузите на чл. 2 и чл. 5 от договора са достатъчно ясни, като придават на платената сума от ищеца на ответника сума от 5500 евро присъщите на задатъка функции - потвърдителна, обезпечителна, обезщетителна, поради което и съдът приема за установено че платената от ищеца сума от 5500 евро е задатък. Назоваването в разпоредбата на чл. 5 от договора на тази сума като неустойка не може да обоснове обратен извод. Това е така, защото със същата разпоредба тази сума е обозначена и като задатък. Характера на сумата и на задължението за връщане, даването й при сключването на договора съдът приема, че при тълкуване на волята на страните по договора при условията на чл. 20 от ЗЗД обосновава извод, че тази сума е задатък. Като такава е обозначена изрично с чл.2 от договора, съглашенията за правното положение на тази сума при разкъсване на облигационната връзка между страните обосновават извод, че тя е задатък. Въззивният съд е приел, че по делото е установено, че ищецът е изправна страна по договора, тъй като задължението му да плати първата вноска от 11 000 евро по договора е установено от приетия по делото предварителен договор, удостоверяващ плащането на сумата; по делото не е установено в последствие да е възникнало друго задължение на ищеца по договора, което да не е изпълнил точно; задължението му да плати остатъка от продажната цена е било със срок сключването на окончателния договор, ипотекиране на имота, застраховане на същия и представяне на удостоверение за липса на тежести върху имота, което по делото не е установено да е настъпило, съответно не е установено, че неосъществяването му следва да се възложи в отговорност на ищеца. Установено е от приетите по делото искова молба, определения, удостоверения от Агенция по вписвания, че на 04.07.2016г. е подадена искова молба срещу продавача, с която трети лица са навели твърдение, че те са собственици на имота; тази искова молба е вписана на 11.07.2016г. и вписването е заличено на 23.02.2018г. след прекратяване на делото поради отказ от исковете. Установено е, че тази искова молба е подадена след сключване на договора от 30.06.2016г, не се твърди и не се установява по делото към момента на сключване на предварителния договор въззивникът да е знаел за предстоящото подаване на тази искова молба, съответно че авторите й предявяват собственицемки права върху имота. С оглед на това въззивният съд е приел, че по делото не е установено виновно неизпълнение на задълженията на въззивника по договора, а съгласно чл. 5 от договора, за да възникне правото да иска двойния размер на задатъка по делото следва да се установи, че продавачът виновно не е изпълнил задълженията си по договора. Посочено е от съда, че последователно с отговора на исковата молба и с въззивната жалба ответникът по исковете е твърдял по делото, че подаването на исковата молба от 04.07.2016г. от трети лица е поведение , върху което той не може да влияе и не носи отговорност за същото. Съдът е приел, че това възражение намира правната си квалификация в разпоредбата на чл. 81, ал.1 ЗЗД, съгласно която длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Съдът е посочил, че за да е налице невъзможност то следва престацията да е неосъществима с оглед на длъжника, евентуално и с оглед на онези трети лица, към чието съдействие би могло да се очаква длъжникът да е в състояние да прибегне. Тази невъзможност следва да е възникнала след сключване на договора, тоест през период, през който договорът е обвързвал страните. Ако невъзможността за престация е съществувала при сключването на договора, то тогава би била приложима хипотезата на чл. 26 ЗЗД и договорът би бил нищожен поради невъзможен предмет. Невъзможността по чл. 81 ЗЗД може да бъде фактическа /погиване на индивидуално определена вещ, нейното изгубване; заболяване, смърт на длъжника, ако задължението е свързано с личността му; климатични явления и т.н./ или правна /легална забрана да се извърши престацията; изваждане на вещите от граждански оборот; задържане на длъжника от органи на властта и др./. В хипотеза, в която длъжникът виновно е причинил невъзможността за изпълнение, то той не е освободен от отговорност по чл. 81 ЗЗД. Ако обаче невъзможността е настъпила без оглед на поведението на длъжника, то тази невъзможност освобождава длъжника от отговорност за обезщетяване на кредитора за вредите от неизпълнената престация. Случайното събитие и непреодолимата сила са причини за невъзможността, които освобождават длъжника от отговорност пред кредитора. При пълна и трайна невъзможност задължението се погасява – арг. от чл. 89 ЗЗД. При невиновна невъзможност длъжникът се освобождава от задължение за обезщетяване, освен ако не се е съгласил да отговаря за невиновното си поведение, или ако законът не го предвижда изрично- напр. чл. 85 ЗЗД. За да се освободи от отговорност за вреди длъжникът следва да докаже, че е настъпила невиновна невъзможност за престация. Длъжникът следва да докаже, че след сключването на договора е възникнало конкретно препятствие, което е непреодолимо практически или юридически, като то по своя характер е случайно и непредвидимо, че в причинно-следствена връзка с това препятствие е възникнала невъзможността за изпълнение /в този смисъл Решение № 168/29.02.2012г. по т.д. № 506/2010г. на ВКС, ІІ т.о. ; решение № 90/24.02.2010г. по гр.д. № 3526/20018г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. В случая по делото е установено, че на 04.07.2016г. е подадена искова молба от трети лица заявили собственически права върху имота по предварителния договор и в периода от 11.07.2016г. до 23.02.2018г. тази искова молба е била вписана по партидата за имота. При така установеното съдът приема , че по делото е установена невъзможност на продавача да представи удостоверение за тежести върху имота, което да сочи, че за имота няма съдебни спорове. Задължението за представяне на такива доказателства е поето от продавача с разпоредбите на чл. 2 и на чл. 3.1. от договора. Тази невъзможност да се представи удостоверение, че за имота няма съдебни спорове е възникнала след сключване на предварителния договор. Тази невъзможност съдът приема, че не може да се вмени във вина на продавача по договора. Представените доказателства оборват презумпцията, че неизпълнението е виновно, защото невъзможността да се представи удостоверението се дължи поведение на трети лица, предявили собственически иск за имота, за поведението на които не може да се търси отговорност от въззивника. Датата на придобиването на имота от въззивника, датата на подаването на исковата молба и предявените с нея права, включващи оспорване на завещание в полза на лицето, от което въззивникът е придобил имота, според въззивния съд не могат да обосноват извод, че ответникът носи отговорност пред ищеца за поведението на тези трети лица. Съдът е изложил съображения, че добросъвестното поведение на ответника и полагането на дължимата грижа за изпълнение на задълженията му по договора не е от естество да предотврати заявяване на права върху имота от трети лица, съответно предявяване пред съд на тези права; че ответникът обективно не разполага с възможност да забрани на трети лица да твърдят, че имат собственически права върху имота, съответно да предявяват съдебни искове за защитата им. Посочено е от съда, че по делото не се твърди и не се установява към сключване на предварителния договор въззивникът да е знаел за претенциите на тези трети лица, съответно за намерението им да предявят правата си по съдебен ред; напротив – приетото удостоверение от АВ сочи обратното-че не е имало вписани искови молби към 30.06.2016г. Съдът е приел, че предявяването на собственически иск за имота от трети лица води до неизпълнимост на задължението на продавача да представи доказателства, че за имота няма съдебни спорове. Приел е, че неосъществимостта на изпълнението на това задължение се дължи на непреодолимо препятствие, настъпването на което не може да бъде вменено във вина на длъжника, защото с оглед добросъвестността и на способите за изпълнение на това задължение, усилията на длъжника да осъществи задължението си биха били лишени от практически резултат. По тези съображения съдът е приел, че непредставянето в срок на удостоверението за липса на съдебни спорове за собствеността върху имота е по извинителни причини по смисъла на чл. 81, ал.1 ЗЗД - обстоятелства, които са попречили на изпълнението на облигационната престация, които не могат да се вменят във вина на длъжника. Съдът е посочил, че длъжникът не отговоря за действията на трети лица, които не участвали в облигационното отношение с негово знание и на които длъжникът не е възлагал да извършват действия по изпълнението. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Според касатора: „мотивите на въззивното решение, че „непредставянето в срок на удостоверението за липса на съдебни спорове за собствеността върху имота е по извинителните причини по смисъла на чл.81, ал.1 ЗЗД – обстоятелства, които са попречили на изпълнението на облигационната претенция…“, са в очевидно противоречие с разпоредбите на чл.20, чл.20а, чл.63 ЗЗД, а също така с клаузите на предварителния договор, приети от ответника, а именно чл.2.1.2.а и чл.5.5 от тях; очевидно е и противоречието с разпоредбата на чл.81, ал.1 ЗЗД, според която длъжникът се освобождава от отговорност при невъзможност за изпълнение, ако е по причина, която не може да му вмени във вина, каквато невъзможност в конкретния случай не е установена, защото нито вещта е погинала, нито е съществувала правна пречка за нотариалното й прехвърляне“. Становището на касатора за очевидна неправилност е несъстоятелно и е налице отъждествяване на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1“Следва ли решаващият съд при тълкуване на договора да издири действителната обща воля са страните?“ и 2“Как следва да се тълкува решаващият съд волята на страните, изразена в съответните договорни клаузи относно поредността на изпълнение на задълженията им при договорена и уредена отговорност при неизпълнение?“, които според касатора са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1“Предявяването на иск за собственост относно имот след сключването на предварителен договор за покупко-продажбата му, освобождава ли продавача по предварителния договор от отговорност да сключи окончателен договор, ако възприетата с предварителния договор поредност на изпълнение на задълженията го изисква?“; 2“Предявяването на иск за собственост относно имот, извършено след сключването на предварителен договор за покупко-продажба на същия имот, създава ли обективна невъзможност за продажба на имота?“; 3“Приложима ли е разпоредбата на чл.81, ал.1 ЗЗД по отношение на продавача по предварителен договор, който се е договорил първо да прехвърли собствеността на имота, а след това да представи удостоверение за липса на тежести върху имота, което се оказва неизпълнимо, поради междувременно предявяване на иск за собственост от трето лице?“; 4“Налице ли е невиновна невъзможност за продавача по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот да сключи окончателен договор, ако имотът не е погинал и липсва законова забрана, която да забранява престацията?“. Настоящият съдебен състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл.20 ЗЗД. В практиката на ВКС последователно се приема, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Поставените въпроси по приложението на чл.20 ЗЗД от касатора се отнасят до оплакванията му в касационната жалба, че: „съдът е отминал обективната възможност за сключване на окончателен договор, което ищецът виновно е отказал“ и на доводите му в касационната жалба, че „ ищецът не „… се е отказал от договора поради наличие на спор за собственост върху имота – искова молба от 04.07.2016г….“ – както неправилно сочи въззивния съд, а е развалил облигационната връзка поради отказ на длъжника да престира при условията, които страните валидно са договорили“. С оглед на това поставентие въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставентие от касатора въпроси. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението. Отделно от това, поставените въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като първият от поставените от касатора въпроси предпоставя в себе си въззивният съд да е приел, че продавачът се „освобождава от отговорност да сключи окончателен договор, при предявяването на иск за собственост относно имот след сключването на предварителен договор за покупко-продажбата му“, вторият въпрос на касатора предпоставя в себе си въззивният съд да е приел, че предявяването на иск за собственост на имота създава обективна невъзможност за продажба на имота, каквито изводи не се съдържат в обжалваното въззивно решение; първият въпрос предпоставя в себе си „възприетата с предварителния договор поредност на изпълнение на задълженията да изисква сключване на окончателен договор, ако след сключването на предварителния договор за покупко-продажба е предявявен иск за собственост на имота“, третият от поставените въпроси предпоставя в себе си да е прието за установено, че „продавачът се е договорил първо да прехвърли собствеността на имота, а след това да представи удостоверение за липса на тежести върху имота“, каквато фактическа обстановка не е приета за установена по конкретното дело; третият от поставените въпроси от касатора по приложимостта на разпоредбата на чл.81, ал.1 ЗЗД не е разгледан от въззивния съд така както е поставен от касатора; четвъртият въпрос на касатора е поставен общотеоретично и не е разрешен в обжалваното въззивно решение. В изложенията на основанието за допускане на касационно обжалване към касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените за касационното производство разноски в размер на 1000лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 03.12.2020г. /поправено с решение от 01.09.2021г. относно допусната очевидна фактическа грешка/ по в.гр.д.№13976/2019г. на Софийски градски съд. ОСЪЖДА М. В. Д., ЕГН [ЕГН] да заплати на А. Е. Д., ЕГН [ЕГН] сумата 1000лв. – разноски по делото. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: