1 Р Е Ш Е Н И Е № 59 София, 09 май 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори март, две хиляди и деветнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ БОНКА ЯНКОВА при секретар: Мира Недева и с участието на прокурора от ВКП Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Бонка Янкова наказателно дело № 212 /2019 година: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимия Г. С. Д., чрез упълномощения му защитник адвокат Б. П. от АК П., срещу решение № 13/ 21.01.2019 г. на Великотърновски апелативен съд, по внохд № 429/2018 г., с което е изменена присъда № 57/05.11.2018 г. на Окръжен съд – Плевен по НОХД № 76/2018 г. С първоинстанционната присъда подсъдимият Г. Д. е признат за виновен в това, че на 24.08.2016 г. в [населено място], държал повече от три ( 137 бр). археологически обекта, които не са идентифицирани и регистрирани по реда на чл.96 и следващите и §5 от Закона за културното наследство и Наредба № 3 от 3.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и водене на регистъра на движими културни ценности – престъпление по чл. 278, ал.6,пр.1,пр.2 и пр.3 от НК, за което и на основание чл.55,ал.1,т.2,б.“б“ от НК му е наложено наказание пробация, при следните пробационни мерки : задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година и шест месеца, с явяване и подписване пред пробационен служител два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител, също за срок от една година и шест месеца. Подсъдимият е признат за невинен да е държал 264 бр. неидентифицирани и нерегистрирани археологически обекта, поради което е оправдан за разликата до първоначално инкриминираните общо 401 бр. Подсъдимият е признат за невиновен и в това да е извършил престъпление по чл.278а,ал.1 от НК, поради което е оправдан по посоченото обвинение. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. На основание чл.278,ал.7 от НК съдът постановил изземване (точният правен термин е „отнема“ – бел.ВКС) в полза на държавата на инкриминираните 137 бр. неидентифицирани и нерегистрирани археологически обекта. Великотърновският апелативен съд, с атакуваното решение, изменил първоинстанционната присъда, като намалил срока на наложеното наказание пробация от една година и шест месеца на една година и за двете пробационни мерки. В останалата част потвърдил присъдата. В депозираната касационна жалба, инициирала производството пред ВКС се заявява недоволство от размера на наложеното наказание, като се претендира, че същото, макар и определено в условията на чл.55,ал.1,т.2,б“б“ от НК е изключително завишено. Съображенията в подкрепа на оплакването са развити на плоскостта на допуснатото, както се твърди, подценяване на смекчаващите обстоятелства, които не били отчетени в своята пълнота и по-конкретно : доброто процесуално поведение на подсъдимия в двете фази на наказателния процес, изключително ниската културно-историческа стойност на инкриминраните обекти, съставляващи отделни не цялостни фрагменти, което ги правело предмети с изключително ниска стойност и чистото му съдебно минало. Изтъкната е, на тази основа, изключителната тежест на наказанието пробация в размера на определените от апелативната инстанция срокове от по една година за всяка от двете пробационни мерки и е отправено конкретно искане за тяхното намаляване от една година на по шест месеца за всяка от тях. От изложението в касационната жалба, макар и да не е посочено конкретното касационно основание, на което се атакува въззивния съдебен акт, недвусмислено се разкрива, че оплакването е само по отношение справедливостта на наложеното наказание, което очертава основанието по чл.348, ал.1,т. 3 от НПК. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият Д. участва лично и поддържа различно от първоначално заявеното в жалбата касационно основание. Пояснява, че е освободил защитника си – адвокат П. и че в касационната жалба е допуснато „леко недоразумение“. Изтъква, че не е виновен и развива съображение за неадекватност на експертизата, аргументирано с твърдяната зависимост на вещите лица от Плевенската прокуратура. Прави искане за назначаване на тройна независима комисия, която да установи, че „тези неща“ не подлежат на регистрация. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита жалбата по наведеното в нея основание за явна несправедливост на наказанието за неоснователна и дава заключение за оставяне в сила решението на апелативния съд. По релевираните в заседанието пред ВКС доводи за допуснати процесуални нарушения взема становище за оставянето им без разглеждане поради непосочването им в касационната жалба . В лична защита подсъдимият Д. заявява невинност и акцентира върху различието в защитната линия с адвокат П.. Подчертава, че същата позиция е поддържал и пред въззивния съд. Аналогично е становището му и при упражненото право на последна дума. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното : На първо място, с оглед застъпеното от касатора различно от заявеното в касационната жалба оплакване от решението на апелативния съд е наложително да бъдат ясно очертани допустимите параметри на настоящата касационна проверка. Съгласно чл.347,ал.1 от НПК върховната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, тоест само по отношение на надлежно заявените (в срок и аргументирани с данни в тяхна подкрепа), касационни основания.В настоящия случай, легитимно въведено е само основанието по чл.348,ал.1,т.3 от НПК и по него ВКС дължи произнасяне. Разгледано по същество оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е неоснователно. В конкретен план, относимите при индивидуализацията на наказанието формиращи фактори са отчетени вярно още от първостепенният съд, който правилно е съобразил към смекчаващите обстоятелства ниската степен на обществена опасност на подсъдимия Д., обусловена от чистото му съдебно минало и липсата на данни да е системен нарушител на установени правила за поведение. Към смекчаващите обстоятелства е отчетена и процесуалната позиция на подсъдимия, оценена от съда в положителен план, поради направената констатация, че макар и да не е признал вина, по същество оказал „съдействие по време на разследването“, доколкото „по никакъв начин процесуалното му поведение не е било ориентирано към затрудняване или осуетяване на действията по разследването“ (стр.13 от мотивите към присъдата). Съдът отчел на следващо място ниската културно-историческа стойност на инкриминираните обекти, което е отнесъл към преценката за обществената опасност на деянието, определяйки я на това основание като относително ниска. При съвкупната им оценка е намерил тези обстоятелства за многобройни смекчаващи и въпреки липсата на дължимата констатация относно наличието на втората кумулативна предпоставка за определяне на наказанието в условията на чл.55 от НК, а именно, че и най-лекото наказание, в случая три месеца лишаване от свобода, се явява несъразмерно тежко, определил на подсъдимия, на основание чл.55,ал.1,т.2,б.“б“ от НК друг вид наказание – пробация. Въззивният съд, в обсега на правомощията си извършил цялостна проверка на първоинстанционната присъда и обективирал в атакуваното решение положителната си оценка към дейността на първоинстанционният съд по индивидуализиране на наказанието, като изразил пълно съгласие с направените от последния изводи. Засилвайки интензитета на вече отчетените при определяне на наказанието в условията на чл.55 от НК обстоятелства и конкретно на добрите данни по местоживеене, към които добавил „преминалите две фази на процеса“( стр. 4 от въззивното решение) апелативният съд счел срока на двете пробационни мерки за завишен и така мотивиран го намалил с шест месеца, определяйки краен размер от по една година за всяка от двете наложени пробационни мерки, като обобщил, че така определено наказанието е напълно достатъчно за постигане на визираните в чл.36 от НК цели . ВКС не намира основание да не се съгласи с тази оценка, като я намира за съответна на данните по делото. Значението на чистото съдебно минало на подсъдимия, положителните му характеристични данни, както и относително ниската културно-историческа стойност на инкриминираните предмети правилно са отнесени към обстоятелствата, които смекчават отговорността му и адекватно са оценени . В същото време, прегледът на процесуалните документи по делото сочи, че и в двете фази на процеса подсъдимият е поддържал позиция, насочена изцяло към оспорване на обвинението. Напълно правилно липсата на признание, доколкото е суверенна проява на правото на защита, не е отчетено към отегчаващите обстоятелства, но при тези данни и при реализираното на досъдебното производство право да не дава обяснения, значението на пасивното поведение на подсъдимия е надценено от съдилищата. Принципно, няма пречка процесуалното поведение на подсъдимото лице да се отнесе към обстоятелствата, значими за индивидуализиране на наказанието, когато е насочено към подпомагане разкриването на обективната истина или ако указва на вътрешна самооценка за стореното, сочеща на стратирано реализиране на визираните в чл.36 от НК цели. В случая пасивната процесуалната позиция на подсъдимия Д. не разкрива посоченото съдържание и в този смисъл е ирелевантна към обстоятелствата, съобразими за индивидуализиране на наказанието. Аналогично е и отчетеното от въззивния съд обстоятелство, обусловило намаляване на наказанието, изведено от „преминалите две фази на процеса“. В какъв аспект е положителния принос на последното към имащите отношение към индивидуализацията на наказанието обстоятелства е неясно, доколкото въззивният съд не е изложил конкретни аргументи . Времевите рамки на процеса не предпоставят коментар на чл.6 от ЕКПЧ, защото не попадат в обсега на необходимото обсъждане за разумния срок. Периодът, който се преценява, е от първото привличане в качеството на обвиняем, което в настоящия случай е станало на 23.10.2017 г., до произнасяне на присъдата по основателността на обвинението - на 05.11.2018 г. Срокът от малко над една година не би могъл да бъде преценен като "неразумен", Посоченото е наложително независимо, че делото е отнесено пред касационния съд само по жалба, доколкото илюстрира проявеното от съдилищата снизхождение и обоснова в същото време категоричния извод, че всяка по-нататъшна редукция на наказанието би била неоправдана и незаконосъобразна. Постигането на целите по чл.36 от НК винаги е проекция на точната преценка за параметрите на индивидуалната санкция и в този смисъл както прекомерната репресия, така и неоправданото занижаване компрометират еднакво тяхното реализиране. Ето защо, претендираният абсолютен минимум, каквото по съществото си е депозираното в касационната жалба искане за определяне на пробационните мерки в шестмесечен срок, е лишено от основание. Касае се за разнообразни по вид и произход инкриминирани по чл.278, ал.6 от НК предмети, съставляващи археологически обекти, по брой десетократно надхвърлящи предвидения съставомерен от над три обекта. И както вярно е отговорил на идентично възражение първостепенният съд, стойността в икономически аспект не е определяща, доколкото обект на защита с посоченото престъпление са обществените отношения, свързани с опазване на историческо-културното наследство на България, което им придава различна от паричното им измерение стойност. (Виж Р № 220 от 6.03.2018 г. на ВКС по н. д. № 1025/2017 г., III н. о.) По тези съображения настоящият касационен състав намери, че определеното на подсъдимия Д. наказание пробация, включващо двете задължителни пробационни мерки, наложени в срок от по една година за всяка от тях, не разкрива признаци на явна несправедливост, поради което и липсват основания за изменение на атакуваното въззивно решение в исканата в касационната жалба насока . Заявеното в съдебното заседание пред ВКС оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, каквито по съществото си са твърденията на касатора за пропуски в доказателствената дейност на апелативния съд, очертават касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК. Същото е направено извън законовия срок по чл.350,ал.1 от НПК, поради което се явява недопустимо и по него касационната инстанция не дължи произнасяне. Твърденията на касатора за липса на синхрон в линията на защита с упълномощения му защитник не са от естество да елиминират просрочието и да легитимират новозаявеното основание, поради обстоятелството, че не е налице законова възможност за това. Отделен е въпроса, че видно от съдържанието на въззивната жалба, единственото основание, на което е била атакувана и първоинстанционната присъда е справедливостта на наложеното наказание, а в същото време, от делото е видно, че касаторът е упражнил правото си на лично участие пред апелативния съд и е поддържал въззивната жалба, така както е била подадена. Едва при упражненото си право на лична защита е развил и доводи за невинност, които с оглед правомощията си въззивният съд е обсъдил и аргументирано оставил без уважение. При тези данни се налага извод, че подсъдимият не е бил лишен от възможността да обсъди с лично ангажираният от него адвокат желаната процесуална линия на защита - както във въззивното производство, в което е взел участие лично, така и при реализиране правото на жалба пред касационната инстанция. И за разлика от въззивният съд, който съгласно чл.314 от НПК е задължен да провери изцяло правилността на присъдата ( независимо от основанията, посочени във въззивната жалба или протест), с оглед обхвата на касационната проверка, очертан в чл.347 от НПК, касационната инстанция не разполага с аналогично правомощие и съответно незаявени (както е в случая – просрочени) касационни основания не създават за ВКС задължение за произнасяне . Изключение от законовия регламент се допуска само в условията на чл.347,ал.2 от НПК, както и когато при касационната проверка се установят абсолютни нарушения на процесуалните правила по чл.348,ал.3,т.2- 4 от НПК или по приложението на материалния закон, които съществено са увредили правата на подсъдимия. В тези случаи, с оглед възложената му от Конституцията на РБ (чл.124) компетентност да осъществява върховен наздор върху точното и еднакво прилагане на законите от съдилищата, ВКС разполага с възможността за служебна намеса. В конкретния случай, прегледът на дейността на инстанционните съдилища не обуславя необходимост от служебна намеса на касационния съд. При установеното от инстанциите по фактите поведение на подсъдимия Д., изразяващо се в държане на повече от три археологически обекта по смисъла на чл.146 от Закона за културното наследство, които не са били идентифицирани и регистрирани по надлежния ред и квалифицирането му като престъпление по чл.278,ал.6 от НК материалният закон е приложен правилно . Само несъгласието на подсъдимия с предложената от лично упълномощения от него адвокат линия на защита, след като липсват данни правата му по чл.55 от НПК, включително и правото му да има защитник по свой избор да е било ограничено, не може да бъде оценено като нарушение на процесуалните правила, още по-малко като съществено нарушение, налагащо служебна намеса на касационния съд. Обстоятелството, че при третото, успешно стартиране на процеса, в съдебно заседание от 29.06.2018 г. председателят на състава не е съблюдавал стриктно процесуалната поредност по чл.276 и чл.277 от НПК е нарушение, но не е съществено, доколкото в рамките на съдебното следствие и преди приключването му съдът е извършил действията по изслушване на подсъдимия и е осигурил възможността на същият да даде обяснения, съответно на страните да упражнят правото си на въпроси. Допуснатата в присъдата неточност ( при механичното възпроизвеждане без нужната дискреция на предложения в ОА диспозитив), изразена в цифровото изброяване на предложения 1, 2 и 3 на чл.278,ал.6 от НК и едновремено с това посочване в словесната част на диспозитива, че изпълнителното деяние е осъществено само при квалифициращия елемент „повече от три археологически обекта“, с оглед съдържанието на реализираното от страните право на жалба и протест очевидно не е препятствала възможността им да разберат волята на съда за осъждане на подсъдимия само за това, че е държал повече от три неидентифицирани и нерегистрирани по надлежния ред археологически обекти. След като няма за последица накърняване правата на страните, констатираното нарушение, допуснато и от двете съдилища не съставлява основание за отмяна на постановените съдебни актове, но е повод ВКС да припомни посоченото в Решение № 498 от 26.02.2013 г. по н. д. № 1516/2012 г., на ВКС, I н.о, че ..“ при цифровото изписване на правната квалификация на инкриминирано деяние не трябва да бъдат изписвани нито изречения, нито предложения, тъй като в националната ни правна система цифровото изписване на законовите норми приключва със съответната буква (ако има такава)“. И в конкретния случай ненужното допълнително конкретизиране е създало предпоставки за пропуски, като освен посочената, първостепенният съд е допуснал и друга неточност, свързана с погрешната констатация( стр.13 от мотивите), че предвиденото наказание е лишаване от свобода до четири години, а не до шест години, какъвто всъщност, в хипотезата на държане на повече от три археологически обекта, е действителния предвиден размер. При инициираното само по жалба касационно производство, погрешното очертаване горните параметри на наказанието не е със съществено значение, доколкото относимо в случая е вярното съобразяване на долната санкционна граница(липсващото ограничение), което правилно е преценено и в този смисъл, с определянето му в хипотезата на чл.55,ал.1,т.2,б.“б“ от НК не е допуснато закононарушение. Предвид гореизложеното и като не намери основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1,т.1 от НПК, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 13 от 21.01.2019 г., постановено по ВНОХД № 429/2018 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. Решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :