1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №241 [населено място], 21.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2105/21г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Коме“ООД, чрез процесуалния му представител адв.И. Ч., срещу решение №371/22.06.2021 г. по т. д. №2514/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1153/04.08.2020г. по т.д.№2590/19г. по описа на Софийски градски съд, с което дружеството е осъдено да заплати на „Ритейл парк Средец“ ЕАД на основание чл.92 ал.1 ЗЗД сумата 78 600 евро, представляваща уговорена в т.12.5 от договор за наем от 21.03.2018г. неустойка, ведно със законната лихва, както и на основание чл.82 ЗЗД – направени разходи за обезпечаването на иска, представляващи вреди от неизпълнението в размер на 4 лв. платена държавна такса, 2800 лв. платено адвокатско възнаграждение и 480 лв. платена в полза на съдебен изпълнител такса. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът счита,че при формиране на извода си,че договорът е бил прекратен едностранно от страна на наемателя, съдът е извършил тълкуване на договорните клаузи в нарушение на установените с чл.20 ЗЗД критерии за тълкуване, поради което , вместо да изясни действителната воля на страните, съдът я е подменил, като е създал несъществуващи права за едностранно прекратяване на договорната връзка. Счита, че при законосъобразно извършено тълкуване на волята на страните и прилагане на закона в съответствие със събраните по делото доказателства съдът би достигнал до извод в съвпадащ с поддържаната от него теза,че договорът е прекратен по взаимно съгласие. Като допълнителен аргумент сочи,че той, в качеството му на наемател, не е имал правото да прекратява едностранно договора, поради което, както изявлението му,че е решил да прекрати същия от 20.12.2018г., така и освобождаването на наетия имот, не са породили действие, респ. не са довели до прекратяването на облигационната връзка, а фактите, че наемодателят е приел връщането на вещта и последващо я е отдал под наем на трето лице разкриват действия по насрещно съгласие за прекратяването преди изтичането на срока на договора. На базата на тези разсъждения и предвид липсата на изявление за разваляне на договора от страна на наемодателя поради виновно неизпълнение от страна на наемателя, касаторът счита за незаконосъобразен извода на въззивния съд,че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му за заплащане на неустойка. В нарушение на материалния закон и на тълкувателната практика на ВКС, според касатора, е и изводът на съда,че уговорената неустойка е действителна. Счита,че такъв извод се опровергава от обстоятелствата,че неустойката в размер на 94 320 евро е предвидена като компенсаторна, че е договорена единствено в полза на наемодателя, че в договора са предвидени допълнителни обезпечения, че същата цели да гарантира на наемодателя получаването на сума, равна на 16 наемни вноски при липса на престирано насрещно задължение от негова страна, поради което същата излиза извън присъщите ѝ по закон функции, доколкото още към момента на сключването на договора създава предпоставки за неоснователно обогатяване на наемодателя за сметка на наемателя. Наред с изложеното касаторът поддържа, че при постановяването на обжалвания съдебен акт въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, като не е отговорил на всички повдигнати във въззивната жалба възражения, не е обсъдил релевантни за делото факти и доказателства, не е анализирал същите в тяхната съвкупност, липсват ясни мотиви, а изложените такива са привидни. Оплакването за необоснованост на решението се аргументира с доводи за несъответствие на изводите на съда с установените фактически положения, за тяхната нелогичност, за допуснати грешки в тълкуването на доказателствата и правната сделка. По тези съображения касаторът прави искане за отмяна на решението на САС в обжалваната му част и отхвърляне на исковете с присъждане на разноските за всички инстанции. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава в хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК.Поддържа в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по въпросите: 1.Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства, ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск? /противоречие с решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на второ т.о., решение №15/30.01.2015г. по гр.д.№4604/2014г. на четвърто г.о., решение №228/01.10.2014г. по гр.д.№1060/14г. на първо г.о., решение №166/15.07.2013г. по гр.д.№1285/12г. на трето г.о., решение №75/20.06.2016г. по т.д.№1608/15г. на второ т.о./; 2. При тълкуване на договора и изясняване действителната обща воля на страните съобразно чл.20 ЗЗД следва ли съдът да съблюдава въведените с тази разпоредба критерии за тълкуване на договорите; следва ли съдът да изследва само неясните и непълни уговорки или трябва да тълкува отделните уговорки с оглед целта и предмета на договора, обичаите,практиката и добросъвестността, като вземе предвид и други обстоятелства, включително поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с направено изявление за прекратяване на договора? /противоречие с решение №80/08.05.2012г. по гр.д.№1315/2010г. на първо т.о., решение №75/20.06.2016г. по т.д.№1608/2015г. на второ т.о., решение №188/11.01.2016г. по т.д.№3378/14г. на второ т.о., решение №52/10.06.20г. по т.д.№920/19г. на второ т.о., решение №125/12.10.2015г. по гр.д.№49/15г. на трето г.о./; 3.1.Може ли договорът за наем, сключен за определен срок да бъде прекратен с едностранно изявление от някоя от страните, когато същите не са предвидили такава възможност или когато са договорили изрично,че договорът може да бъде прекратен предсрочно при наличието на определени предпоставки, които в конкретния случай не са настъпили?;3.2.Може ли едностранното изявление на наемателя за прекратяване на наемния договор да породи действие,когато не са налице предвидените в договора предпоставки за упражняване на такова право или това изявление следва да се тълкува само като предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие?; 3.3.Длъжен ли е наемателят да ползва наетия от него имот или това е само негово право, но не и задължение?; 3.4. Може ли освобождаването или напускането на наетия имот от страна на наемателя да е основание за прекратяването на наемното правоотношение и дали такова действие води автоматично до прекратяване на договора?; 3.5.Направено от наемателя изявление за прекратяване на договора при липсата на възможност да упражни такова преобразуващо право и връщането на имота на наемодателя и от друга страна липсата на изявление от страна на наемодателя / по предвидения в договора или в закона ред/ за разваляне на договора по вина на наемателя водят ли до извод,че договорът между страните е прекратен по взаимно съгласие? /противоречие с решение №54/23.07.2012г. по гр.д.№869/12г. на трето г.о., решение №242/10.02.2017г. по т.д.№3389/15г. на първо т.о., решение №97/23.07.2013г. по т.д.№73/12г. на първо т.о./; 4.1.Следва ли въззивният съд при преценка на действителността на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави да се съобрази с разясненията, дадени в ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС?; 4.2. Следва ли да бъдат взети предвид и дадените според това решение указания,че преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии, като например естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на неустойката /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението, когато се твърди,че така определената неустойка води до неоснователно обогатяване на страна по договора, както и дали уговорената неустойка излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции?/противоречие с ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС; решение №110/21.07.2016г. по т.д.№1226/15г. на първо т.о., решение №247/11.01.2011г. по т.д.№115/2010г. на второ т.о., решение №89/02.10.2019г. по т.д.№1214/18г. на второ т.о., решение №187/25.03.2005г. по т.д.№443/04г. на второ т.о., решение №460/24.08.2006г. по т.д.№1056/05г. на второ т.о./. Въпросите от третата група касаторът счита,че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с което поддържа паралелно и допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Отделно се позовава на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, твърдейки очевидна неправилност на въззивния съдебен акт в хипотези на приложен от състава закон в неговия противоположен смисъл, наличие на явна необоснованост и грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В писмен отговор на касационната жалба ответникът „Ритейл парк Средец“ ЕАД, чрез процесуалния си представител адв.Д. П.,поддържа,че не са налице основания за допускането на касационния контрол на въззивното решение,тъй като формулираните от касатора въпроси са без значение за изхода на спора.По същество излага съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания срещу законосъобразността на съдебния акт.Прави искане за потвърждаване на решението на Софийски апелативен съд , като претендира разноски за настоящата инстанция. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, Софийският апелативен съд е посочил,че, доколкото не се констатира неприлагане от страна на първоинстанционния съд на императивни правни норми, нито са налице основания съдът служебно да следи за интереса на някоя от страните, той е ограничен от оплакванията в жалбата. Приел е,че основно те се свеждат до оплаквания за неправилност на изводите на първата инстанция за дължимост на неустойката, поради това,че договорът е прекратен едностранно от наемателя-ответник преди изтичането на срока на договора, а не, както е поддържал същият – по взаимно съгласие на страните, както и поради това,че клаузата, която я въвежда, не е нищожна, тъй като не излиза извън присъщите ѝ функции. По тези оплаквания съдът е изложил свои мотиви на базата на обсъдените от него доказателства – договора и писмата, разменени между страните, които, според въззивната жалба, първоинстанционният съд не бил обсъдил. Посочил е,че наличието на съгласие между страните по договора за неговото прекратяване изисква обективиране на изрични или мълчаливи /конклудентни/ волеизявления, респ. действия или бездействия, насочени към насрещната страна и достигнали до нея, съответно изричното или мълчаливо приемане от страна на последната. За да установи налице ли е такова съгласие съдът е анализирал писмената кореспонденция, от която е установил,че между страните е била проведена среща на 05.11.2018г., на която ответникът е поставил въпроса за прекратяването на договора преди изтичането на срока му, а впоследствие и изрично писмено е заявил желанието си договорът да бъде прекратен от 20.12.2018г.; ищецът от своя страна е предупредил ответника за последицата от такова прекратяване, като се е позовал на клаузата за неустойка в договора и е заявил,че тя ще се дължи; на свой ред ответникът е посочил в свое писмо,че желае договорът да бъде прекратен, но при нарочно договаряне на условията за това, но до съответно споразумение не се е достигнало, като на 11.01.2019г. наемателят е освободил имота, за което е подписан от двете страни протокол за предаване и приемане на обекта. Въз основа на тези доказателства съдът е заключил,че не може да бъде направен извод за постигнато между страните взаимно съгласие за прекратяване на наемния договор в смисъла, поддържан от въззивника-ответник, като нито условията в договора, нито императивни законови разпоредби установяват право на наемателя да иска уговаряне на нови особени условия за уреждане на отношенията му с наемодателя и произтичащи от прекратяването на договора. Позовал се е на правилото,че договорът има силата на закон за страните по него,а начинът за прекратяването му е уреден в неговите клаузи, които следва да се изпълняват точно. Констатирал е, че в договора са уговорени две алтернативни условия за пораждане задължението за неустойка – предсрочно прекратяване на договора не по вина на наемодателя или освобождаването на имота от наемателя, а в случая и двете са настъпили. За неоснователно въззивният съд е намерил и второто поддържано от въззивника възражение – за нищожност на неустойката.Посочил е,че неустойката, като особен вид задължение не се съизмерява нито със законната лихва, нито с наемната цена на имота, нито представлява само обезщетение за действително претърпените вреди, а преценката за нейната нищожност не е функция на просто аритметично пресмятане /в противен случай това би залегнало в закона/.Поради това е намерил , че е без решаващо значение поставеният от въззивника въпрос, касаещ действителността на уговорената неустойка, колко месечни наема за ползването на имота се съдържат в нейния размер. Отделно от това, съдът е изложил,че нито законът , нито добрите нрави изискват размерът на неустойката да съответства точно на размера на претърпените вреди и в противен случай би се стигнало до отричане на една от присъщите ѝ функции – санкционната. Освен нея е съобразил също обезпечителната ѝ функция – да гарантира изпълнението на задължението по силата на уговорката между страните и обезщетителната такава – да компенсира изправната страна за претърпените от нея вреди, без да е необходимо тя да ги доказва. Тези разсъждения съдът е отнесъл към конкретните обстоятелства по делото – дългосрочния характер на договора – за 10 години, като е посочил,че през този период наемодателят е имал, освен житейски, също и икономически, бизнес очаквания да реализира приход от имота; обстоятелството,че самите страни са предвидили възможност за предсрочно прекратяване на договора , но при определени условия /в случай,че наемателят не реализира годишен оборот от обекта повече от 2 млн. евро/ и след известен минимален период от време /две години от сключването му и то след отправяне на шестмесечно предизвестие/.Тези клаузи съставът е тълкувал като сочещи на убеждение и у двете страни, че ползването на обекта, съобразно неговото предназначение – хипермаркет, ще продължи дълго,като реализира висок годишен оборот, съответно наемодателят ще получава наемна цена /уговорена като по-високата стойност измежду определената сума и процент от оборота/, от която вследствие неочакваното и внезапно прекратяване на договора същият е лишен. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият от формулираните от касатора въпроси от процесуално-правен характер е обуславящ, доколкото визира задължението на въззивния съд да обсъди релевантните за спора доказателства във връзка с наведените от страните доводи и възражения, като изложи свои мотиви. Въпросът се поставя във връзка с оплакването в касационната жалба,че въззивният съд не е обсъдил всички писмени доказателства, цитирал е само част от разменената кореспонденция, договора и протоколите за предаването на имота, не е изложил ясни съображения защо всъщност е приел,че договорът е прекратен едностранно от ответника при положение,че липсва уговорено в негова полза такова преобразуващо право и поради това изявлението му за прекратяване не е породило правно действие. Не всяко процесуално нарушение е от естество да обуслови допускане на касационно обжалване с така поставените процесуални въпроси, а само това, което е съществено, респ. обвързано с довод,че недопускането му би променило правния резултат по делото. В случая необсъдената от въззивния съд част от кореспонденцията между страните се ограничава до писмо от 17.12.2018г., изпратено от ищеца-наемодател до ответника- наемател, в което освен,че е поискано последният да изрази писмено окончателното си намерение да прекрати предсрочно договора за наем, отправено е предупреждение за приложимостта на клаузата за неустойка в такъв случай, е посочено и, че, в случай на предсрочно прекратяване, конкретните му условия и срокове ще бъдат договорени в изрично писмено споразумение, подписано между двете страни. Касаторът не обосновава в касационната си жалба по какъв начин съобразяването на това доказателство би променило крайния резултат по делото, доколкото последващо сключено такова споразумение нито се твърди , нито се сочи като доказателство по делото. Съобразеното от въззивния съд последно писмено изявление на наемодателя от 19.12.2018г., в което изрично същият се е позовал на клаузата за неустойка и е поискал от наемателя тя да му бъде заплатена в определения в договора размер, посочвайки банкова сметка и заявявайки,че упражнява право на задържане върху негови стоки и оборудване в наетите помещения, е достатъчно да обоснове извода му за липса на постигнато между страните съгласие за прекратяване на договора при условия,различни от договорените. Останалите доказателства са обсъдени от съда едновременно с излагането на правните му аргументи. Вторият въпрос не е релевантен,а и въззивният съд при постановяването на решението си не се е отклонил от сочената от касатора съдебна практика на ВКС, която приема,че съдът е задължен да извърши тълкуване, когато, поради спор между страните, определени договорни клаузи събуждат съмнение или смисълът им е неясен или са двусмислени. В случая спор относно смисъла на клаузите, включително тези, които касаят забрана за прекратяване на наемния договор едностранно от наемателя преди изтичането на две години от сключването му,а след това – само при осъществяването на определени условия, както и дължимост на неустойка при нарушаване на тази забрана, не е възниквал. Поддържаната от ответника по иска теза е била и е,че в договора липсва клауза, която предвижда за наемателя преобразуващо право да прекрати договора. Обратното нито ищецът е твърдял,нито съдът е приел да е налице. Поради това и при обсъждането на договора за наем и формирането на правните му изводи относно уговорките в него съдът не е намерил клаузите на чл.12.1 /забраняваща наемателят да прекратява едностранно договора/ и чл.12.5 /предвиждаща неустойка при нарушаване на тази забрана/ за неясни или двусмислени, а директно ги е приложил, приемайки,че те представляват закон за сключилите ги страни и отговарят на целта и предмета на договора с оглед взаимните им очаквания за дългосрочно наемане за ползването му по предназначение. Първият, вторият и петият от въпросите от третата група смислово отговарят на поддържаното от касатора пред всички инстанции становище,че договорът е прекратен по взаимно съгласие, тъй като липсва уговорено негово преобразуващо право да прекрати едностранно наемния договор, поради което се явяват релевантни за спора, но не са налице основания за прилагане на критерия по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.В решението си съдът е приел,че нито условията на договора,нито заместващи ги императивни или диспозитивни разпоредби, дават право на наемателя да иска или налага нови особени условия за уреждането на отношенията, по повод на и произтичащи от прекратяването на договора, в който причините и начините за това, както и последиците от прекратяването са уговорени и само следва да се изпълняват. Именно защото не е предвидено право за едностранно прекратяване,а задължение да не прекратява с волеизявлението си договора преди изтичането на втората година, нарушаването на което е скрепено с клаузата за неустойка, съдът е приел,че такава се дължи, доколкото договорът обвързва страните със своите клаузи. Аргументирал се е още и с това,че клаузата, предвиждаща дължимостта на неустойката съдържа две самостоятелни и алтернативни основания, при осъществяването на което и да е от тях преди изтичането на посочения в договора срок, с който тази забрана отпада при определени условия, неустойката се дължи, а в случая и двете са налице. Третият и четвъртият от въпросите, касаещи тезата на ответника,че с освобождаването на наетия имот не се прекратява договорната връзка са ирелевантни, доколкото , видно от изявлението във въззивната жалба страната не е оспорвала,че договорът е прекратен,а само е поддържала, че е прекратен по взаимно съгласие между страните. В тази връзка неотносима, като постановена в различна от настоящата хипотеза, е и сочената от касатора съдебна практика – решение по гр.д.№869/12г. на трето г.о. на ВКС, според мотивите на което, ако наемателят на имота не ползва или преустанови ползването на имота това само по себе си не прекратява действието на договора,а в разглеждания от състава по това дело казус установените в процеса обстоятелства сочат на постигнато взаимно съгласие за прекратяването на договора. В настоящия случай освобождаването на имота е предвидено по общо съгласие на страните като самостоятелно основание за пораждане на задължението за неустойка и след като наемателят е приел да се задължи по този начин, въпросът дали с освобождаването на имота се прекратява договорът е без значение. Решението по т.д.№3389/15г. на ВКС първо т.о. касае хипотеза, при която се претендира не неустойка, а наемна цена по договор,прекратен по взаимно съгласие, поради което също не може да бъде отнесен към настоящия случай. Същото се отнася и до третото цитирано в изложението в обосноваване допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК решение по т.д.№73/12г. на ВКС първо т.о., в което се визира дължимост на наемна цена въпреки доказано по делото неизползване на наетия имот от наемателя, без прекратяване на договорната връзка. Паралелно поддържаната с въпросите предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е цитирана от касатора само формално, без да е обоснована, съобразно разясненията в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поради което не може да бъде направен извод за наличие на основанията за допускане на касационния контрол по посочените въпроси. Не може да бъде формиран извод за осъществен достъп до касация и по последните два, формулирани в изложението на касатора, въпроса, поставени във връзка с възражението за нищожност на уговорената неустойка, останало неуважено от въззивния съд. Въпросите осъществяват общото изискване за допустимост на чл.280 ал.1 ГПК, доколкото са обусловили решаващия извод на състава на апелативния съд ,че неустойката не е нищожна на соченото от ответника по иска основание – противоречие с добрите нрави. Този въпрос е разрешен от него след съобразяване на конкретните обстоятелства по делото и отнасянето им към неизчерпателно изброените в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009. на ОСТК на ВКС общи критерии при зачитане на присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката му за неоснователност на възражението се основава в конкретната хипотеза на дългосрочния характер на договора и на обективираното в клаузите на договора намерение на страните при сключването му ползването на имота, съобразно качествата му и неговото предназначение /за хипермаркет/, да реализира годишни обороти за наемателя над 2 млн.лв. годишно, като, съответно на това, наемодателят е бил с очаквания за получаване на наемна цена, увеличена с процент от този прогнозиран оборот, от която, вследствие конкретния начин и момент на прекратяване на договора, е лишен. С тези си мотиви съдът е съобразил както естеството на обезпеченото с клаузата съществено за интереса на наемодателя задължение на наемателя - да не прекратява едностранно договора или обектът да не спира да функционира по предназначението му в следващите две години, за които очакваният минимален приход на наемодателя от наеми е 169 776 евро с ДДС, така и ,че видът и размерът на неустойката целят да компенсират само в известна степен неполучаването му /малко повече от половината от този минимален размер/, което не би могло да доведе до извод за изначално предвидено с неустойката неоснователно обогатяване. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба разноски в размер на 3500 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №371/22.06.2021 г. по т. д. №2514/2020 г. на Софийски апелативен съд. ОСЪЖДА „Коме“ООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място][жк] [улица] ет.1 да заплати на „Ритейл парк Средец“ЕАД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 3500 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.