Р Е Ш Е Н И Е № 262 гр. София, 11 януари 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 947 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производството е по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК. Образувано е по жалба на подсъдимия Б. А. Т., чрез защитника му адв. М. М., против въззивно решение № 318/31.07.2018 г., постановено по внохд № 186/2018 г. по описа на Апелативен съд - С.. В жалбата са наведени всички касационни основания по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 - 3 от НПК. Според защитника е нарушена забраната за влошаване положението на подсъдимия като нито първоинстанционният, нито въззивният съд са направили задълбочен анализ на показанията на пострадалата и извън вниманието им е останало обстоятелството, че малолетното момиче е разказало за случилото се за първи път на своите родители под огромно притеснение, стрес и дори страх от тяхната реакция, което е довело до изкривяване на версията и преписване на несъществуващо поведение на подсъдимия. Предходните инстанции декларативно са посочили, че показанията на пострадалата се подкрепят от заявеното от нейните най-близки роднини, като им е предадена доказателствена стойност, каквато те обективно и законово нямат. По този начин е нарушено общоприетото правило, че в процеса на доказване всяко обвинение би следвало да бъде подкрепено от поне два независими източника от преценката, на които съвкупно и по отделно, да се стигне до единствения възможен извод за вината на подсъдимия. Неуспешен останал и опитът на апелативния съд да запълни така отчетената доказателствена празнота чрез приетото експертно заключение по назначената съдебно психиатрична и психологична експертиза, тъй като въпросът за годността на свидетеля да оценява правилно правно значимите факти, не е равен на преценката за достоверност и истинност на заявеното от него. Така констатирания от защитника аналитичен дефицит се откривал и в отказа на съдилищата да кредитират показанията на незаинтересования от изхода на делото свидетел С., според който пострадалата изпитвала силни интимни чувства на привързаност към подсъдимия. Неправилната оценъчна дейност от страна на инстанциите по същество е обусловила невярно установяване на фактическите положения и е довела до неправилно приложение на материалния закон и налагането на явно несправедливо наказание. При условията на алтернативност се претендира да се отмени обжалваното решение като Т. бъде оправдан по повдигнатото му обвинение, делото да се върне за ново разглеждане или да се измени решението, като се намали размера на наложеното наказание с приложението на чл.55 от НК. В съдебно заседание подсъдимият Т. и защитникът адв.М. поддържат жалбата и настояват тя да се уважи по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че въззивното решение като правилно и законосъобразна следва да се остави в сила. Частният обвинител и граждански ищец С. Н. Б., лично и със съгласието на нейната майка С. Н., нередовно призована, не се явява и не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е подадена в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирана страна, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. След отмяна с решение № 468/16.11.2016 г. по внохд № 815/2016 г. по описа на АС - София на първоинстанционната оправдателна присъда по обвинението по чл.152 от НК и осъдителна за престъплението по чл.151 от НК, постановена на 21.06.2016 г. по нохд № 27/2016 г. на ОС - Монтана и връщане на делото за ново разглеждане на Окръжна прокуратура - Монтана, с присъда от 06.12.2017 г. по нохд № 21/2017 г. подсъдимият Б. Т. е признат за виновен в това, че: - през м. ноември 2013 г. в [населено място] се е съвкупил с лице от женски пол ненавършило 14 години – малолетната С. Б. / [дата на раждане] /, като я е принудил към това със сила и заплашване, като изнасилването представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл.152, ал.4, т.1 и т.2 вр. с чл.152, ал.1, т.2 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода. - в периода м. януари 2014 г. - м. септември 2015 г., при условията на продължавано престъпление – осъществил е общо пет деяния, като се е съвкупил с лице от женски пол ненавършило 14 години - малолетната С. Б., поради което и на основание чл.151, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК на Т. е наложено едно общо най-тежко наказание от десет години лишаване от свобода, което съобразно чл.57, ал.1, т.2, б. „А” от ЗИНЗС е постановено да се изтърпи при първоначален „строг” режим. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на пострадалата сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от престъплението по чл.152, ал.4 от НК и 3 000 лв. от престъплението по чл.151, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 от НК, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното им изплащане, както и 6 300 лв. – разноски по производството. В тежест на Т. са възложени и направените по делото разноски, възлизащи общо в размер на 636 лв., както и 400 лв. дължима държавна такса върху уважения размер на предявения граждански иск. По жалба на защитника на подсъдимия адв.Е. П. е образувано внохд № 186/2018 г. по описа на Апелативен съд - С.. С постановеното по делото решение, обжалвано пред настоящата инстанция, е потвърдена изцяло втората първоинстанционна присъда. Горното процесуално развитие на делото не сочи на допуснато нарушение на един от основните процесуалноправни принципи - за забрана влошаване положението на подсъдимия. В случая не само наличието на подаден протест срещу първата първоинстанционна присъда, съдържащ изрично искане за осъждането на подсъдимия по обвинението по чл.152 от НК, по което е бил оправдан и за постановяването на ефективно изтърпяване на наложеното му условно наказание за престъплението по чл.151 от НК, както е посочил апелативният съд, но най-вече отсъствието на повдигнато ново обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, каквото първоначално да не е съществувало, води до отсъствието на нарушение на reformatio in pejus и налага настоящият състав да разгледа и останалите направени в жалбата възражения. Основната претенция на защита на подсъдимия е свързана с достоверността на показанията на пострадалата свидетелка, както и дали те са достатъчни за постановяването на осъдителна присъда. Касационният състав не констатира въззивният съд безкритично да е възпроизвел в решението си фактическите изводи на втория първоинстанционнен състав и декларативно да е утвърдил приетата от окръжния съд фактическа обстановка. Действително в основата на възприетата по делото конкретика са поставени показанията на пострадалата, които са ценени като последователни, логични, вътрешно непротиворечиви и житейски правдиви. Не може да се приеме, че възпроизведените от С. Б., но оспорени от защита със съображения за манипулативност и заинтересованост, факти са предопределени от оказано въздействие от родителите и от процесуалното й качество. При така поставените завишени изисквания към инстанциите по същество, не е останало извън тяхното внимание обстоятелството, че Б. е разказала за случилото се две години след първото деяние, след като първоначално е подложена под психологически натиск от страна на майка си, като включително е получила и шамар от нея, поради предполагаемо неморално поведение от нейна страна. Следва да се посочи обаче, че последното деяние, което е и заснето от подсъдимия е от началото на месец септември 2015 г., като едва към края на този месец родителите на ненавършилото четиринадесет години момиче са разбрали за случилото се, разговаряли са с малолетната си дъщеря и едва след като са се уверили в истинността на споделеното им са сезирали компетентните органи. Междувременно е последвал опитът за самоубийство на жената на подсъдимия – св.Г. Т.. Безспорно по делото е установено наличието на видео клип, който, макар и да е изтрит, възпроизведеното му впоследствие вербално съдържание по косвен път потвърждава част от визираните от Б. обстоятелства. Установеният смях на пострадалата в клипа и изразените от св.Т. твърдения за проявена от страна на племенницата завист към статута й на съпруга на Б., не могат да се приемат като проява на сексуално влечение на едно дванадесет годишно дете и това да е довело до осъществяването на доброволен полов акт. Същевременно заявеното от конституираната по делото като частен обвинител и граждански ищец пострадала е изключително подробно, без да отсъства нужната конкретика, за да бъдат изпълнени с необходимото съдържание съставомерните признаци на инкриминираните престъпни посегателства срещу половата й неприкосновеност. Безспорно в тях прозира неприкрит неивитет и липсата на социална зрялост, обусловени от скромния й житейски опит. Същевременно по делото няма каквито и да било данни, които да индикират, че момичето иска или цели по някакъв начин да „натопи” подсъдимия. Нейните непроменени и последователни в двете фази на наказателния процес показания съответстват и се подкрепят от заявеното от двамата й родители. Не е налице противоречие или разминаване между показанията на момичето и нейната баба – св. С. А. Б. /А./. Във връзка с твърдените в касационната жалба за заявени от възрастната жена обстоятелства трябва да се има предвид, че те отсъстват в показанията й, депозирани на 01.03.2017 г. пред втория първонистанционен състав, т.е. те не са приобщени към доказателствения материал по делото, поради което и правилно не са били анализирани от контролираните инстанции по същество. Законосъобразно - при отсъствието на искане от страните, а и по почин на съда, не са констатирани противоречия между заявеното от свидетелката пред първия първоинстанционен състав на 12.04.2016 г. и на 01.03.2017 г., тъй като въпреки положените от съда усилия не е установена идентичност или дори съвпадения дали тези нейни възприятия се отнасят за инкриминирания момент на първото деяние или за друг времеви интервал, предвид всекидневните посещения на подсъдимия в обитаваната от семейството й къща. Не може да се сподели и становището на защитата относно наличието на „ясен аналитичен дефицит” по отношение показанията на св. С. С. относно необсъждане твърденията му за изпитвани от пострадалата силни интимни чувства на привързаност към подсъдимия. Очевидно внимателния прочит на показанията на този свидетел, депозирани пред първия първоинстанционен състав, надлежно приобщени към доказателствения материал по делото съобразно разпоредбата на чл.281, ал.1, т.4 от НПК, е дал основание на втория състав на окръжния съд, предвид обстоятелството, че се отнасят за 2015 г., т.е. за период от време доста след началото на инкриминираните деяния, лаконично да приеме, че те не допринасят за изясняване на фактическата обстановка. На тази основа напълно логично при дължимата проверка относно достоверността на заявеното от пострадалата съдът е кредитирал еднопосочните показания на работилия с Б. в продължение на 8 – 9 месеца социален работник – св.М. С., както и заключението по назначената съдебно психологична и психиатрична експертиза, подкрепено от разпитите на вещите лица в хода на съдебното следствие, поради което предходните инстанции не са имали основание да откажат да кредитират като достоверни показанията на пострадалата. С оглед изложеното, настоящият състав намира за лишено от фактическа и законова опора твърдяната от защитата на подсъдимия липса на надлежна доказателствена основа относно изводите по фактите на предходните съдебни инстанции. По делото са събрани всички възможни и необходими за установяване на обективната истина доказателства и те са обсъдени задълбочено, всестранно и обективно от въззивния съд, който е изложил конкретни съображения за кредитирането им, поради което касационният състав не намира, че са налични наведените в жалбата пороци при оценката и анализа на доказателствените източници. Действително по делото освен показанията на пострадалата няма други преки доказателства, които непосредствено да установят действията на подсъдимия, но наред с показанията на св.Б., съвкупността от останалите производни и косвени доказателства, които са анализирани, без да е допуснато игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от тях, води до единствения възможен, логичен и несъмнен извод относно ангажиране наказателната отговорност на Т. по повдигнатите му обвинения. Настоящият състав не намира да е допуснато и съществено нарушение на материално правните разпоредби. Приетите фактически обстоятелства правилно са подведени под съответните норми на НК, въпреки че отправените различни и постоянни – в продължителен период от време, вербални закани от страна на подсъдимия спрямо ненавършилото четиринадесет години момиче, включително и по отношение на осем годишната й сестра са предизвикали основателен страх в съзнанието на малолетната, т.е. безспорно биха могли да бъдат квалифицирани като „заплашване” по смисъла на чл.152, ал.1, т.2 от НК, но предвид отсъствието на такова обвинение, последвалите след изнасилването още пет съвкупления са квалифицирани по по-леко наказуемия състав на чл.151 от НК. Предвид близките не само съседски, но и родствени отношения – майката на пострадалата е първа братовчедка на жената на подсъдимия, а едновременно с това родителите на Б. са кумове на Т. и кръстници на детето му, т.е. подсъдимият със сигурност е знаел точната възраст на пострадалата. Неоснователни са и възраженията на защитата, че липсва квалифициращия признак на престъплението по чл.152, ал.4, т.4 от НК – особено тежък случай. Предходните инстанции не са се отклонили от възприетите, съобразно чл. 93, т.8 от НК и утвърдени в съдебната практика критерии за наличието му. Действително подсъдимият е с чисто съдебно минало, няма регистрирани противообществени прояви, но характера на извършените деяния, интензитета на упражнената принуда, въпреки установената при пострадалата хеми – пареза на дясната ръка, но най-вече сериозните вредни последици за момичето – пост травматично стресово разстройство, с поява на мисли за самоубийство, както и продължителността на последвалия след самото изнасилване сексуален тормоз сочат на изключително висока степен на обществена опасност на деянието, която надхвърля значително обикновените случаи. Макар в касационната жалба да е наведено и основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, освен констатацията, че наложеното наказание е изключително завишено и прекомерно, тъй като не съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, не са посочени конкретни съображения в негова подкрепа, но доколкото е оспорено изцяло ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия, настоящият състав на ВКС намира, че наложеното на Т. наказание за всяко едно от двете престъпления е законосъобразно определено, като за по-тежко наказуемото престъпление същото е и в минималния предвиден в закона размер. Правилно са отчетени смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, като е правилен извода на предходните инстанции относно липсата на основания за определяне на наказанията на Т. при условията на чл.55 от НК. Правилно при условията на чл.23, ал.1 от НК е определен вида и размера, както и начина на изтърпяване на общото най-тежко наказание от десет години лишаване от свобода, поради което не са налице и предпоставките на чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Жалбата не съдържа каквито и да било доводи или искане за намаляване размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, а и настоящият състав изцяло споделя изложените от предходните инстанции съображения, които имат отношение към справедливото им определяне, без да допуснато нарушение на чл.52 от ЗЗД. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 318/31.07.2018 г., постановено по внохд № 186/2018 г. по описа на Апелативен съд - С.. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: