Р Е Ш Е Н И Е № 115/ 03.10.2017г. [населено място] В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№1719/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №959/11.05.2016г. по т.д.№1178/16г. на Софийски апелативен съд , с което , след отмяна на решение №43/07.01.2016г. по т.д.№2443/2014г. на Софийски градски съд , са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл.76 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ЗМГО – за признаване за установено,че ответникът пред периода 25.01.2013г.-17.04.2014г. е извършил нарушение на правата върху притежаваната от ищеца словна марка „К.“, рег.№00045554; за преустановяване на нарушението и за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. ,както и искането по чл.76 ал.2 т.3 ЗМГО – за разгласяване за сметка на ответника на диспозитива на решението в два всекидневника и в часови пояс на телевизионна организация с национално покритие. Касаторът счита,че решението на САС е незаконосъобразно,поради неправилно приложение на материалния закон и е необосновано. Изразява несъгласие с извода на съда,че ответникът ползва марката „К.“ на валидно правно основание,каквото е регистрираната и незаличена марка на Общността,върху която има валидно учредени лицензионни права. Твърди,че този извод е в противоречие с принципа за приоритет /при конкуренция между две марки,регистрирани по различно време като национална и като марка на Общността/.Цитира практика на СЕС,приемаща , че изключителното право на притежателя на марка се простира спрямо всяко трето лице,независимо дали е притежател на марка на Общността или не,като действието на разпоредбата на чл.9 §1 от Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета се разпростира спрямо всички,лица,ползващи знаци,идентични или сходни на регистрираната преди това марка.Касаторът счита за неправилно позоваването на САС на разпоредбата на чл.13а т.2 от Регламент /ЕО/ №2015/2424 на Съвета за изменение на Регламент /ЕО/ №207/2009,като твърди,че по този начин съдът му е придал ретроактивно действие,каквото разпоредбата няма /влязла е в сила от 23.03.2016г./.Наред с това се излагат съображения за неправилност на изводите на САС,направени от приложението на посочената норма, че по делото не са установени предпоставки за заличаването на регистрираната по-късно марка на Общността.Твърди доказаност в хода на производството на наличието на висока степен на сходство между двете марки,както и предприета от него процедура по заличаване на регистрираната СТМ,от която ответникът черпи правата си. Според касатора,последният и е загубил правата си на лицензополучател с промяната на собствеността върху марката на Общността. Претендира се допускане на решението до касационно обжалване и отмяната му. Ответникът по касация [фирма] е оспорил касационната жалба по съображения за неоснователност. Аргументирал се е с разпоредби от националното и общностното право, които, според него, допускат паралелно съществуване на национални търговски марки и марки на ЕС; изложил е доводи в подкрепа на извода на въззивния съд за недоказаност на предвидените в чл.53 §1 от Регламент /ЕО/ №207/2009 предпоставки за заличаване на ползваната от него по-късна марка на ЕС.Продължил е да поддържа тезата си,че ползва последната на валидно правно основание - вписан договор за лицензия,което прави упражняваното от него използване правомерно до момента на заличаване на регистрацията. С определение №49/31.01.2017г. в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК решението е допуснато до касационно обжалване по значимия за спора въпрос Следва ли да се прилага нормата на чл.13а т.2 от Регламент /ЕО/ №2015/2424 на Съвета по отношение на висящи производства? Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, приема следното: При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел,че поставената за разглеждане пред съдилищата хипотеза не осъществява състава на чл.13 ал.1 т.2 ЗМГО,тъй като използването от ответното дружество в дейността му на знак е на правно основание – регистрирана и незаличена фигуративна марка на Общността,за ползването на която то има валидно учредени лицензионни права,които са противопоставими на трети лица по смисъла на чл.23 вр. чл.22 от Регламент /ЕО/ №207/2009.Констатирал е,че към датата на придобиване на правата си върху марката през 2013г. /с постановление за възлагане в производството по несъстоятелност на [фирма] ищецът в качеството си на сублицензиант по договор с ответника е ползвал именно защитената фигуративна марка на Общността и същият не е подавал възражение или искане за заличаване на марката на Общността. От това съдът е направил извод за липса на противоправност в поведението на ответника,тъй като е налице изключващо правата на ищеца върху националната марка обстоятелство. САС се е позовал и на изменението на Регламент /ЕО/ №207/2009,направено с чл.13а т.2 от Регламент /ЕО/ №2015/2424 на Съвета,с която разпоредба е прието,че по-късно регистрираната марка се приема като нарушаваща правата върху по-ранна такава само ако по делото е установено по безспорен начин наличието на предпоставки за отмяна или заличаване на по-късната марка.Тъй като съдът е приел за неустановени в производството пред двете инстанции тези предпоставки,е постановил решението си,намирайки предявените искове за неоснователни. По правния въпрос,по който е допуснато касационно обжалване. С разпоредбата на т.15 от Регламент /ЕС/ 2015/2424 на Европейския парламент и на Съвета за изменения в Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета относно марката на Общността и Регламент /ЕО/№2868/95 на Комисията за прилагане на Регламент /ЕО/ №40/94 на Съвета относно марката на Общността в Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета е добавен нов чл.13а , озаглавен „Позоваване на правото на притежателя на по-късно регистрирана марка като защита в производството за установяване на нарушение“. Параграф 2 на този член гласи, че в хода на производството за установяване на нарушение притежателят на марка на ЕС няма право да забрани използването на по-късно регистрирана национална марка,ако тази по-късно регистрирана национална марка не би била обявена за недействителна в съответствие с чл.8 или чл.9 §1 или 2 или чл.46 §3 от Директива /ЕС/ 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета. Правилата на Регламента са задължителни и са част от вътрешното законодателство,предвид прякото им приложение /чл.167 §2 изр.2/. Нормата на чл.13а §2 от него е въведена с оглед целта,предвидена в т.22 от преамбюла на Регламент /ЕС/ 2015/2424 на Европейския парламент и на Съвета – да се гарантира правната сигурност и да се запазят правата,свързани със законно придобитите марки,но без да се засяга принципа,според който по-късната марка не може да се противопостави на по-ранната.С тази цел е въведено ограничение на правата, произтичащи от по-ранната марка на ЕС, в хипотези, при които по-късна национална марка е придобита в момент,в който не е било възможно по-ранната марка да й бъде противопоставена. Това ограничение е с относителен характер , доколкото се прилага в рамките на иницииран исков процес за нарушение на права върху по-рано регистрираната марка на ЕС спрямо притежателя на по-късно регистрираната национална марка по възражение на последния и има за последица допускане на паралелното съществуване на двете търговски марки,чрез отхвърлянето на иска за нарушение. Нормата на чл.13а §2 създава правна възможност за притежателя на по-късно регистрираната национална марка, да противопостави срещу иска за нарушение твърдения за наличие на обстоятелства,които биха представлявали пречки за обявяването недействителността на марката му, а именно: ако по-ранната марка не е придобила отличителен характер или известност към датата на приоритет на по-късната марка /чл.8 от Директива /ЕС/2015/2436 на ЕП и Съвета/,ако притежателят на по-ранната марка е знаел и не се е противопоставял на използването на по-късната марка в продължение на 5 години /чл.9 §1 от същата Директива/ и при неизползване на по-ранната марка,без да са налице основателни причини за това в продължение на 5 последователни години. Нормата е от процесуално-правен характер,доколкото въвежда процесуална възможност за правозащитно възражение в полза на ответника, срещу когото е предявен иск за установяване на извършено от него нарушение на права,произтичащи от по-ранна регистрирана марка на ЕС. Като такава,нормата има незабавно действие и се прилага спрямо всички висящи към момента на приемането й спорове. При направено в хода на висящо към момента на влизане в сила на изменението на Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета съдебно производство по иск по за нарушение на марка на ЕС възражение за наличие на посочените пречки /но при съблюдаване на предвидените в националното законодателство процесуални правила относно сроковете за възражения/, съдът следва да го включи в предмета на спора и ако констатира,че от доказателствата те се установяват - да отхвърли иска. По същество касационната жалба е частично основателна. Производството по делото е образувано въз основа на предявени от ищеца [фирма] срещу [фирма] искове за нарушение на правата му върху регистрирана на 15.09.2003г. под рег.№00045554 национална словна марка „К.“ за стоки от клас 3 по МКСУ – козметика.Исковете,които са с правно основание чл.76 ал.1 т.т.1,2 и 3 и чл.76 ал.2 т.3 ЗМГО, са обосновани с твърдения за придобиване правата върху марката от ищеца по силата на постановление от 25.01.13г. за възлагане в производството по несъстоятелност на [фирма] /н/ Пловдив на собствеността върху търговската марка; за използване на марката в търговската дейност на ответника чрез поставянето на знака „К.“ върху опаковките за произвеждани от него продукти,предлагане за продажба и пускане на пазара на тези продукти,представляващи флакони крем за бръснене, без ищецът да е дал съгласие за това; за идентичност/ сходство на марката с използваните от ответника знаци и за идентичност на стоките,за които е регистрирана марката с предлаганите такива от ответника- крем за бръснене; за продължителност на периода на нарушението от 25.01.13г. до датата на завеждането на исковата молба – 17.04.14г., през което време ищецът е претърпял вреди,изразяващи се в пропуснати ползи от нереализирането на продукцията му вследствие предизвиканото с продажбата на продуктите на ответника увеличение на предлагането на стоките „крем за бръснене“ , обозначени с марката. Последните ищецът е оценил в размер на 100 000 лв.,каквато е и сумата на претенцията му за обезщетение. Срещу тези твърдения,без да оспорва това,че предлага на пазара продукта „крем за бръснене“,върху вътрешните и външните опаковки на който поставя обозначението „К.“,съвпадащо със словната марка на ищеца, ответникът е противопоставил възражения,че ползва посочения знак на валидно правно основание – договор за изключителна лицензия, сключен на 21.01.11г. с притежателя на регистрираната на 03.01.11г. фигуративна търговска марка на Общността /СТМ/,включваща и словния елемент „К.“ с рег.№009113812- чуждестранното дружество -фирма- .Въз основа на този факт ответникът е обосновал липса на противоправно поведение от негова страна като предпоставка за реализиране на отговорността му за нарушение,съобразно общото изискване на чл.45 ЗЗД.В защитата си ответникът се е позовал на знание от страна на ищеца за наличието на ползваната от ответника марка на Общността,тъй като през периода 24.01.11г. – 01.01.13г. същият е ползвал тази марка по силата на сключен между тях договор за сублицензия , а , закупувайки впоследствие правата върху националната марка, ищецът е поел пазарен риск.Оспорено е и наличието на претърпени от ищеца вреди от вида и в размера,които са заявени с исковата молба. Обстоятелствата по регистрацията на двете търговски марки – национална словна и фигуративна марка на Общността /сега – марка на ЕС/, по наличието на сключени договори за лицензия и сублицензия относно СТМ,както и относно осъществяваното през исковия период ползване на СТМ от страна на ответника по начина,описан в исковата молба,които и не са били спорни между страните, са установени с ангажираните в производството пред първата инстанция писмени доказателства. Въз основа на ползвани специални познания на вещо лице по допусната съдебно-маркова експертиза е доказано наличието на висока степен на сходство между двете марки,независимо от различията между тях и идентичност на стоките от класа,в който е регистрирана марката на ищеца и обозначаваните с марката „К.“ продукти, произвеждани и предлагани на пазара от ответника,като поради това вещото лице е заключило,че е налице висока степен на вероятност за объркване на потребителите. По очертаните като спорни между страните въпроси за квалификацията на осъществяваното от ответника използване на СТМ като нарушение на правата на ищеца върху националната търговска марка и за претърпените от последния вследствие на това вреди, настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира следното: Предявеният от ищеца първи иск е за установяване нарушение на правата му върху национална марка,поради което относими към спора са разпоредбите на ЗМГО.Предвид въведените в предмета му правоизключващи възражения на ответника срещу твърденията за нарушение, основани на ползването на правно основание на регистрирана марка на Общността, пряко приложение при разрешаването на този материално-правен спор намират и разпоредбите на общностното право, в частност - правилата на Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета относно марката на Общността. Като носител на правото върху търговска марка,регистрирана по националния закон,ищецът разполага с даденото му по силата на чл.13 ал.1 т.2 ЗМГО правомощие да забрани на трети лица да използват без негово съгласие в търговската си дейност знак,който, поради неговото сходство с марката му и идентичността на стоките,за които е регистрирана марката, с тези, които са обозначавани със знака, създава вероятност от объркване на потребителите,поради свързване на знака с марката. Доколкото законът не изключва изрично определени лица от тази категория,това правомощие може да бъде упражнено спрямо всеки, включително и срещу лице,което е регистрирало по-късно своя идентична или сходна национална търговска марка – т.е. при наличие на относителното основание за отказ по чл.12 ал.1 т.2 ЗМГО.Този извод произтича по аргумент от разпоредбата на чл.26 ал.3 т.1 ЗМГО,която дава правото на притежателя на по-ранната марка да поиска по-късно регистрираната марка да бъде заличена. Тъй като за периода на твърдяното нарушение на правата му от ответника,последният се легитимира като ползувател на правата върху регистрирана по-късно по реда на Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета марка на Общността, колизията между правата върху двете марки следва да бъде разрешена при съобразяване и на разпоредбите на общностното право относно марките. Принципът на приоритет на по-ранната марка е основополагащ както в националното,така и в общностното право. Така чл. 8 §1 вр. чл.41 §1 б.“а“ от Регламента предвижда /аналогично в чл.38б вр. чл.12 ал.1 ЗМГО/ възможност за притежателя на по-ранна регистрирана марка да подаде опозиция срещу регистрацията на последваща идентична или сходна марка за идентични или сходни стоки или услуги в определен срок след публикуването на заявката.В случай,че такова възражение не е направено от притежателя на по-ранната марка и по-късно заявената марка бъде регистрирана, той разполага с правото да поиска от Службата последната да бъде обявена за недействителна или да предяви насрещен иск за обявяването на недействителността й в съдебно производство за нарушение, образувано срещу него,съгласно чл.53 §1 б.“а“ от Регламента /подобно на правомощието по чл.26 ал.3 т.1 ЗМГО/. В случай,че и това право не бъде упражнено, притежателят на по-ранната марка разполага с иск за нарушение,с който да забрани използването на по-късната марка. Такъв извод следва от чл.54 от Регламента /аналогично на чл.27 ал.1 ЗМГО/, допускащ паралелно съществуване на двете марки,респ. изгубване на правата за противодействие на притежателя на по-ранната марка срещу по-късната марка, само в случай, че последният е търпял използването на последващата марка в продължение на пет последователни години и то,ако заявяването й е било добросъвестно. Други ограничения на правото върху регистрирана марка в полза на трети лица,притежаващи права върху последваща такава, не са предвидени нито в Регламента,нито в националното законодателство. Правото на притежателя на по-ранната марка да забрани използването на по-късно регистрираната такава, независимо от използването на останалите възможности за противопоставяне, предвидени в Регламента, е признато и в практиката на Съда на Европейските общности в решение от 21.02.13г. по дело С-561/11,образувано по преюдициално запитване по повод колизия между две марки на Общността.В него е посочено,че разпоредбите на Регламента трябва да се тълкуват с оглед принципа на приоритет,по силата на който по-ранната марка на Общността има предимство пред последващата марка на Общността,а в случай на конфликт между две марки се предполага,че регистрираната по-рано марка отговаря на изискванията за получаване на общностна закрила пред тази,която е регистрирана впоследствие, доколкото не може да бъде изключена възможността знак,увреждащ по-ранната марка, да бъде регистриран при наличие на относителните основания за отказ.В решението е изложено съображение,че предоставяната от чл.9 §1 от Регламента защита на по-ранната марка би била значително отслабена в случай,че възможността да бъде забранено чрез иск използването на по-късната марка е поставена в зависимост от провеждането на отделна процедура по обявяване на последващата марка, притежавана от трето лице,за недействителна.В заключение е прието,че изключителното право на притежателя на марка на Общността да забрани използването в процеса на търговия на идентични или сходни на марката му знаци на всяко трето лице по смисъла на чл.9 §1 от Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета, обхваща и третите лица,които притежават последваща марка на Общността,без да е необходимо предварително установяване на недействителността на последната марка. В случая,доколкото регистрираната още преди присъединяването на България към ЕС национална словна марка „К.“ се ползва със закрила само на територията на страната, разпоредбите,касаещи правото на опозиция срещу регистрацията на марката на Общността,както и възможността да бъде поискано от Службата обявяването на недействителността й са и неприложими по отношение на притежателя й. Единственият му път на защита е забраната за ползването на последващата марка на Общността в национални граници. Предвиждайки възможността на възникване на колизия между национални марки и марки на Общността, европейският законодател е приел изрични разпоредби,с които е регламентирал въпроса за нейното разрешаване в съответствие с общите принципи.Така в разпоредбата на чл.54 §2 от Регламента, е приел, че „когато притежателят на по-ранна национална марка…е търпял в продължение на пет последователни години използването на последваща марка на Общността в държавата-членка,в която е защитена… тази по-ранна марка…,като е знаел за това използване,той не може повече … да се противопостави на използването на последващата марка …, освен ако заявката за последващата марка на Общността е била извършена недобросъвестно“.По аргумент от противното на установеното с тази разпоредба, преди да изтече посоченият срок,когато последващата марка е регистрирана добросъвестно,както и неограничено във времето,когато регистрацията е извършена недобросъвестно, притежателят на по-ранната марка разполага с възможността да се противопостави на използването на по-късната марка на Общността на територията на държавата,в която е регистрирана марката му чрез иск за нарушение,с което да забрани това използване. Правото да бъде провеждано исково производство за нарушение от притежателя на по-ранна национална марка срещу притежателя на по-късно регистрираната идентична или сходна марка на Общността на територията на страната,в която е регистрирана националната марка,е предвидено и в чл.110 и чл.111 от Регламента, препращащ в тези случаи към нормите на законодателството на държавите-членки. Нормата на §26 ал.5 ПЗРЗИДЗМГО /изм. ДВ бр.19/10г./ пък изрично приема,че използването на марка на Общността при условията на чл.110 и чл.111 от Регламента може да бъде забранено чрез иск,ако по-ранната марка е била регистрирана или заявена преди датата на присъединяване на България към ЕС. Анализът на посочената законова регламентация налага извода,че ищецът разполага с признато право да защити правата си върху регистрираната национална словна марка, като води иск пред националния съд за нарушението им срещу притежателя на права върху по-късно регистрирана идентична или сходна марка на Общността /сега марка на ЕС/,тъй като марката му е заявена и регистрирана преди присъединяването на България към ЕС и не са налице обстоятелства, водещи до ограничаване на тези му права в хипотезата на чл.54 §2 , респ. чл.110 §1 и чл.111 §2 от Регламента. Правата на ищеца са упражними и срещу притежаващия лицензия за ползване на марката на Общността,тъй като последният не може да разполага с по-голям обем права от маркопритежателя. Поради това възражението на ответника,че през исковия период е ползвал сходния на марката на ищеца знак за идентични стоки въз основа на получена лицензия за СТМ и следователно – на правно основание, не може да обуслови извод за неоснователност на предявения срещу него иск за нарушение. Следва да се посочи,че отговорността за нарушение на марка е специална такава спрямо общата отговорност за вреди по чл.45 ЗЗД. Наличието на правно основание – договор с трето за спора лице,въз основа на който се извършва ползването на марката, не представлява необходимата и достатъчна предпоставка за освобождаване на ползувателя от отговорността по чл.76 ЗМГО. Противоправността при използването на надлежно регистрирана марка, се обуславя от липсата на дадено съгласие от нейния притежател при осъществявано ползване на знак,идентичен или сходен на регистрираната търговска марка,за стоки или услуги, идентични или сходни на стоките или услугите от съответния клас на регистрация,което създава вероятност за объркване на потребителите, поради свързването на знака с по-ранната марка. Договорът , сключен между лицензополучателя и третото лице е основание,уреждащо единствено правоотношението между тях,а противопоставимостта, свързвана с момента на вписването на лизинговия договор и предвидена в разпоредбата на чл.23 вр. чл.22 от Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета, касае легитимацията на дружеството на упражняващ правата върху СТМ, в отношенията му с трети лица, но не може да има ограничаващ правата на притежателя на по-рано регистрирана търговска марка ефект.В отношенията с последния лицензополучателят не може да противопостави на основание вписаната лицензия повече права,отколкото би противопоставил и самият притежател на по-късно регистрираната търговска марка на Общността. Не е основание за освобождаване на ответника от отговорност наличието на предходно правоотношение между страните по делото. Фактът,че в продължение на две години /от 24.01.11г. до 01.01.13г./ преди придобиването на право на собственост върху националната марка ищецът е ползвал по силата на договор за сублицензия правото върху марката на Общността,е обстоятелство,което не може да бъде отнесено към ограничаване правата на последния по смисъла на чл.54 от Регламента,респ. чл.27 ал.1 ЗМГО, тъй като към този момент ищецът не е притежавал права върху националната марка,а от момента на придобиването им не е търпял използване от страна на ответника в продължение на пет години /искът му е заведен една година след придобиването на марката/. Предвид изложеното, изводът на въззивния съд за липса на противоправно поведение на ответника,поради изключващо правата на ищеца обстоятелство /лицензионния договор/, е неправилен.Неправилно е и позоваването му на разпоредбата на чл.13а §2 от Регламент /ЕО/ №2015/2424 на Съвета за изменение на Регламент /ЕО/ №207/2009 на Съвета, която, макар и принципно приложима, с оглед отговора на поставения правен въпрос, е неотносима към конкретния спор, доколкото касае обратна хипотеза – на предявен иск за нарушение на права върху марка на ЕС,извършено чрез използването на по-късно регистрирана национална марка.Приложимост по аналогия в обратния случай е недопустима. Освен това, като въвеждаща процесуална възможност за ответника да се противопостави на предявения срещу него иск, нормата следва да бъде приложена в съответствие с предвидените в ГПК процесуални правила,ограничаващи с преклузивни срокове правото на ответника да прави възраженията си.В случая ответникът се е позовал на посочената разпоредба /цитирана погрешно с текста на §1 от същия член/ едва в писмената си защита пред въззивната инстанция,когато, според правилата на приложимия ГПК, това му право е било преклудирано.Не е без значение и фактът,че позоваването на разпоредбата е формално и не се свързва с никакви твърдения за обстоятелства,водещи до ограничаване правата на притежателя на по-ранната национална търговска марка. Искът по чл.76 ал.1 т.1 ЗМГО,като основателен , подлежи на уважаване.Като е приел обратното,въззивният съд е постановил неправилно решение,което подлежи на отмяна. С оглед изхода по него, след отмяна на решението на САС в тази му част,следва да бъде уважен и искът за преустановяване на нарушението по чл.76 ал.1 т.2 ЗМГО,както и искането по чл.76 ал.2 т.3 ЗМГО – за разгласяване за сметка на ответника на диспозитива на решението. Неоснователна е касационната жалба в частта й , относно иска за присъждане на обезщетение за вреди от нарушението по чл.76 ал.1 т.3 ЗМГО,който е недоказан. Този иск е основан на изложени в исковата молба твърдения за предизвикано, вследствие на нарушението, допълнително увеличение на предлагането на пазара на идентични,като предлаганите от ищеца стоки,което е довело до нереализиране на неговата продукция. Претърпените от това вреди /направени разходи за производството/ и пропуснати ползи /нереализирана печалба от продажбата/ ищецът е остойностил на 100 000 лв.,които претендира като обезщетение. Съгласно разпоредбата на чл.76а ал.1 ЗМГО претърпените вреди и пропуснатите ползи, подлежащи на обезщетяване, следва да са в пряка и непосредствена причинна връзка с нарушението. В този смисъл и с оглед наведените твърдения,представляващи основание на иска му,в тежест на ищеца е било да установи,че е произвел определено количество стоки,за които е регистрирана придобитата от него на 25.01.13г. търговската марка, че тази стока е останала нереализирана, въпреки положени от него усилия /например поради отлив на контрагенти/ и именно поради насищане на пазара със стоките на ответника,обозначени с неговата търговска марка,в резултат на което са останали непокрити разходите му и не е реализирана печалба. Такива доказателства по делото не са ангажирани от страна на ищеца.В подкрепа на тази си претенция ищецът единствено е представил с исковата си молба една фактура от 27.03.13г. за продадени от него на трето лице 11 600 бр. крем за бръснене К.,от която не могат да бъдат направени релевантни изводи в обосноваване основателността на претенцията. На вещото лице от назначената в производството пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза ищецът е отказал достъп до счетоводството си,поради което същото не е могло да установи данни , свързани с производството и реализацията на продукта.Това освен,че прави твърденията на ищеца относно този иск недоказани,води и до приложимост на разпоредбата на чл.161 ГПК,с оглед на което следва да се приеме за установено,че ищецът не е произвел продукти с марката,които не е могъл да реализира. Константна е задължителната практика на ВКС,че реално претърпените вреди следва да бъдат доказани като обективен факт от страната,която ги твърди.Същото изискване касае и пропуснатите ползи,по отношение на които следва да е установена с надлежни доказателства възможността за сигурно увеличаване на имуществото /в т.см. ТР №3/12.12.12г. по тълк.д.№3/12г. на ОСГТК на ВКС/.В случая това не е сторено от ищеца. Не могат да бъдат формирани релевантни и правно обосновани изводи за дължимост на обезщетението само на базата на констатациите за получени от ответника приходи от дейността му,свързани с продажбата на стоки, обозначени с марката „К.“.Разпоредбата на чл.76а ал.2 ЗМГО постановява, че тези приходи се съобразяват като допълнително обстоятелство към всички останали факти,свързани с нарушението. Доколкото претенцията за обезщетение не е доказана по основанието си,тъй като реално претърпени вреди и пропуснати ползи от нарушението не са констатирани, обезщетение като дължимо не би могло да се определи и в хипотезата на чл.76б ЗМГО. Искът,като неоснователен и недоказан, подлежи на отхвърляне.В тази му част решението на въззивния съд подлежи на потвърждаване. Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските във въззивното производство,присъдени в полза на [фирма], за разликата над 3269 лв. С оглед така възприетото окончателно разрешаване на спора между страните, в полза на [фирма],съразмерно на уважените три от исковете, следва да бъдат присъдени разноски за всички инстанции в размер на 3592,50 лв.,а в полза на [фирма] – за производството пред първата и касационната инстанции – сумата 2628 лв. /съразмерно на отхвърления иск за обезщетение/. С решението ищецът – касатор в настоящото производство следва да бъде осъден да внесе по сметка на бюджета невнесената от него държавна такса,дължима за производството пред първата инстанция в размер на 3440 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №959/11.05.2016г. по т.д.№1178/16г. на Софийски апелативен съд в частта,с която са отхвърлени като неоснователни предявените от [фирма] срещу [фирма] искове с правно основание чл.76 ал.1 т.1,т.2 и чл.76 ал.2 т.3 ЗМГО,както и в частта,с която в полза на [фирма] са присъдени разноски за производството пред въззивната инстанция за разликата над 3269 лв. до 7076 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.76 ал.1 т.1 ЗМГО,че [фирма] с ЕИК[ЕИК] е извършил през периода 25.01.13г. – 17.04.14г. нарушение на правата на [фирма] с ЕИК[ЕИК] върху словна търговска марка „К.“,рег.№00045554, регистрирана на 15.09.03г. за стоки от клас 3 по МКСУ – козметика,чрез производство и предлагане на пазара на продукти – крем за бръснене с поставяне върху вътрешните и външните опаковки на продукта /туби и картонени кутии/ на словния знак без съгласието на [фирма]. ОСЪЖДА на основание чл.76 ал.1 т.2 ЗМГО [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да преустанови нарушението на правата на [фирма] с ЕИК[ЕИК] върху словна търговска марка „К.“,рег.№00045554, регистрирана на 15.09.03г. за стоки от клас 3 по МКСУ – козметика,чрез производство и предлагане на пазара на продукти – крем за бръснене с поставяне върху вътрешните и външните опаковки на продукта /туби и картонени кутии/ на словния знак без съгласието на [фирма]. ПОСТАНОВЯВА на основание чл.76 ал.2 т.3 ЗМГО разгласяване на диспозитива на решението в два всекидневника и в часови пояс на телевизионна организация с национално покритие по избор на [фирма] и за сметка на [фирма]. ПОТВЪРЖДАВА решение №959/11.05.2016г. по т.д.№1178/16г. на Софийски апелативен съд в частта,с която след отмяна на решение №43/07.01.2016г. по т.д.№2443/2014г. на Софийски градски съд , е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.76 ал.1 т.3 ЗМГО – за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] разноски за всички инстанции в размер на 3592,50 лв. ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] разноски за производството пред СГС и ВКС в общ размер 2628 лв. ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати по сметката на ВКС сумата 3440 лв. , представляваща дължима за производството пред първата инстанция и неплатена държавна такса. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.