Р Е Ш Е Н И Е № 181 [населено място] , 12.12.2018г. Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№2187/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юлиан Исаков“ЕООД против решение №127/10.07.17г. по гр.д.№410/16г. по описа на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №216/14.05.16г. по гр.д.№22/15г. по описа на Смолянски окръжен съд,с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Еко роудс“ЕООД и А. Ю. Х. иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 52 488 лв.,представляваща обезщетение за пропуснати ползи,вследствие лишаването му от възможността да ползва собствения си недвижим имот,държан от ответниците,представляващ приземен етаж и част от първи етаж на сграда /семеен хотел/ в УПИ V 1-340 кв.30 по плана на [населено място] за периода от 20.03.2012г. до 20.03.2015г.,ведно със законната лихва. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на основния решаващ извод на въззивия съд, че ищецът не разполага с право да получи обезщетение за пропуснати ползи от недвижимия си имот,ползван от ответниците,поради наличие на съдебно признато на последния право на задържане.Касаторът се позовава на съдебна практика,аргументирайки тезата си, че ползването на имота не се включва в съдържанието на правото на задържане и поради това не дава право на несобственика да събира доходите от имота и да го ползва за задоволяване на свои нужди след предявяването на иска за връщането му,а в случай,че е налице ползване – същият дължи обезщетение за ползите , от които е лишил собственика,независимо дали той му е заплатил подобренията или не. Моли обжалваното решение да бъде отменено и искът му – уважен.Претендира разноски по списък. Ответниците „Еко роудс“ЕООД и А. Ю. Х. са оспорили като неоснователна касационната жалба.Поддържат липса на предпоставки за уважаването на иска,поради недоказаност на твърдяното обедняване на собственика,поради пропускане на ползи от експлоатацията му, респ. – тяхното обогатяване за негова сметка, поради факта, че частта от имота,за който се претендира обезщетението през исковия период е била преустроена със негово знание и съгласие и не би могла обективно да бъде ползвана по предназначението,във връзка с което е обоснована претенцията на ищеца.Молят обжалвания въззивен акт да бъде оставен в сила,като претендират разноски за производството. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290 ал.1 и чл.293 ГПК, приема следното: В исковата молба,с която е сезиран Окръжен съд Смолян, ищецът „Юлиян Исаков“ЕООД претендира от „Еко роудс“ЕООД и А. Ю. Х. обезщетение за ползване,осъществявано в периода 20.03.2012г. – 20.03.2015г., на собствения му недвижим имот,представляващ приземен етаж от 146 кв.м. и 58 кв.м. - част от първи етаж на семеен хотел,находящ се в УПИ V1- 340 в кв.30 по плана на [населено място], в общ размер 52 488 лв. и представляващо пропусната полза /неполучен наем/,вследствие лишаването му от възможността да ползва имота като складово помещение за зреене на сирене /приземния етаж/ и помещение за битови нужди /частта от първия етаж/ към промишлената му сграда –мандра, който имот през исковия период е държан от ответниците. Последните са се защитавали в хода на производството пред първата и въззивната инстанции с доводи,че не е налице поведение от тяхна страна,ангажиращо отговорността им за заплащане на обезщетение,тъй като към 2008г. цялата сграда,включително частта от нея,собственост на ищеца е била преустроена в хотел,а след уважаването на предявения от ищеца в друго съдебно производство ревандикационен иск в полза им е признато по съдебен ред право на задържане до заплащането на направените в имота подобрения; имотът не е бил ползван през периода,за който се претендира обезщетението нито по предназначението му преди преустройството,нито е функционирал като хотел. С постановеното от първата инстанция решение искът е квалифициран като такъв по чл.73 ал.1 ЗС и отхвърлен като неоснователен и недоказан. Прието е, че ищецът се легитимира надлежно като собственик на процесните имоти по силата на съдебно решение,постановено по иск по чл.108 ЗС; че през периода на претенцията те не са били освободени от ответниците,като са станали част от сградата,която е била преустроена в периода 2004г. - 2008г. в хотел; че на ответниците е било признато право на задържане до изплащането от собствените на присъдените му с друго съдебно решение подобрения в имота. Намерено е за недоказано,че ищецът е могъл да реализира ползи от имота така,както се претендират – по първоначалното му предназначение и с целите,които ищецът е имал при закупуването на имота,тъй като през периода 2012г.-2015г. видът на имота е бил променен,вследствие извършеното преустройство.Доколкото ползване в този му вид – като склад за зреене на сирене „К.“ /за каквото в действителност избеното помещение е било ползвано от праводателя на ищеца „Сердика Смолян“АД/ и за битови нужди на работниците от мандрата,не би могло да бъде осъществено нито от ищеца лично,нито чрез отдаването му под наем на трето лице,е заключено от съда,че не е налице обедняване на същия по посочения от него начин – чрез пропускане на събирането на наем по пазарна цена. При разглеждането и решаването на делото по реда на въззивното обжалване, Пловдивски апелативен съд е преквалифицирал предявената от касатора претенция по реда на чл.59 ЗЗД. Приел е за установено,че в полза на праводателя на ищеца със сила на пресъдено нещо от 25.02.2011г. е признато твърдяното от последния право на собственост върху процесните помещения.За доказано е намерено и твърдението,че на [фирма] /праводател на „Еко роудс“ЕООД,на когото впоследствие е прехвърлено търговското предприятие на едноличния търговец/ е съдебно признато /с решение от 14.04.14г. на Окръжен съд Смолян,влязло в сила към датата на решението/ право на задържане върху имота до заплащането на сума за извършени от него подобрения в имота. От последния факт съдът е заключил,че ответниците осъществяват фактическа власт върху недвижимия имот на валидно правно основание, което изключва правото на ищеца да търси обезщетение за лишаването му от възможността сам да ползва имота си. С определение №171/03.04.18г.,постановено по настоящото дело, съставът на Върховен касационен съд е допуснал до касационно обжалване въззивния акт, за разрешаване на значимия за спора материално-правен въпрос: Дължимо ли е на собственика на недвижим имот обезщетение за ползване при наличие на признато право на задържане до заплащане на извършени в имота подобрения в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, след като е констатирано отклонение на въззивния съд от формираната съдебна практика на Върховен касационен съд по него. Според същата,която е постоянна и непротиворечива /в т.ч. соченото от касатора решение №222/07.03.2002г. по гр.д.№579/2001г. на четвърто г.о. и служебно известните му решение №335/28.07.10г. по гр.д.№660/09г. на четвърто г.о. на ВКС, решение №446/12 от 22.01.13г. по гр.д.№1263/11г. на четвърто г.о. на ВКС и решение №393/13 от 27.04.14г. по гр.д.№86/13г. на четвърто г.о. на ВКС, както и постановената такава при действието на ГПК/отм./ - решение №2484/01.12.2005г. по гр.д.№1839/2004г. на четвърто г.о., решение №829/1984г. по гр.д.№227/84г. на първо г.о.,решение №556/1960г. по гр.д.№4215/60г. на четвърто г.о., решение №1058/60г. по гр.д.№1516/60г. на първо г.о. и др./, признатото право на задържане на подобрителя на имота представлява гаранционна мярка, обезпечаваща събирането на присъдената стойност на подобренията; доколкото има такава функция,то представлява само право за осъществяване на фактическа власт,без да включва в себе си право за ползване на имота и събиране на доходи от него; ако се осъществяват подобни действия, те са без основание и задържащият дължи на собственика обезщетение по правилата за неоснователното обогатяване /чл.59 ЗЗД/. Настоящият състав напълно споделя и прилага тези разрешения, обуславящи положителен отговор на поставения въпрос. По същество, несъобразяването на въззивния съд с посочената практика на Върховен касационен съд, е довело до формиране на погрешния извод,че недължимостта на претендираното обезщетение се обосновава с наличието на валидно правно основание за осъществяването на фактическата власт на ответниците върху чуждия имот. Правилно съдът е възприел правна квалификация на иска по чл.59 ЗЗД,а не по чл.73 ал.1 предл.2 ЗС,както тя е била определена от първата инстанция. Последната разпоредба намира приложение при твърдения за действия на ответника по иска за обезщетение в качеството му на недобросъвестен владелец,каквито в случая не са налице. Изрично в исковата молба е посочено,че ищецът е собственик,а ответниците държат имота му /без да го своят/ през периода на претенцията,който период следва влизането в сила на решението на съда за признаване правото на собственост на ищеца върху помещенията. Последователно се възприема в практиката на ВКС,че от този момент владелецът се превръща в обикновен държател, а държателят, който упражнява фактическа власт върху чуждата вещ без договор със собственика, отговаря по правилата на чл.59 ЗЗД за ползите,които собственикът е пропуснал да реализира от имота си,с които имуществото му е намаляло за сметка на обогатяването в същия размер на ответника. Доколкото и двете инстанции са разгледали и са се произнесли по така заявените обстоятелства и доводи, очертаващи предмета на делото, подвеждането на спора под различна материално-правна норма /даване на различна правна квалификация на иска/ при произнасянето , което не излиза извън обхвата на търсената защита, не обуславя недопустимост на който и да било от постановените от тях съдебни актове.Поради това въззивното решение подлежи на преценка за правилността му. Въпреки погрешното разрешаване на материално-правния въпрос от апелативния съд,като краен резултат обжалваното въззивно решение е правилно. Предпоставките за уважаването на иска по чл.59 ЗЗД са : ищецът да е собственик на вещта, ответникът да я е ползвал през периода на претенцията при липса на правно основание за осъществяването на подобни действия и настъпили в резултат на общия факт /ползването/ обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. В тежест на ищеца е пълното и главно доказване наличието на всички тези предпоставки,с изключение на отрицателния факт за липса на основание, като обратното се установява от ответника. Обедняването в случаите на ползване на чужд имот без основание се съизмерява с пазарния наем за имота,с който собственикът е пропуснал да увеличи имуществото си, а обогатяването на ползващия – с размера на същите средства,които си е спестил като разход при ползването. С исковата си молба ищецът е твърдял,че ответниците ползват имота му през периода 2012г. -2015г. без основание, вследствие на което той е пропуснал да увеличи патримониума си с размера на пазарния наем,който би получил,в случай,че би отдавал възмездно под наем помещенията за ползване по предназначението им като спомагателни такива към притежаваната от него в съседство и експлоатирана като мандра за производство на мляко и млечни продукти промишлена сграда. От посочените предпоставки за уважаването на претенцията за обезщетение по делото ищецът е доказал единствено правото си на собственост върху помещенията,което е установено със сила на пресъдено нещо с окончателното решение на Окръжен съд Смолян, постановено на 25.02.2011г. по гр.д.№546/2010г. Установено е по делото и,че в полза на ответниците е съдебно признато право на задържане на имота до заплащането от собственика на направените от тях подобрения в него. Както бе посочено предходно, правото на задържане по смисъла на чл.72 ал.3 вр. чл.74 ал.2 ЗС представлява признато в полза на задържащия право само да държи имота чрез осъществяване на фактическа власт върху него и законообосновано да откаже да го предаде на собственика му, но не и основание да извлича облаги от него,каквото е съдържанието на правото на ползване.Поради това,за да се приеме за осъществена предпоставката „ползване от ответника“, от което биха настъпили последиците „обедняване“ и „обогатяване“ ищецът следва да е доказал,че ответниците са осъществявали действия по неговата експлоатация за свои нужди,при това с оглед твърдяното му в исковата молба предназначение,от което той е пропуснал дължимия за това ползване наем за периода. Такова пълно и главно доказване не е проведено. Назначената по делото експертиза е дала заключение за пазарната цена на наем за помещенията – за частта от първия етаж на сградата – при съпоставка с наеми за хотели в съседни населени места /каквато претенция не е заявена/, а за приземния етаж е приета цената,поискана от ищеца, без обосновка с установен аналог на складови помещения с предназначение за съхраняване на млечни продукти.Поради това основателно ответниците са оспорили това заключение и то не може да бъде кредитирано. Освен по размер,искът не е доказан и по основанието си,доколкото обективно ищецът не би могъл да реализира доход от имота чрез отдаването му под наем като складово и помощно помещение към промишленото му предприятие, тъй като през исковия период той е бил с друго предназначение; ответниците не са ползвали имота в предхождащия преустройството му вид,поради което и не би могло да се заключи,че те са се обогатили с наем в размер,какъвто биха дължали при такова ползване. При все,че претенция за обезщетение в размер на пропуснат наем за ползване на помещенията като част от хотелска сграда не е предявявана, ищецът в хода на производството се е домогвал да приобщи към предмета на спора обстоятелството, че през периода 2012г.- 2015г. хотелът е работил и ответниците са извличали облаги от държането на чуждата част от него /без конкретно да е направено в преклузивните срокове съответното изменение на иска/.Освен,че това обстоятелство е останало извън релевантните за изхода на делото факти,то е и неустановено поради липса на съответни ангажирани в тази насока доказателства. Като неоснователен и недоказан, искът подлежи на отхвърляне. Решението на въззивния съд,постановено в този смисъл, следва да бъде оставено в сила. В полза на ответниците следва да бъдат присъдени направените за производството пред Върховен касационен съд разноски в размер на 2800 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №127/10.07.17г. по гр.д.№410/16г. по описа на Пловдивски апелативен съд. ОСЪЖДА „Юлиян Исаков“ЕООД с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление с Т., общ.Д., обл.Смолян да заплати на „Еко роудс“ЕООД с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] ул.“11 август“№42 ап.1 и А. Ю. Х. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място][жк] [улица] ап.22 сумата 2800 лв. разноски за производството пред Върховен касационен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.