8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 820
СОФИЯ, 20.09.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на 16 ноември 2010 година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА
при секретаря Даниела Никова
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 1009/09 година и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
С решение № 478 от 20.03.2009 г. по в.гр.д. № 531/08 г. на Пловдивския окръжен съд е отменено решение № 144 от 10.12.2007 г. по гр.д. № 574/04 г. на Асеновградския районен съд в частта, с която са поставени в дял на С. Т. П. допуснатите до делба движими вещи; в частта, с която С. К. Г. е осъдена да заплати на С. Т. П. сумата над 670 лв. до 11 064.10 лв., представляваща стойността на направени в съсобствен на страните недвижим имот подобрения, в това число 4 430 лв. погасени вноски по заем за строителство към Д.; в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. К. Г. против С. П. иск за обезщетение за ползуването на допуснатия до делба недвижим имот до размера на сумата 2 614.45 лв. и в отменените части е постановено друго, с което допуснатите до делба движими вещи са изнесени на публична продан; отхвърлени са предявените от С. П. против С. К. претенции по чл. 286, ал.1 ГПК/ отм./ за разликата над сумата 670 лв. до пълния предявен размер от 11 213 лв.; С. Т. П. е осъден да заплати на С. К. Г. сумата 2 614.45 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които е била лишена вследствие ползуването на допуснатия да делба недвижим имот лично само от ответника. В останалата му част, с която допуснатият до делба недвижим имот, представляващ втори жилищен етаж от сграда, построен в отстъпено право на строеж в УПИ ХІ- 2785 в кв. 223 по К. на [населено място], заедно с ½ ид. част от избата, от тавана и от общите части на сградата, е изнесен на публична продан, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията по сметки на С. К. за сумата 18 000 лв., представляваща обезщетение за ползуване на съсобствения на страните лекотоварен автомобил, първоинстанционното решение е оставено в сила.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от двете страни по делото.
С. К. Г. атакува решението в частта, с която е отхвърлена претенцията й за сумата 18 000 лв., съединена при условията на евентуалност с иск по чл. 30, ал.3 ЗС за заплащане на сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за ползите от вещта, от които е лишена. В жалбата са изложени подробно доводи за неправилност на решението в тази част поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон- чл. 31, ал.2 и чл. 30, ал.3 ЗС.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от С. Т. П. в частта му, с която движимите вещи са изнесени на публична продан, отхвърлени са предявените от него искове по чл. 286, ал.1 ГПК/ отм./ за разликата над 670 лв. до 10 259 лв., представляващи стойността на вложените средства за извършване на довършителни работи в съсобствения имот, присъдено е обезщетение на ищцата по чл. 31, ал.2 ЗС за разликата над 1 440 лв. до 2 614.45лв. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е квалифицирал претенцията му за заплащане стойността на довършителните работи като такава по чл. 59 ЗЗД, без да посочи в какво качество той е извършил подобренията и да се мотивира защо не прилага разпоредбите на чл. 72, ал.1 или 74 ЗС. На следващо място поддържа, че съдът неправилно е приложил Закона за деноминацията на лева, като не е отчел момента, от който вземането за частта от погасените от неговите родители суми за по заема за строеж е станало изискуемо.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационните жалби доводи, приема следното:
Страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен през 2004 г. с влязло в сила решение по гр.д. № 543/03 г. на Асеновградския районен съд. С влязло в сила решение по делото е допуснато извършване на съдебна делба между тях на недвижим имот, представляващ втори жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица], построен въз основа на отстъпено право на строеж в УПИ ХІ- 2785 в кв. 223 по плана на града, със застроена площ от 109.47 кв.м., ведно с 1/2 ид. части от избата, от тавана и от общите части на сградата, при права 6492/17583 ид. части за С. Г. и 11091/17583 ид. части за С. П., както и на движими вещи, представляващи лекотоварен автомобил “Ситроен” Ц 25 Д, автоматична пералня ”Перла”, телевизор “С.” 5073, кухненски нагревател “Юнга”, комплект сребърни прибори за хранене, професионална фурна ”П.-2”, фурна ”П.-3”, тестомелачка 50 л, ролпапе, 40 бр. сладкарски тави и водомер при равни права за страните.
По касационната жалба на С. К. Г..
В първото по делото заседание след допускане на делбата С. Г. е предявила претенция по сметки по чл. 286, ал.1 ГПК/ отм./ за сумата 18 000 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от възможността да ползува лекотоварния автомобил за периода от 20.09.2004 г.до 27.02.2007 г., както и за сумата 4 500 лв., обезщетение за лишаването й от ползуване на недвижимия имот. При условията на евентуалност е предявила претенция за заплащане на сумата 5 000 лв., представляваща припадаща се част от получените от ответника доходи от извършени превози с автомобила.
Заявените като главни претенции са квалифицирани от въззивния съд като такива по чл. 31, ал.2 ЗС. Прието е, че за уважаването им претендиращият обезщетение следва да докаже, че е съсобственик на вещта, че през периода, за който се търси обезщетение, съсобствената вещ е ползувана единствено от ответника и че ищецът е отправил до него писмено искане за заплащане на обезщетение.
Претенцията за заплащане на обезщетение за ползуването на недвижимия имот е намерена за частично основателна до размера на сумата 2 614.45 лв., като е прието, след анализ на събраните по делото доказателства, че през м. август 2004 г. съпругата е напуснала жилището и след тази датата същото е ползувано единствено от ответника. При определяне на размера на обезщетението съдът е изхождал от трайно установената съдебна практика, която приема, че същото се съизмерва с размера на среднопазарния месечен наем, който би могъл да получи лишеният от ползуване съсобственик съобразно дела му в съсобствеността. В тази насока е кредитирано заключението на единичната и на разширената съдебно- техническа експертизи досежно размера на наемните цени за квадратен метър за процесния период.
Претенцията за заплащане на обезщетение за лишаването на ищцата от възможността да ползува лекия автомобил е отхвърлена по съображения, че през исковия период съсобствената вещ не е била ползувана от ответника. Изводът е обоснован с това, че за този период автомобилът е изминал само 284 км, видно от разликата в показанията на километража, отразени в представения по делото документ за технически преглед, извършен на 21.01.2004 г. и констатациите на вещото лице, извършило оглед на същия на 19.03.2007 г.
В тази част въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса как се разпределя доказателствената тежест между страните по иск по чл. 31, ал.2 ЗС и следва ли съсобственикът, който е отправил покана до другия съсобственик да му заплаща обезщетение, да доказва, че вещта се ползува от последния или е достатъчно да се установи, че след поканата вещта не му е предоставена за ползуване.
В решението от 20.06.2006 г. по гр.д. № 532/05 г. на Великотърновския окръжен съд е прието, че обстоятелството дали ответникът е ползувал реално съсобствената вещ, е ирелевантно за основателността на претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС. Достатъчно за уважаване на иска е, че след като ответникът е сменил ключа от съсобствения недвижим имот, не е дал ключ на съсобственика- ищец и по този начин е възпрепятствувал последния да си служи с общата вещ.
Настоящият състав намира тази практика за правилна. Отношенията между съсобствениците във връзка с използуването на общата вещ са уредени в чл. 31 ЗС. Съгласно цитираната разпоредба всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на останалите собственици да си служат с нея според правата им, а когато вещта се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат на останалите обезщетение за ползите, от които са лишени. Служенето с вещта или използуването на вещта /двете понятия са смислово идентични/ лично от един от съсобствениците предполагат, че същата се намира изцяло във фактическа власт на същия и съобразно нейното предназначение той пряко задоволява определени свои нужди. Правилото на чл. 31, ал.2 ЗС е приложимо по отношение на всички съсобствени вещи - движими и недвижими. Акцентът е върху това, че вещта се държи лично от съсобственика и е изцяло на негово разположение. Как съсобственикът ще си служи с вещта, зависи както от нейното естество и предназначение, така и от неговите конкретни потребности. В този смисъл личното служене с вещта не следва да се разбира в тесен смисъл като извършване на продължителни или многократни действия с нея. Достатъчно е, че съсобственикът упражнява лично фактическа власт върху цялата вещ и при необходимост може да се възползвува от нейните полезни свойства, за да се приеме, че налице лично ползуване по смисъла на чл. 31, ал.2 ЗС.
С оглед на тази практика въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията на жалбоподателката С. Г. за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС за лишаването й от ползуване на лекия автомобил се явява необосновано и незаконосъобразно. Неправилно въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не установяват личното ползуване на тази вещ по смисъла на чл. 31, ал.2 ЗС от ответника, като е придал решаващо значение на обстоятелството, че през исковия период с него са изминати само 284 км, без да вземе предвид, че ответникът е държал автомобила и ключовете за него, поради което ищцата не е имала възможност за ползува вещта. При наличието и на другия елемент от фактическия състав, от който се поражда задължението за обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС- отправена от неползуващия съсобственик писмена покана за заплащане на обезщетение, претенцията се явява доказана по основание.
Ето защо като е достигнал до извод, че претенцията на ищцата С. К. за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползуване на лекотоварния автомобил е неоснователна поради това, че автомобилът не е ползуван лично от ответника, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон. В тази част въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия във връзка с определяне на размера на дължимото обезщетение, делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. Размерът на обезщетението за лишаване от ползуване на автобомила се следва да бъде определен на база средномесечния пазарен наем, като се отчетат неговото състояние и технически характеристики, търсенето и предлагането на подобен вид автомобили, тъй като неползуващият вещта съсобственик има право на парично обезщетение само за това, което би получил, ако разполагаше с възможността да ползува вещта съобразно конкретните обстоятелства.
По касационната жалба на С. Т. П..
Първият въпрос, по който въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по жалба на С. П. в частта, с която претенцията му по сметки е отхвърлена за разликата над 670 до 10259 лв. е за това какво качество има съпругът, който по време на брака влага свои лични средства за извършване на подобрения в недвижим имот- съпружеска имуществена общност и може ли да се ползува от правата по чл. 72 ЗС. В случая въззивният съд е приел, че отношенията между страните във връзка със заплащане на припадащата се част от подобренията, извършени от ответника с негови лични средства лични средства в съсобствения недвижим имот в периода 2004, 2005 и 2006 г., следва да се уредят по правилата на чл. 61 ЗЗД. Изводът е обоснован с това, че при извършването им ответникът е бил владелец на своята идеална част и държател на идеалната част на съпругата от жилището. Подобренията са извършени без нейно съгласие, но и в интерес на самия подобрител, което обосновава хипотезата на чл. 61, ал.2 ЗЗД, съгласно която в този случай заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му, т.е. дължи само сумата, която би заплатил , ако сам би предприел работата, в случая 664.60 лв. съобразно квотата на съпругата в съсобствеността.
С ППВС № 6/ 1974 г., в което е прието, че отношенията между съсобственици по повод извършени от единия от тях подобрения в общия имот се уреждат съгласно чл. 72 и 74 ЗС в случаите, когато съсобственикът е променил намерението си и е започнал да владее цялата вещ за себе си. В останалите случаи, когато извършва подобренията в качеството на владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията им ще се уредят по реда на чл. 30, ал.3 ЗС, ако подобренията са извършени със съгласието на останалите съсобственици, по реда на чл. 59 ЗЗД, ако те са се противопоставили или по правилата на водене на чужда работа без пълномощие, ако липсва съгласие на останалите съсобственици. Разпоредбите относно обикновената съсобственост са приложими, на основание § 1 от СК от 1985 г., отм. и към съпружеската имуществена общност, доколкото не противоречат на началата за уреждане на семейните отношения.
С оглед на тази практика въззивното решение в частта, с която искът на С. П. за подобрения е отхвърлен за разликата над 670 лв. до 11213 лв. се явява обосновано и законосъобразно. Дори и да се приеме, че ответникът е променил държането върху идеалните части на ищцата във владение за себе си, това владение ще е недобросъвестно, тъй като не почива на правно основание. В такъв случай, доколкото не е установено подобренията в имота да са извършени със знанието на ищцата, ответникът ще има правата по чл. 74, ал.1 ЗС, според който недобросъвествият владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения, т.е. крайният резултат ще бъде същия.
Вторият правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е свързан с приложението на закона за деноминацията на лева. Според чл. 2 от този закон деноминацията се отнася за всички величини в български левове, определени към 5 юли 1999 г., както и за всички имуществени и парични права и задължения, в това число за активите и пасивите на предприятията, за ценните книжа, за размера на дяловете, за вписания в търговския регистър размер на капитала на търговските дружества и за всички платежни средства в левове. Плащането на сумата 12 000 лв. за погасяване на заема, взет от ответника през време на брака и представляващ общо задължение на съпрузите по смисъла на чл. 25, ал.2 СК/ отм./ от родителите на ответника с намерение да го надарят, е направено през 1991 г. Това е моментът, когато е възникнало задължението на ищцата да върне това, с което се е обогатила неоснователно. С оглед на това правилно въззивният съд е приел, че след 05.07.1999 г., когато влиза в сила Законът за деноминацията на лева, вземането на ответника е деноминирано по силата на закона, поради което не може да се присъди в претендирания неденоминиран размер. Ето защо в тази част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса по приложението на чл. 288, ал.1 ГПК/ отм./ в частта, с която е постановено изнасяне на допуснатите до делба движими вещи на публична продан. Съображенията на съда да избере този способ за извършване на делбата са, че страните не са ангажирали доказателства за възможността от тези вещи да бъдат образувани два равни дяла. Даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с константната съдебна практика, която приема, че разпоредбата на чл. 288, ал.1 ГПК/ отм./ се прилага само когато някоя вещ е неподеляема и не може да бъде поставена в един от дяловете.
Макар всяка движима вещ само по себе си да е неподеляема, когато са допуснати до делба няколко движими вещи, същите могат да бъдат разпределени в реални дялове. Затова в хипотезата на делба на движими вещи, основен способ за извършване на делбата е съставянето на разделителен протокол и тегленето на жребий или разпределянето на дяловете по реда на чл. 292 ГПК/ отм./. В случая с изнасянето на движимите вещи на публична продан е нарушен основния принцип на делбата всеки от съделителите да получи дял в натура, доколкото това е възможно. Обстоятелството, че някой от съделителите не желае да получи реален дял е ирелевантно доколко способите за извършване на съдебна делба са определени от закона. Затова като е постановил прекратяването на съсобствеността да се извърши чрез изнасяне на публична продан на допуснатите до делба движими вещи, въззивният съд е нарушение на закона, което е основание за касиране на решението. В тази част касационната жалба на С. П. е основателна, поради което въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва на възложи на вещо лице изготвянето на проект за разделителен протокол за обособяване на допуснатите до делба движими вещи в два реални дяла с приблизително еднаква стойност и да процедира по начина, указан в чл. 289 и чл. 291 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ решение № 478 от 20.03.2009 г. по в.гр.д. № 531/08 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е постановено изнасяне на публична продан на допуснатите до делба движими вещи, както и в частта, с която е оставено в сила решение № 144 от 10.12.2007 г. по гр.д. № 574/04 г. на Асеновградския районен съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от С. К. Г. против С. Т. П. иск по чл. 31, ал.2 ЗС за обезщетение за неползуването на лекотоварен автомобил “Ситроен” модел С 25 Д.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тези части от друг състав на въззивния съд.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 478 от 20.03.2009 г. по в.гр.д. № 531/08 г. на Пловдивския окръжен съд в останалата обжалвана част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |