Р Е Ш Е Н И Е № 105 Гр. София, 05 юни 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 386/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационна жалба на защитника на подс. С. А. Р. против присъда № 335/13. 12. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 3451/2016 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 15 въззивен състав. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и при условията на алтернативност са направени искания за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието. В подкрепа на твърдението за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила се сочи, че въззивният съд се е произнесъл само по протеста, но не и по жалбата на частния обвинител; че е възпроизвел фактическата обстановка, описана в обвинителния акт; че градският съд не се е отвел при наличието на основания за отвод; че необосновано е приел, че подсъдимият е заплашвал частния обвинител, като е използвал недопустими предположения. Неправилното приложение на материалния закон е изведено като последица от допуснатите нарушения на правилата за анализ и оценка на доказателствата, а явната несправедливост на наказанието – с неправилния отказ за приложение на чл. 55 от НК предвид чистото съдебно минало, добрите характеристични данни на подсъдимия и оказаното от него съдействие за разкриване на обективната истина. В съдебно заседание защитниците на подсъдимия поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Подс. С. Р. не изразява лично становище относно законосъобразността на обжалвания съдебен акт. Повереникът на частния обвинител пледира касационната жалба да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 2618/14. 04. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 14009/2012 год. Софийският районен съд, НО, 10 състав е признал подс. С. А. Р. за невиновен в това, че на 08. 06. 2011 год. в [населено място], пред 06 РУП – СДВР, принудил Б. З. Х. да извърши нещо противно на волята му – да даде показания, различни от първоначално дадените в качеството му на свидетел по ДП № ЗМ 4753/2009г. по описа на 06 РУП – СДВР, като употребил за това заплаха за живота, здравето и имуществото му, поради което на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 143, ал. 1 от НК. Присъдата е проверена по протест на прокурора и жалба на частния обвинител с искане за отмяната ѝ и за осъждане на подсъдимия. С присъда № 335/13. 12. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 3451/2016 год., Софийски градски съд, НО, 15 въззивен състав е отменил първоинстанционния съдебен акт в частта му, касаеща употребата на заплаха за живота и здравето на Х.. Подс. Р. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 143, ал. 1 от НК и е осъден на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. В частта, отнасяща се до употребена заплаха за имуществото на пострадалия, присъдата на районния съд е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. По доводите за съществени нарушения на процесуалните правила: Не дава основание за отмяна на присъдата обстоятелството, че на стр. 2 от мотивите си въззивната инстанция не е посочила, че решението ѝ по казуса е взето след обсъждане доводите в жалбата на частния обвинител. Съгласно чл. 349, ал. 3 от НПК страните, с изключение на прокурора, могат да атакуват въззивния съдебен акт само ако са нарушени техните собствени права и интереси. Логическото тълкуване на тази разпоредба води до извод, че е недопустимо искането за отмяната му да се основава на накърняване процесуалните права на някоя от другите страни. Настоящият случай е точно такъв – подсъдимият претендира отмяна на присъдата поради несъблюдаване правата на частното обвинение. Наред с това съпоставката на въззивната жалба на частния обвинител и мотивите към присъдата позволява да се приеме, че макар да е бил непрецизен в изказа си, градският съд не е оставил без внимание доводите на Б. Х., а постановеният съдебен акт е в съответствие с искането му за осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Неоснователни са и доводите за предубеденост на въззивния съдебен състав поради това, че е възприел фактическата обстановка, изложена от прокурора в обвинителния акт. Внимателният прочит на последния и на мотивите към проверяваната присъда не дава основание да се приеме, че е налице механично пренасяне на съдържанието на обвинителния акт в присъдата, най-малкото защото за част от заплахите – тези за имуществото на пострадалия, Р. е бил оправдан не само от районния съд, но и от въззивната инстанция. От друга страна, когато съдът след задълбочен анализ на доказателствената съвкупност е достигнал до извод, че обвинението е доказано по несъмнен начин, не може да се очаква от него да приеме фактология, коренно различаваща се от описаното в обвинителния акт – освен че подобна теза е нелогична, тя би дала възможност и за осъждане на подсъдимия по непредявено обвинение, което е недопустимо. Що се касае до цитираните от подсъдимия решения на други състави на ВКС, те са относими единствено към фактите по конкретното дело и не могат да обосноват а priori отмяна на присъдата, предмет на проверка по настоящото дело, тъй като при преглед на материалите по същото не беше установено наличието на основания за отвод на въззивния състав, нито каквато и да било проява на предубеденост или заинтересованост от негова страна. Несъстоятелни са и аргументите на касатора, отнасящи се до аналитичната дейност на градския съд. Макар да са представени като нарушения на процесуалните правила, в действителност преобладаващата част от тях касаят обосноваността на въззивната присъда и изразяват несъгласието на подсъдимия и защитата му с изводите на СГС относно достоверността на свидетелските показания. Ето защо следва да се припомни, че касационната инстанция е единствено съд по правото и не може да подменя вътрешното убеждение на долустоящите съдилища и да пререшава въпроса за убедителността на доказателствата и съответствието им с обективната истина, нито да дава указания в тази насока. Логична последица от тази специфика на касационното производство е изключването на необосноваността на проверявания съдебен акт от касационните основания, поради което настоящият съдебен състав не дължи отговор на тези възражения на подс. Р.. Такъв следва да получат единствено доводите за неспазване на правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение, доколкото такива могат да бъдат извлечени от касационната жалба. Не се основават върху материалите по делото аргументите за отсъствие на доказателствен анализ в проверявания съдебен акт. Внимателният прочит на мотивите към въззивната присъда позволява да се приеме, че контролираната инстанция е обсъдила внимателно и задълбочено събраните гласни и писмени доказателства и експертните заключения, а оценъчната ѝ дейност е реализирана при спазване на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота и при съблюдаване правилата на формалната логика. Съдът е ценил както обясненията на подсъдимия, така и показанията на разпитаните свидетели съобразно действителното им съдържание без да им придава смисъл и значение каквито те не притежават. На първо място, несъстоятелни са възраженията, че не са изложени доводи защо въззивният съд не кредитира обясненията на подсъдимия. Това е сторено на л. 11 – 12 от мотивите, като съдът се е позовал на вътрешната противоречивост на коментираното доказателствено средство и е посочил кои са логическите несъответствия в него. Тезата на защитата, че СГС декларативно е приел, че заявеното от Р. се опровергава от другите доказателствени източници без да посочи кои са те, би могла да бъде споделена единствено ако коментираният израз на стр. 11 от проверявания съдебен акт се разглежда изолирано, извън контекста и без връзка с предшестващия доказателствен анализ. Подобен подход обаче, ако и да е разбираем за една от страните, за съда е недопустим, защото последният е обвързан от изискванията за обективност, всестранност и пълнота и следва да третира съдебния акт като едно органично свързано и логически последователно цяло. В случая преди да отрече достоверността на твърденията на подсъдимия въззивният съд се е занимал със свидетелските показания и е изложил убедителни съображения защо именно те заслужават доверие. Неоснователно се поддържа от защитата, че е недопустимо осъдителната присъда да почива единствено на показанията на пострадалия. В процесуалния закон не съществува зависимост между броя на свидетелите, уличаващи подсъдимия, и признаването му за виновен по повдигнатото му обвинение и това е така предвид забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК за придаване на формална доказателствена сила на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Както правната доктрина, така и съдебната практика неизменно приемат, че и едно единствено доказателствено средство може да бъде достатъчно за постановяване на осъдителна присъда, стига да удовлетворява императивното изискване за безспорна и категорична доказаност на обвинението. Казано по друг начин, зависимостта между доказателствата и осъдителната присъда е качествена, а не количествена. Отделен е въпросът, че в настоящия случай градският съд е основал констатациите си относно авторството на деянието и механизма на извършването му не само върху заявеното от свид. Х., но и върху показанията на М. Р. и И. С.. Безспорно същите не са били очевидци на заплахите, които подсъдимият е отправил към частния обвинител, а представляват източник на производни доказателства, доколкото пресъздават разказаното им от пострадалия, но въззивната инстанция законосъобразно ги е третирала като контролно доказателство за устойчивост и последователност на позицията на свид. Х.. При това съдът добросъвестно е отбелязал на стр. 11 и стр. 16 от мотивите, че докато Р. е свидетелствал за споделени му от пострадалия закани за живота и здравето на последния и за такива срещу имуществото му, показанията на С. са с по-ограничен обхват и касаят единствено заплашване, че подсъдимият ще препятства осъществяване на сделката с недвижимия имот, ако Б. Х. не промени показанията си по ДП № ЗМ 473/2009 год. – обвинение, по което обаче Р. е оправдан. Ето защо несъстоятелни са доводите, че СГС не е съобразил различното съдържание на показанията на Р. и С.. Несподеляеми са и възраженията, че присъдата почива на предположения относно времето на отправените заплахи. Защитата и подсъдимият акцентират върху заявеното от свид. Х. пред първоинстанционния съд, но удобно пропускат, че със съгласие на всички страни, в това число и на самия Р., към доказателствената съвкупност са били приобщени показанията на пострадалия от досъдебната фаза и именно в тях Х. е посочил, че освен в телефонни разговори в дни, предшестващи повторния му разпит по ДП № ЗМ 473/2009 год., подсъдимият го е заплашвал със саморазправа и пред сградата на VІ РУП- СДВР на инкриминираната дата 08. 06. 2011 год. С оглед тези съображения касационната инстанция намери, че не са допуснати претендираните от жалбоподателя съществени нарушения на процесуалните правила и не се налага отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на това основание. По възраженията за неправилно приложение на материалния закон: При вярно установената фактическа обстановка въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон, като е квалифицирала деянието на С. Р. като престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК. Думите на подсъдимия на 08. 06. 2011 год., че ще използва контактите си на високо ниво в съдебната система и „от другата страна на барикадата”, поради което пострадалият трябва да внимава какво ще говори пред разследващия, както и че Х. трябва да промени показанията си по ДП № ЗМ 473/2009 год., ако иска да ходи спокойно по улиците и да не претърпи катастрофа, законосъобразно са оценени заплашване по смисъла на чл. 143 от НК, защото непосредствено застрашават живота и здравето на пострадалия и са насочени към мотивирането му да предприеме поведение противно на действителната му воля, но желано от подсъдимия. Обстоятелството, че на практика Х. е променил първоначалните си показания по това досъдебно производство, като е подписал протокола за разпит от 08.06. 2011 год. със съдържанието, продиктувано от Р., правилно е послужило като основание за извод, че престъплението по чл. 143 от НК е довършено и е настъпил съзнаваният и пряко искан от подсъдимия резултат. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационната инстанция не констатира и наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК. При индивидуализация на наказанието градският съд е съобразил всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценява едни от тях за сметка на останалите, а санкцията законосъобразно е определена при условията на чл. 54 от НК предвид отсъствието на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Няма спор, че налагането на административно наказание на основание чл. 78 А от НК не дава основание подсъдимият да бъде третиран като осъждано лице, но това обстоятелство несъмнено рефлектира върху наказанието, защото характеризира личността на Р. в негативен план. В същото време по делото отсъстват други доказателства, позволяващи да се направи извод за положителна характеристика на подсъдимия. Защитниците на подсъдимия настояват като смекчаващо обстоятелство със значителна тежест да бъде третирано доброто процесуално поведение на С. Р. в двете фази на наказателния процес и ако за съдебното производство доводите им имат своето основание, то за досъдебната фаза не може да се поддържа с такава категоричност, че подсъдимият стриктно е спазвал процесуалните си задължения, най-малкото предвид приложените в делото две постановления за принудително довеждане. Наред с това, въззивната инстанция законосъобразно е приела, че упражняваната от подсъдимия адвокатска професия поставя завишени изисквания към действията и постъпките му както в служебната сфера, така и в личен план и поради това представлява отегчаващо отговорността обстоятелство. Нещо повече, самото естество на част от заплахите, отправени към свид. Х. – че Р. ще използва контактите си в съдебната система и в престъпния свят, както и целената с тях промяна в поведението на пострадалия недвусмислено показват, че престъплението е със значителна обществена опасност предвид която явно несправедливо би било именно санкционирането на подсъдимия при условията на чл. 55 от НК. При това положение и след като не констатира явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна, и отмерения обем наказателна принуда – от друга, касационната инстанция прие, че не са налице основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, поради което атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 335/13. 12. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 3451/2016 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 15 въззивен състав. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.