7 Р Е Ш Е Н И Е №. 151
Гр. София, 07 октомври 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
ДАНИЕЛ ЛУКОВ
С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Я. Гебов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 657/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Д. М. – повереник на частните обвинители Т. П. Н., Г. Д., Г. Г., Г. С. и Г. А. против решение № 162/17. 04. 2019 год. по в. н. о. х. д. № 170/2019 год. на Софийски апелативен съд (САС).
В жалбата са релевирани доводи за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди се, че въззивната инстанция не е отчела всички обстоятелства, имащи значение за размера на наказанието и начина на изтърпяването му и преди всичко факта, че избраната от подсъдимия скорост чувствително е превишавала максимално допустимата такава в участъка, в който е настъпило пътнотранспортното произшествие. Възразява се и срещу приложението на чл. 66 от НК. Направено е искане за изменение на въззивния съдебен акт в санкционната му част, като бъде увеличен размерът на наказанието лишаване от свобода и бъде отменено приложението на чл. 66 от НК, а като алтернатива – да бъде увеличен размерът на изпитателния срок.
В съдебно заседание повереникът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения, като наред с това изтъква, че съдът е следвало да третира като отегчаващо обстоятелство както износените гуми на товарната композиция, довели до настъпване на произшествието, така и значителните повреди по двете превозни средства и факта, че след инцидента подсъдимият е продължил да упражнява професията си. Пледира решението на САС да бъде изменено и да бъде увеличен размерът на изпитателния срок.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и проверяваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Защитникът на подсъдимия излага доводи за неоснователността на жалбата и настоява решението да бъде оставено в сила.
Подс. Х. Г. се солидаризира с аргументите на защитника си. Изразява съжаление за извършеното.
Върховният касационен съд, като съобрази събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните намира за установено следното:
С присъда № 90/27. 11. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 171/2018 год., Окръжният съд – Видин е признал подсъдимия Х. Г. Г. за виновен в това, че на 25. 02. 2018 год., на главен път Е-79, при управление на МПС – т. а. „Волво ФХ“ с рег. [рег.номер на МПС] и прикачено към него двуосно ремарке с рег. [рег.номер на МПС] , в нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на Г. Г., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил на основание чл. 66 от НК за срок от три години и шест месеца от влизане на присъдата в сила.
На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правото да управлява МПС за срок от две години от влизане на присъдата в сила.
Съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.
Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба повереника на частните обвинители и с решение № 162/17. 04. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 170/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд, е потвърден.
Касационната жалба е неоснователна.
Преди всичко следва да се подчертае, че поначало искането на жалбоподателя да бъде изменено въззивното решение с увеличаване на наказанието и с отмяна на условното осъждане или с увеличаване на изпитателния срок по чл. 66 от НК не може да бъде удовлетворено от настоящия съдебен състав. Касационната инстанция разполага с правомощия да влоши положението на подсъдимия по претендирания от повереника начин единствено в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която разглежданият казус безспорно не попада. Когато Върховният касационен съд се произнася за пръв път по делото, той би могъл единствено да отмени въззивното решение и да го върне на въззивната инстанция, но дори и тогава указанията му биха били задължителни само по въпросите, посочени в чл. 355, ал. 1 от НПК. В случая обаче не са налице основания за упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК, защото при индивидуализация на наказанието апелативният съд не само е приложил стриктно относимите правни норми, но и защото е съобразил всички обстоятелства от значение за вида, размера и начина му на изтърпяване без да надценява едни от тях за сметка на останалите.
Наред с това, доколкото от касационната жалба може да се изведе недоволство на частното обвинение от факта, че вследствие приложението на чл. 58а, ал. 1 от НК на подсъдимия е наложено минималното наказание, предвидено за извършеното престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК, е необходимо да се направи уточнението, че преценката за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се извършва не с оглед намаления съобразно чл. 58а, ал. 1 от НК размер на санкцията, а предвид размера ѝ преди редукцията ѝ с една трета. Това е така, защото съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК при постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл. 373, ал. 2 от НПК съдът определя наказанието лишаване от свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК и намалява така определеното наказание с една трета. Противното би означавало да се обезсмисли законовата компенсация за тези подсъдими, които дават съгласие делото да бъде разгледано по реда на чл. 371 т.2 от НПК (така и Р. № 356/2015 год. по н. д. № 954/2015 год. на I н. о. и Р. № 74/2019 год. по н. д. № 155/2019 год. на II н. о.).
На следващо място, неоснователно се поддържа, че въззивната инстанция е приела, че извършеното деяние се отличава с ниска степен на обществена опасност. Напротив, изследвайки особеностите му, апелативният съд е достигнал до извод за значително накърняване на правно защитените обществени отношения предвид наличието на две нарушения на правилата за движение и надхвърлянето на максимално допустимата скорост в конкретния пътен участък с повече от 20 км/ч. Именно това съществено превишаване на разрешената скорост е послужило като основен аргумент за налагане на наказание над минимума, предвиден в чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК.
Несъстоятелно е и становището на касатора за неглижиране на данните за възрастта и семейното положение на пострадалия като фактор, обосноваващ по-висока степен на обществена опасност на извършеното престъпление. Несъгласието на настоящия съдебен състав с тези аргументи на жалбоподателя произтича не само от съдържащия се в решението извод за сериозна укоримост на деянието предвид причинената смърт на млад човек вследствие на което съпругата и двете му малолетни деца са останали без моралната и материална подкрепа на своя съпруг и баща. С много по-голяма тежест е обстоятелството, че поначало е недопустимо ценността на човешкия живот да бъде поставяна в зависимост от възрастта на пострадалия и с оглед на това тя да бъде третирана като смекчаващо или отегчаващо обстоятелство. Освен това не бива да се забравя, че при типичните случаи на непредпазливи престъпления данните за личността, семейното положение, здравословното състояние на пострадалия и др. подобни обичайно не са съзнавани от дееца, поради което и тезата на частното обвинение, че те следва да се отчитат като отегчаващи отговорността обстоятелства съвсем не е безспорна ( вж. Р. № 835/1958 год. на II н. о., Р. № 445/1979 год. на II н. о., в известен смисъл и Р. № 74/2019 год. по н. д. № 155/2019 год. на II н. о.).
Не може да бъде отправен упрек към съда, че е пропуснал да отчете друго нарушение на правилата за движение, отнасящи се до изправността на превозното средство и по-специално до гумите на товарния автомобил. Възражението е било предмет на задълбочено обсъждане на стр. 37 от въззивното дело и контролираната инстанция убедително е защитила извода си за отсъствие на надеждна доказателствена основа за подобно нарушение. За да достигне до подобно заключение, тя се е позовала на протокола за оглед на местопроизшествие и на констативния протокол за ПТП, в които отсъства констатация за степента на износеност на гумите, както и на автотехническата експертиза, съгласно която произшествието е резултат от обстоятелството, че центробежната сила, действаща при движение в завой, е превишила силата на сцепление между гумите на ремаркето и пътя, като първата от двете сили е функция от скоростта, а втората – от вида и състоянието на пътната настилка. Наред с това следва да се припомни, че предвид диференцираната процедура, по която е разгледано делото, долустоящите съдилища са били обвързани от фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и при отсъствие на фактически твърдения за износени гуми на автомобила, те не биха могли да приемат това обстоятелство като още една причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие.
Вярно е, че апелативният съд не е третирал като отегчаващи отговорността обстоятелства несъставомерните последици от деянието, изразили се в повреди на двата товарни автомобила. Необсъждането на тези факти е обяснимо отново с отсъствието им в обвинителния акт и със спецификата на диференцираната процедура по глава двадесет и седма от НПК, което от своя страна е последица от недостатъчно задълбоченото им изследване в досъдебната фаза. Липсата на коментар в претендираната от частното обвинение насока не дава основание за намеса на касационната инстанция, защото на отегчаващите обстоятелства, свързани с обществената опасност на деянието са противопоставими смекчаващите такива, отнасящи се до личността на подсъдимия.
Х. Г. е с чисто съдебно минало и отлични характеристични данни не само в личен, но и в професионален план. Трудово ангажиран е, с отговорно отношение към семейството и близките си. Видно от справката на л. 132 от първоинстанционното дело, за периода от придобиване на правоспособност през 1994 год. до извършване на инкриминираното деяние през 2018 год. не е санкциониран нито веднъж за виновно причиняване на пътнотранспортно произшествие или за управление на МПС след употреба на алкохол, с оглед на което инстанциите по фактите правилно са приели, че поначало той е добросъвестен водач на МПС. Не може да бъде игнорирано и още едно обстоятелство, касаещо отношението му към извършеното от него престъпление. Още пред разследващия орган в качеството на обвиняем той е депозирал подробни обяснения, в които не е отрекъл, че се е движил с превишена скорост, посочил е стойността ѝ и е описал механизма на пътнотранспортното произшествие, с което е удовлетворил изискванията на ТР № 1/2009 год. на ОСНК признанието своевременно и съществено да е спомогнало за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още на досъдебното производство. Освен това от първото действие по разследването, предприето спрямо него, до съдебното заседание на касационната инстанция Г. неизменно е демонстрирал критичност към извършеното. Последователността, с която е изразявал разкаяние за стореното, недвусмислено показва, че позицията му е искрена, а не формална и декларативна и този извод не се променя от факта, че и след произшествието за известен период подсъдимият е продължил да работи като професионален шофьор.
Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства мотивира и касационната инстанция да приеме, че подсъдимият е отлично вграден в обществото, а извършеното от него непредпазливо престъпление е изолирана проява в живота му, поради което за поправянето и превъзпитанието му не е необходимо налагането на по-високо наказание.
Намеса на касационната инстанция, ориентирана към завишаване на наказанието, не се налага и с оглед генералната превенция. За да настоява за увеличаването му, повереникът на частните обвинители акцентира единствено върху наказанието лишаване от свобода. Законодателят обаче е предвидил кумулативна санкция за престъпленията против транспорта и преценката дали ще бъдат постигнати целите по чл. 36 от НК е комплексна, с оглед всички наказания, включени в нея и наложени от съда. Това принципно положение е било съобразено от контролираната инстанция и тя убедително е защитила позицията си, че за реализиране на целите на наказанието, включително и за оказвани на предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото е необходимо и достатъчно деецът да бъде лишен от възможността да върши престъпления от същия вид за един по-продължителен период. Именно поради това Х. Г. е бил лишен от правоуправление на МПС за срок от две години. Отделен е въпросът, че генералната превенция не се основава само и единствено върху размера на наказанието. С не по-малко значение са неизбежността на същото и своевременното санкциониране на престъпните посегателства, които фактори в случая са налице.
Явна несправедливост на наказанието не може да бъде открита и във връзка с условното осъждане на подсъдимия. Безспорно предпоставка за приложението на чл. 66 от НК наред с вида и размера на наложената санкция, е и положителна констатация, че отложеното по този ред наказание ще въздейства предупредително и възпиращо върху останалите членове на обществото. Волята на законодателя обаче е била да отдаде приоритетно значение на индивидуалната превенция. Към подобен извод насочва употребеният в цитираната разпоредба израз „… и преди всичко за поправянето и превъзпитанието на дееца…“. Всички тези принципни изисквания са били спазени от инстанциите по фактите и без да неглижират генералната превенция те законосъобразно са акцентирали върху възможността за корекция в поведението на подсъдимия без същият да бъде изолиран от обществото. Обсъдените по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства характеризират Х. Г. като личност с ниска степен на обществена опасност. Извършеното от него престъпление е инцидентна проява, а не израз на трайно установени нагласи за незаконосъобразен начин на живот и това се отнася не само за поведението му като водач на МПС, но и за действията и постъпките му във всички други сфери на обществения живот. При това положение пребиваването му в пенитенциарно заведение за изтърпяване на наказанието не е наложително, а приложението на чл. 66 от НК и определеният изпитателен срок в размер, близък до минималния, не влизат в колизия с изискването наложеното наказание да бъде съответно на извършеното престъпление и да съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК.
Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 162/17. 04. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 170/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2
|