Ключови фрази
Ревандикационен иск * придобивна давнност * прекъсване на давност * владение


Р Е Ш Е Н И Е

№ 88

София, 27.07. 2016 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 661 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 116 от 12.03.2016 год., постановено по настоящето дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 212 от 4.11.2015 год. по гр. д. № 287/2015 год. на Габровския окръжен съд при наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, свързани с предпоставките на придобивната давност като придобивен способ – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, в частност относно субективната страна на владението, изразяваща се в намерението да се свои вещта, за което законът е предвидил и презумпцията по чл. 69 ЗС, както и по въпрос, свързан с действията, които прекъсват придобивната давност, между които не е подаване на жалба до прокуратурата, според приетото в Р № 376 по гр. д. № 260/12 год. І г. о. на ВКС.
Касаторът [фирма], чрез адв. Г. Б., поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите с искане за неговата отмяна и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен. Претендира заплащане на направените по делото разноски за всички инстанции.
Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – [фирма] не е взел становище.
Върховният касационен съд в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на касатора и взе предвид данните по делото, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение от 10.07.2015 год. по гр. д. № 1341/2014 год. на Севлиевския районен съд, с което е осъден ответника [фирма], сега касатор, да предаде на собственика [фирма] владението върху едноетажна масивна сграда-склад ГСМ, с идентификатор 65927.502.5070.3, със застроена площ 84 кв. м. по АДС № 80 от 16.12.1999 год. на Областен управител Г., а по скица от 106 кв. м., разположена в поземлен имот с идентификатор 65927.502.5070, с адрес в [населено място], [улица], на основание чл. 108 ЗС. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че ищцовото дружество се легитимира като собственик на спорната сграда на основание преобразуване и приватизация на търговското дружество, при приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, а ответното дружество е в имота, без да има основание за това с оглед неоснователността на релевираното в условията на евентуалност възражение за придобиване на собствеността върху сградата по давностно владение. По този спорен въпрос съдът приел, че упражняваната от ответника фактическа власт върху сградата от 2000 год. не е достатъчно основание за настъпване правните последици на придобивната давност, тъй като ответното дружество не е демонстрирало по никакъв начин, че упражнява право на собственост. Още при придобиването на имота, в който е построена и спорната сграда, ответникът е знаел, че тя е чужда собственост, в подкрепа на което е и признатия факт за неплащане на данъците и невписването на сградата като материален актив в отчетите си. Прието е и, че не се установява явно владение доколкото поставената от него охрана не е демонстрация на владение върху спорната сграда, тъй като в същия двор дружеството има други сгради, т. е. не е налице упражняване на фактическа власт по начин, че всеки заинтересуван да може да научи за нея, а освен това собственикът на сградата през 2006 год. подал жалба в прокуратурата, с което упражнил правото си на защита на вещното си право, а оттогава до предявяването на настоящия иск не е изминал необходимия срок от десет години.
Въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, са относими към изводите на въззивния съд относно наведеното от ответното дружество при условията на евентуалност позоваване на придобивна давност чрез твърдението, че от 2000 год. владее спорната сграда, намираща се в негов собствен имот и към предявяването на настоящия иск е придобил правото на собственост върху нея на това придобивно основание. Т. е. налице е проявление на процесуалното средство за защита на материалноправните последици на давността, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 4 от 17.12.12 год. по т. д. № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС. Давностното владение като придобивен способ е правен въпрос, разрешаван в правната теория и в константната съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава, като относима към настоящия спор е разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС, предвиждаща „Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години”. В чл. 68 ЗС владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. За да е основание за придобиване на имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така, че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно /според теорията означава то да не е установено с насилие, както и да не е поддържано с насилие/. По въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-конкретно дали се включва в тях и изискването невладеещия собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т. е. същото да му е противопоставено, в съдебната практика /напр. Р 262 от 29.11.11 год. по гр. д. № 342/11 ІІ г.о./ е прието, че такова изискване съществува, но само в хипотезата на съсобственост – когато съсобственикът твърди да е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици, то е необходимо да демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато обаче се касае за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическата власт върху имота като свой няма и по отношение на кой да демонстрира това свое намерение да свои имота за себе. В този смисъл, при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. притежава качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт /пр. Р 144 от 2.12.14 год. по гр. д. № 1650/14 год. ІІ г. о./. Не може да се счита за смутено владението, което не е придобито и поддържано с насилие, нито придобивната давност –прекъсната, с подаване до прокуратурата на жалба от собственика, тъй като не се касае за противопоставяне от собственика на поведението на владелеца по отношение на имота /Р № 376 от 12.03.13 год. по гр. д. № 260/12 год. І г. о./. С оглед на това е ирелевантно дали владелецът съзнава, че имотът е чужд, стига да е установено наличието на елементите на фактическия състав на владението, съгласно чл. 68 ЗС, и приложението на презумцията по чл. 69 ЗС.
При горната задължителна съдебна практика, вкл. и представената от касатора, която се споделя от настоящият състав, въззивното решение се явява неправилно и като такова следва да се отмени.
Установено е по делото по един несъмнен начин, че от 2000 год. спорната сграда се владее от касатора заедно с всички останали сгради, намиращи се в придобития от него при приватизацията на [фирма] недвижим имот. Същата е ремонтирана и ползвана от него за нуждите на дейността му, като спорове по отношение на сградата не е имало, видно от показанията на свидетелите М. П. и Ад. А.. Целият имот е ограден, с портал и охрана, която осуетила опита на свидетеля Пл. Д. да влезе в имота през 2006 год. по нареждане на директора на ищцовото дружество. При това посещение свидетелят установил и наличието на спор относно сградата.
Горната фактическа обстановка обосновава извод за осъществяване на елементите на фактическия състав на оригинерното придобивно основание по чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 68 ЗС ЗС в полза на касатора– налице е непрекъсната негова фактическа власт върху спорната сграда в продължение на необходимия срок от 2000 год. до предявяването на настоящия иск на 23.12.2014 год. и намерението му да я държи като своя, обективирано в осъществяваните фактически действия по ремонтиране и ползване на сградата и при липсата на доказателства да я държи за друг. Обстоятелството, че същата не е заприходена като актив на дружеството, касатор и не са плащани данъци за нея не опровергава презумпцията по чл. 69 ЗС, тъй като касае неизпълнение на публичноправно задължение с други санкционни последици. Действително, в съдебната практика е прието, че декларирането на имота и заплащането на данъци по принцип е годно да удостовери намерение за своене на имота /пр. Р 52 от 16.02.11 по гр. д. № 1458/09 год. ІІ г. о./, но при отсъствие на убедителни доказателства за осъществяването на обективния елемент от фактическия състав на владението, само по себе си това обстоятелство не е достатъчно да обоснове извод за придобиване по давност. Така, в настоящия случай - данъкът е плащан от собственика, на основанието за придобиването на имота, каквото е поддържано от ищцовото дружество в настоящето производство, докато въпросът за давностното владение, предмет на релевираното от ответника възражение, предпоставя наличието на упражняване на фактическа власт и намерение за своене. При установените факти за наличието им в предвидения от закона срок, правопрекратяващото възражение на ответника, сега касатор, е основателно – притежаваното право на собственост на ищеца е изгубено поради придобиването му от касатора, съгласно чл. 99 ЗС. Ищецът не е предприел защита на правото си на собственост върху сградата, по съответния ред с оглед прекъсване на давностното владение на ответното дружество, като такова действие не представлява жалбата до прокуратурата, както неправилно е приел въззивният съд за обосноваване извод за прекъсване на давността. Затова и същият не може да се легитимира като собственик на поддържаното придобивно основание, поради което и предявеният ревандикационен иск се явява неоснователен. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон, поради което същото следва да се отмени. Тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, при условията на чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК следва да се постанови ново решение, с което искът се отхвърли.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника, сега касатор, направените по делото разноски, възлизащи на сумата 3 373.75 лв. за всички съдебни инстанции.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯВА въззивното решение с № 212 от 4.11.2015 год. по гр. д. № 287/2015 год. на Габровския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 146 от 10.07.2015 год. по гр. д. № 1341/2014 год. на Севлиевския районен съд и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], [населено място], м. „К. л.”, представлявано от К. П., чрез адв. Хр. Б. иск срещу [фирма], [населено място], [улица], представлявано от М. Б., за предаване на владението върху едноетажна масивна сграда-склад ГСМ, с идентификатор 65927.502.5070.3, със застроена площ 84 кв. м. по АДС № 80 от 16.12.1999 год. на Областен управител Г., а по скица от 106 кв. м., разположена в поземлен имот с идентификатор 65927.502.5070, с адрес в [населено място], [улица], на основание чл. 108 ЗС.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], м. „К. ливада”, представлявано от К. П. да заплати на [фирма], [населено място], [улица], представлявано от М. Б., направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 3 373.75 лв. /три хиляди триста седемдесет и три лева и 75 ст./.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: